Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (28)

28

Козата лежеше на хълбок. Белият гръб сияеше на лунната светлина. Кръвта от зейналата рана още течеше в пръстта. Очите й бяха забелени и стъклени, езикът стърчеше от устата.

Колкото по-старо е зомбито, толкова по-голяма смърт се иска. Знаех го — ето защо избягвах по-старите зомбита, когато беше възможно. След сто години от трупа е останала само прах. Може би и няколко части от кост, ако имаш късмет. Те се преоформят при надигането от гроба. Само ти трябва достатъчно сила.

Проблемът беше, че повечето съживители не могат да вдигат умрели отдавна, преди век и повече. Аз можех. Просто не исках да го правя. Двамата с Бърт бяхме водили дълги дискусии за вкусовете ми. Колкото по-старо е зомбито, толкова повече пари взимаме. Това тук например си струваше двайсетте бона. Съмнявах се, че ще ми платят за тази вечер, освен, ако доживяването до изгрев не се смята за добро заплащане. Аха, подозирам, че така и беше. Ето ни, очакваме новото утро.

Закари дойде и застана до мен. Беше доразкъсал останките от ризата си. Оказа се слаб и блед. Лицето му тънеше в сенки по бялата плът, под високите му скули сякаш се образуваха пещери.

— Сега какво? — попита той.

Трупът на козела беше в кръга от кръв, начертан още преди — добре.

— Донеси в кръга всичко, от което имаме нужда.

Закари взе дълъг ловен нож и голям буркан, пълен със светла, леко луминесцентна мазнина. Аз лично предпочитам мачете, но ножът беше голям — от онези с назъбено острие и остър връх. Беше чист и остър. Съживителят на Николаос се грижеше добре за инструментите си. Червена точка за него.

— Не можем да убием козела два пъти — отбеляза той. — Какво ще използваме?

— Себе си.

— Какви ги говориш?

— Ще се порежем — прясна, жива кръв, колкото можем да отделим.

— Кръвозагубата ще ни отслаби прекалено и няма да можем да продължим.

Поклатих глава.

— Вече имаме кръг от кръв, Закари. Просто ще го изминем отново, няма да го чертаем от нулата.

— Не те разбрах.

— Нямаме време да ти обяснявам метафизиката. Всяка рана е малка смърт. Ще дадем на кръга по-малка смърт и ще го реактивираме.

Той поклати глава:

— Пак не схващам.

Поех си дълбоко дъх и после осъзнах, че не мога да му го обясня. Все едно да се стараеш да обясниш механиката на дишането. Можеш да я разбиеш на малки отломки, но така няма да стане по-ясно какво е да дишаш.

— Ще ти покажа какво имам предвид! — Ако той не усетеше тази част от ритуала и не я разбереше без думи, останалото и без друго нямаше да подейства.

Посегнах към ножа. Той се поколеба, после ми го подаде с дръжката напред. Върхът тежеше прекалено, но пък не беше правен за хвърляне, нали? Поех си дълбоко дъх и притиснах върха на острието към лявата си ръка, точно под белега от изгаряне. Бърз замах надолу и кръвта бликна — тъмна и гъста. Болката беше остра и внезапна. Изпъшках и връчих ножа на Закари.

Той местеше поглед от мен към острието.

— Действай — на дясната ръка, за да сме като огледални образи — уточних.

Той кимна и резна бързо дясната си ръка под рамото. Дъхът му изсъска, почти стенание.

— Коленичи до мен! — паднах на колене и той ме последва на земята, отразявайки огледално жестовете ми, както го помолих. Човек, който може да следва нареждания — не е зле.

Свих лявата си ръка в лакътя и я вдигнах така, че пръстите ми да са на нивото на главата, а лакътя — на рамото. Той стори същото.

— Стискаме си ръцете и притискаме раните една в друга.

Закари се поколеба, неподвижен.

— Какво има? — попитах.

Той поклати глава — две бързи трепвания и долепи ръка до моята. Беше по-дългорък, но криво-ляво се справихме.

Кожата му беше неприятно студена. Погледнах към лицето му, но не успях да позная какво си мисли. Нямах представа какво става в главата му. Поех си дълбоко дъх за пречистване и подех:

— Отдаваме кръвта си на земята. Живот за смъртта, смърт за живота! Вдигни мъртвеца да пие от кръвта ни! Нека ги нахраним, тъй че да ни се подчинят!

Закари се ококори — най-сетне разбра. Първият хърдел^[1] — прескочен. Изправих се и го повлякох след мен. Поведох го по кървавия кръг. Усещах го — като електрическо течение по гърба си. Взирах се право в очите на съживителя. Изглеждаха почти сребърни на лунната светлина. Вървяхме по кръга и се върнахме там, откъдето бяхме започнали — при жертвата.

