Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (5)

5

Ковчегът беше катурнат настрани. По тъмния лак минаваха бели драскотини от нокти. Светлосинята подплата от изкуствена коприна беше нарязана и разкъсана. Един кървав отпечатък личеше ясно; почти би могъл да мине за човешки. От по-стария труп бяха останали само скъсан кафяв костюм, оглозгана до блясък кост от пръст и парче от скалпа. Явно приживе мъжът е бил блондин.

Второто тяло лежеше на около метър и половина встрани. Дрехите бяха разкъсани. Гърдите — разперени с размах, ребрата — счупени като яйчени черупки. Повечето вътрешни органи бяха изчезнали, оставяйки хралупа, куха като изгнил пън. Само лицето му бе останало недокоснато. Невероятно ококорени, светлите му очи се взираха в летните звезди.

Радвах се, че е тъмно. Нощното ми зрение си го бива, но мракът отнема цветовете. Кръвта изглеждаше черна. Тялото на мъжа тънеше в сенките на дърветата. Нямаше как да го видя, освен, ако не идех право при него. Вече бях ходила. Бях измерила следите от ухапвания с вярната си рулетка. С белите си найлонови ръкавици претърсих трупа за улики. Нямаше такива.

Можех да правя, каквото си искам на местопрестъплението. Вече го бяха снимали и записали с камера от всички възможни ъгли. Винаги ме брояха като последния „специалист“ на повикване. Линейката чакаше да отнесе телата, щом приключех с тях.

Почти бях готова. Знаех какво е убило човека. Бях стеснила кръга на търсенето до определен вид немъртви — гули^[1]. И съдебният лекар можеше да съобщи същото на ченгетата.

Започвах да се потя в защитните дрехи, които бях навлякла, за да опазя своите. Предпазният гащеризон използвах навремето за акциите по промушване на вампири, но сега го слагах на местопрестъпленията. На коленете и надолу по крачолите имаше черни петна. В тревата се беше разляла бая много кръв. Благодаря ти, Боже, че не се налага да гледам всичко това на дневна светлина!

Не знам защо, но да видиш нещо такова посред бял ден е по-лошо, макар че най-често сънувам именно такива сцени. Кръвта винаги е червена и гъста.

Нощта я смекчава, прави я по-нереална. Благодарна съм за това.

Разкопчах предницата на гащеризона, оставяйки процеп към дрехите отдолу. Вятърът духаше право към мен, изумително студен. Ухаеше на дъжд. Явно насам приближаваше друга буря.

Жълтата полицейска лента беше омотана върху три ствола и промушена между клоните. Една от намотките минаваше около каменния крак на някакъв ангел. Лентата пляскаше и пукаше под усилващия се вятър. Сержант Рудолф Стор я вдигна и тръгна към мен.

Беше висок над метър и осемдесет и с телосложение на борец. Вървеше решително, с широки крачки. Ушите му стърчаха заради късо подстриганата черна коса. Долф беше началник на най-новия полицейски отдел — Отряда на привиденията. Официалното му название е Регионален отряд за свръхестествени разследвания, накратко РОСР. Занимават се с всички престъпления, имащи връзка със свръхестественото. Не е точно крачка нагоре в стълбицата на кариерата. Уили Макой беше прав — създаването на отряда бе не особено въодушевен начин да се затвори устата на медиите и да се успокоят либералите.

Долф беше успял да застане на пътя на някого — иначе нямаше да се озове тук. Но, понеже си е такъв по природа, беше решен да вложи всички сили в работата си. Беше като природна стихия. Не крещеше, просто се озоваваше на място и нещата се свършваха заради самото му присъствие.

— Е? — попита той.

Такъв си е Долф — направо се къпе в многословие.

— Нападение на гули.

— И?

Свих рамене:

— Е, в това гробище няма гули.

Той се взираше в мен с внимателно наложено каменно изражение. Беше много добър в това, защото не обичаше да влияе на хората си.

— Току-що каза, че е било нападение на гули.

— Да, но са дошли отнякъде другаде.

— Е, та?

— Не бях чувала досега гули да пътуват толкова далеч извън собственото си гробище… — взирах се в него с надеждата да видя, че разбира какво му говоря.

— Разкажи ми за гулите, Анита! — той извади любимото си малко тефтерче и приготви химикалката.

— Това гробище е свещена земя. Гробищата, заразени с гули, обикновено са много стари или в тях са изпълнявани сатанински или вуду ритуали. Злото, един вид, изсмуква благословията, докато земята стане не-свещена. А щом това се случи, гулите или се нанасят, или се надигат от гробовете. Никой не знае коя версия е вярната.

— Чакай, какво искаш да кажеш с това, че никой не знаел?

— Ами, така си е.