Седнахме на просмуканата с кръв трева. Потопих дясната си ръка във все още сълзящата кръв на козела. Наложи се да коленича, за да стигна до лицето на Закари. Намацах кръв по челото му и по бузите. Кожата му беше гладка, прораслата брада дращеше. Оставих тъмен отпечатък и над сърцето му.

Плетената лента на ръката му беше като пръстен от тъмнина. Мацнах кръв край мънистата, напипвайки с пръсти мека четчица пера, вплетени във връвта. Гри-гри се нуждаеше от кръв — усещах го…, но не козя кръв. Свих рамене. После щях да умувам над личната магия на Закари.

Той намаза лицето ми с кръв. Само с връхчетата на пръстите, сякаш се боеше да ме докосне. Усещах треперенето на ръката ми, докато боядисваше бузата. Кръвта по гърдата ми беше като студена мокрота. Сърдечна кръв.

Закари отвори буркана с домашно вареното мазило. Имаше блед, белезникав цвят с искрици зелена светлина в него. Бляскавите искрици бяха гробищна пръст.

Натрих мазилото върху кървавите петна. Кожата ми го попи.

Закари нанесе мазнината по лицето ми. Беше восъчна и плътна. Надушвах боровата миризма на розмарин за памет, канела и карамфил за запазване, градински чай за мъдрост и някаква остра билка, може би мащерка, за да спои всичко заедно. Според мен канелата беше прекалено много. Нощта внезапно доби ухание на ябълков пай.

Заедно отидохме да намажем кръв и мазило по надгробната плоча. Името представляваше само меки драски в мрамора. Проследих ги с връхчетата на пръстите си. Естел Хюит. Родена 18.., починала 1866. Под датата и името имаше и още нещо, но вече се бе изтрило и не можеше да се разчете. Коя е била тя? Досега не бях вдигала зомби, за което да не знам нищо. Не винаги е добра идея, но пък цялата тази история беше далеч от добрите идеи.

Закари стоеше в подножието на гроба. Аз останах при камъка. Чувствах невидимата връв, опъната между него и мен. Започнахме да пеем заедно, нямаше нужда от въпроси.

— Чуй ни, Естел Хюит! Викаме те от гроба! Викаме те с кръв, магия и стомана. Вдигни се, Естел, ела при нас, ела при нас!

Погледът на Закари срещна моя и аз усетих подръпване по невидимата връзка, която ни свързваше. Той беше много силен. Защо не е успял да я вдигне сам?

— Естел, Естел, ела при нас! Събуди се, Естел, вдигни се и ела при нас! — викахме името й с повишаващи се гласове.

Земята потръпна. Козелът се килна настрани, щом пръстта изригна и във въздуха се размаха ръка. Втора ръка посегна към нищото и пръстта започна да повръща мъртвата жена навън.

Тогава — едва тогава — осъзнах, че греша за причината, поради която не бе успял да я вдигне сам. Вече знаех къде съм го виждала преди. Бях присъствала на погребението му. Имаше толкова малко съживители, че ако някой от тях умреше, непременно отиваш и точка. Професионална чест. Бях погледнала ъгловатото му лице, напудрено и гримирано. Някой се беше справил зле с грима му — помня, че мислех само за това през цялото време.

Зомбито почти бе излязло. Седна задъхана, краката й още бяха приковани в пръстта.

Ние със Закари се взирахме един в друг над гроба. Можех само да го зяпам като идиотка. Той беше мъртъв, но не беше зомби, нито друга твар, за която бях чувала. Бях готова да заложа живота си, че е човек и вероятно точно това бях сторила.

Плетеното въженце на ръката му. Заклинанието, което не беше доволно от кръвта на козела. Дали чрез него оставаше „жив“?

Бях чувала слухове за гри-гри, които могат да измамят смъртта. Слухове, легенди, приказки… Но пък може и да бяха истина.

Естел Хюит е била красавица навремето, но след сто години в гроба хората губят доста. Кожата й беше грозно сиво-белезникава, восъчна и почти безизразна, с някак фалшив вид. Бели ръкавици скриваха ръцете, нацапани с гробищна пръст. Роклята й беше бяла и с дантели. Обзалагам се, че е била сватбена рокля. Мили Боже!

Черната коса бе стегната на кок над главата й, отделни кичури висяха край почти скелетоподобното лице. Всички кости стърчаха, сякаш кожата бе глина, налепена над рамка. Очите й бяха диви, тъмни и се виждаше твърде много от бялото им. Но поне не бяха изсъхнали като спаружени ябълки. Това го мразя.

Естел седеше до гроба си и се опитваше да си събере мислите. Щеше да отнеме доста време. Дори наскоро умрелите се нуждаят от няколко минути за ориентация. А сто години са ужасно много време, прекарано в обятията на смъртта.

Заобиколих гроба, като внимавах да не изляза от кръга. Закари гледаше как приближавам, без да каже и дума. Не бе успял да вдигне трупа, защото самият той беше труп. Наскоро мъртвите все още му бяха по силите, но не и отдавна мъртвите. Смъртта да вика мъртъвците от гроба — в това има нещо ужасно неправилно.

Взирах се в него, а той опипваше ножа. Знаех тайната му. А Николаос? А някой друг? Е, да — онзи, който бе изработил това гри-гри знаеше, но кой друг? Стиснах кожата около разреза на ръката ми. Протегнах кървавите си пръсти към гри-грито.

Закари ме сграбчи за китката с ококорени очи. Дъхът му се ускоряваше.

— Не ти!

— Тогава кой?

— Хора, които няма да липсват на никой.

Зомбито, което вдигнахме, помръдна сред пукот на фусти и кринолин. Започваше да пълзи към нас.

— Трябваше да ги оставя да те убият — казах.

Тогава той се усмихна.

— Можеш ли да убиеш мъртвите?

Освободих китката си с рязко дръпване.

— Правя го през цялото време!

Зомбито драскаше по краката ми. Все едно забиваше тресчици в мен.

— Нахрани я сам, кучи сине!

Той й подаде китката си. Зомбито я сграбчи, тромаво и страстно. Подуши кожата му, но го пусна недокоснат.

— Не мисля, че мога да я нахраня, Анита!

Не, разбира се — за затварянето на ритуала трябваше прясна, свежа кръв. Закари беше мъртъв. Вече не ставаше за целта. Но аз…

— Проклет да си, Закари, проклет да си!

Той само ме зяпаше.

Зомбито издаваше тихи мяукащи звуци дълбоко от гърлото си. Мили Боже! Подадох й кървящата си лява ръка. Пръстите-пръчки се забиха в кожата ми. Устата й се затвори над раната, засмука ме. Преборих се с желанието да се дръпна. Бях сключила сделката и бях избрала ритуала. Нямах избор. Взирах се в Закари, докато тварта се хранеше с кръвта ми. Нашето зомби, съвместна операция. Проклятие.

— Колцина си убил, за да се поддържаш жив? — попитах го.

— Не ти трябва да знаеш.

— Колцина са?

— Предостатъчно — отвърна той.

Стегнах се, вдигнах ръка и за малко да повдигна и зомбито на крака. Тя изплака — тих звук, като на новородено котенце. Освободих се толкова внезапно, че жената падна заднешком. Кръв капеше по кокалестата й брадичка. Зъбите й бяха боядисани в червено. Не можех да я погледна — нито за миг.

Закари отбеляза:

— Кръгът е отворен. Зомбито е твое.

За миг помислих, че говори на мен — после си спомних за вампирите. Те се бяха свили в мрака, толкова тихи и неподвижни, че ги бях забравила. Аз бях единственото живо същество в цялото проклето гробище. Трябваше да се махна оттук.

Взех си обувките и излязох от кръга. Вампирите ми направиха път. Тереза ме спря и блокира пътя ми.

— Защо му даде да пие от кръвта ти? Зомбитата не правят така.

Поклатих глава. Защо ли ми се струваше, че е по-лесно да обясня, отколкото да се карам с нея?

— Ритуалът вече бе тръгнал наопаки. Не можехме да започнем отново без някаква жертва. Така че се предложих в ролята на жертвен козел.

Тя ме зяпна.

— Жертвен козел ли?

— Беше най-доброто, което можех да сторя, Тереза. А сега се махни от пътя ми!

Бях уморена и ми се гадеше. Трябваше да се разкарам оттук — веднага. Може би тя го усети в гласа ми. Може би бързаше твърде много да се добере до зомбито, за да се занимава с мен. Не знам, но отстъпи встрани. Изчезна, все едно я бе отнесъл вятърът. Нека си играят техните номера със съзнанието. Аз си отивам вкъщи.

Иззад мен се чух тих писък. Нисък, задавен звук, сякаш гласът още не бе свикнал с говореното. Продължих да вървя. Зомбито изпищя — човешките спомени още съществуваха, достатъчно, за да се страхува. Чух пищен смях, леко ехо от смеха на Жан-Клод. Къде си, Жан-Клод?

Погледнах през рамо. Вампирите затваряха кръга. Зомбито се люлееше от една страна на друга, опитвайки се да избяга. Но нямаше къде да отиде.

Препънах се през изкривената порта. Вятърът най-сетне се бе спуснал в ниското. Нов писък отекна иззад живия плет. Затичах се и повече не погледнах назад.