Той поклати глава, втренчи се в бележките, които си бе записал и се намръщи.

— Обясни!

— Вампирите се пораждат от други вампири. Нужен е съживител или вуду-жрец да вдигне зомбитата от гроба. Гулите, поне доколкото знаем, просто самостоятелно изпълзяват от гробовете си. Има теории, че особено злите хора се превръщат в гули. Не ми се вярва. Има и теория, че например хората, ухапани от свръхестествено същество — ликантроп^[2], вампир, каквото ще да е, накрая стават гули. Но съм виждала цели изпразнени гробища — всеки един труп е гул. Няма как до един да са били нападани от свръхестествени същества приживе.

— Добре, значи не знаем откъде са дошли гулите. Какво знаем тогава?

— Гулите не гният, за разлика от зомбитата. Те запазват първоначалния си вид, по-скоро като вампирите. Определено са по-интелигентни от животни, но не особено. Страхливи са и няма да нападнат човек, освен ако е наранен или в безсъзнание.

— Е, определено са нападнали пазача на гробището!

— Възможно е преди това да е бил изпаднал в безсъзнание!

— Как?

— Ами, някой да го е ударил, например…

— Доколко е възможно?

— Ами, гулите не си сътрудничат с хора или с другите видове немъртви. Едно зомби се подчинява на заповеди, вампирите си имат свои пътища… Гулите са като глутница животни — вълци, да речем, — но много по-опасни. Ако не си гул, или си закуска, или нещо, от което се крият…

— Тогава какво е станало тук?

— Долф, тези гули са изминали доста път, за да стигнат това гробище. На километри наоколо няма друго. Гулите не се придвижват така. Тъй че може би — само може би — са нападнали пазача, когато е дошъл да ги изгони. Би трябвало да избягат от него, но може би не са…

— А дали не е дело на някой или нещо, което имитира гули?

— Може би, но се съмнявам. Който и да е бил, излапал е този тип! Да, би могъл да го направи и човек, но няма да успее да разкъса тялото по такъв начин. Липсва му нужната сила.

— Вампир?

— Вампирите не ядат месо.

— Зомби?

— Е, може би. Има редки случаи, когато зомбитата полудяват и започват да нападат хора. Явно копнеят за плът. Ако не я получат, започват да се разлагат.

— Мислех си, че зомбитата винаги се разлагат!

— Плътоядните зомбита издържат доста по-дълго от нормалните. Има един случай на жена, която си е запазила човешкия вид цели три години.

— И са я оставили да търчи наоколо и да яде хора?

Усмихнах се:

— Хранели я със сурово месо. Доколкото си спомням, в статията споменаваха, че предпочитала агнешко.

— Статия?

— Всяко занятие си има професионално списание, Долф!

— И как се нарича вашето?

Свих рамене:

— „Съживител“ — как иначе?

Той наистина се усмихна!

— Добре. Колко вероятно е да са зомбита?

— Не много. Зомбитата не се движат на глутници, освен, ако не им наредят.

— Дори… — той погледна в бележките си, — ако са „плътоядни зомби“?

— Досега е имало само три документирани случая. Всичките са били ловци-единаци.

— Така, значи са или плътоядни зомби, или някакъв нов вид гули. Това ли е изводът?

Кимнах.

— Аха.

— Добре, благодаря. Съжалявам, че ти прекъснах почивната нощ! — той затвори тефтерчето и ме погледна. Почти се усмихваше. — Секретарят каза, че си била на дамско парти! — Долф размърда вежди. — Гъди-гъди-бебе…

— Не ми се подигравай, Долф!

— Не бих си и помислил!

— До-о-бре! — заявих. — Ако не ти трябвам повече, ще се прибирам!

— Да, свършихме засега. Обади ми се, ако се сетиш още нещо!

— Непременно! — тръгнах обратно към колата си. Окървавените найлонови ръкавици пъхнах в торбата за боклук в багажника. Поразмислих за предпазния гащеризон и накрая го сгънах върху торбата. Можех и да успея да го понося още веднъж.

Долф подвикна:

— Да внимаваш тази вечер, Анита! Не искам да прихванеш нещо!

Погледнах към него. Останалите ченгета ми махаха и се развикаха в един глас:

— О-о-обичаме те!

— О, я стига!

Един се обади:

— Ако знаех, че си падаш да гледаш голи мъже, можеше да измислим нещо!

— Не бих и погледнала онова, дето го имаш ти, Зербовски!

Разсмяха се, а някой го стисна за врата.

— Хвана те, човече… Предай се, тя всеки път те бие по точки!

Влязох в колата под съпровода на мъжки смях и предложението на един от полицаите да ми бъде „роб до гроб“. Вероятно пак беше Зербовски.