Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guilty Pleasures, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2005

 

Ace edition, October 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)

14

Стълбите водеха до квадратна стая. От тавана висеше гола крушка. Не си бях и представяла, че някаква си мътна крушчица може да бъде толкова прекрасна — но беше. Знак, че излизаме от подземната килия на ужасите и приближаваме реалния свят. Бях готова да си ида у дома.

Имаше две врати, водещи навън от каменната стая едната право пред нас и друга отдясно. От тази отпред се лееше музика. Силна и весела циркова мелодия. Вратата се отвори и музиката шурна около нас. Мернах ярки цветове и многобройна тълпа. Блесна табела: „Къща на смеха“. Карнавално кръстовище, вътре, на закрито. Знаех къде се намирам. „Циркът на Прокълнатите“.

Най-силните вампири на града спяха под Цирка. Ето ти важна информация!

Вратата тръгна да се затваря, приглушавайки музиката и закривайки ярките табели. Погледнах право в очите на тийнейджърка, която надничаше през прага. Вратата хлопна.

На нея се облегна някакъв тип — висок и жилав, издокаран като речен комарджия. Носеше пищно пурпурно сако, с дантела по врата и отпред, прави черни панталони и ботуши. Широкопола шапка засенчваше лицето му, а златна маска криеше всичко-освен устата и брадичката. Изпод маската в мен се взираха тъмни очи.

Езикът му затанцува по устните и зъбите — остри, значи вампирски. Защо ли не се изненадах?

— Страхувах се да не те изпусна, Екзекуторке! — в гласа му се долавяше плътността, на южняшкия акцент.

Уинтър пристъпи и застана помежду ни. Вампирът се засмя — пищен, лаещ смях:

— Господин Мускул си мисли, че може да те защити. Дали да го разкъсам на парченца, за да докажа, че греши?

— Няма да е необходим — казах.

Закари също пристъпи и се нареди до мен.

— Позна ли гласа ми? — попита вампирът.

Поклатих глава.

— Минаха две години. Докато не изниква тази работа, не знаех, че ти си Екзекуторката. Мислех, че си умряла.

— Може ли да минем на темата? Кой си ти и какво искаш?

— Толкова нетърпелива и страстна, толкова човешка… — Вампирът вдигна облечените си в ръкавици ръце и си свали шапката. Златната му маска бе обрамчена от къса, кестенява коса.

— Моля те, не го прави! — обади се Закари. — Господарката нареди да изпратя тази жена в безопасност до колата й!

— Нямам намерение да откъсна и косъм от главата й — тази вечер. — Ръкавиците все пак повдигнаха маската.

Лявата половина на лицето беше в белези — нацепена и буквално стопена. Само кафявото око бе все още цяло и живо, въртеше се в кръг от розово-бели зараснали ръбци. Изгарянията от киселина изглеждат по този начин. Само дето в случая не ставаше дума за киселина. Раните бяха от светена вода.

Спомних си как тялото му ме приковава към земята. Зъбите му разкъсваха рамото ми, докато се опитвах да го удържа далеч от гърлото си. Острото ясно изпукване на костта, където я прехапа. Писъците ми. Ръката му натискаше главата ми назад. Той се дръпна, за да нанесе удар. Безпомощна бях. Пропусна врата ми, така и не разбрах защо. Зъбите му потънаха близо до ключицата и я счупиха. Ближеше кръвта ми, както котка — сметана. Лежах притисната под него и слушах как лочи кръвта. Счупените кости още не ме боляха заради шока. Не изпитвах болка, а започвах и да не се боя. Умирах.

Дясната ми ръка посегна в тревата и докосна нещо гладко — стъкло. Стъкленицата със светена вода, която бе изпаднала от чантата ми, преровена от получовешките слуги. Вампирът изобщо не ме поглеждаше. Бе притиснал лице към раната. Езикът му проучваше направената от самия него дупка. Зъбите му застъргаха по оголената кост и аз изпищях.

Той се разсмя, заровил лице в рамото ми — смееше се, докато ме убиваше. Смъкнах капачето на стъкленицата и я плиснах право във физиономията му. Плътта кипна. Кожата му се покри с мехури и завря. Той коленичи над мен, притисна длани към лицето си и запищя.

Мислех си, че е останал в къщата, докато тя гореше. Исках да е мъртъв — копнеех да е мъртъв. Бях си пожелала този спомен, бях го наместила удобно. А сега, ето го тук — моят любим кошмар се връщаше към живот.

— Какво — не пищиш от ужас? Не пъшкаш от страх? Направо ме разочарова, Екзекуторке! Не ти ли харесва собствената ти бродерия?

Заговорих задавено и приглушено:

— Мислех, че си умрял!

— О? Е, сега знаеш, че не е вярно. Сега аз също знам, че си жива. Колко удобно!

Той се усмихна и мускулите на белязаната му буза разтеглиха усмивката на една страна, превръщайки я в гримаса. Дори вампирите не могат да излекуват всичко.

— Цяла вечност, Екзекуторке — цяла вечност в този вид! — Чудовището погали белезите с ръкавицата на дланта си.

— Какво искаш?

— Бъди смела, малко момиченце, бъди смела, каквато ти се иска да бъдеш! Аз усещам страха ти. Искам да видя белезите, които ти оставих — да видя, че ме помниш, както и аз те помня.

— Помня те.

— Белезите, момиче, покажи ми белезите!

— Ще ти покажа белезите — и после какво?

— После си отиваш вкъщи или накъдето там си се запътила. Господарката е дала ясна заповед да не бъдеш наранена, докато не си свършиш работата за нас!

— А после?

Той се усмихна — широка бездна от бляскави зъби.

— После ще те преследвам и ще ти се отплатя за това! — Докосна лицето си. — Ела, момиче, не се срамувай, виждал съм всичко това и преди. Вкусих кръвта ти. Покажи ми белезите и господин Мускул няма да умре, за да докаже колко е силен.

Погледнах към Уинтър. Беше скръстил масивните си юмруци на гърдите. Гърбът му направо вибрираше от готовност. Вампирът беше прав, той щеше да умре, но нямаше да се откаже. Вдигнах скъсания си ръкав над лакътя. Сгъвката на ръката ми беше украсена от въртоп ръбци; белезите се стичаха от него като поток, кръстосваха се и се спускаха надолу от външната страна. Кръстообразното изгаряне заемаше единственото чисто място от вътрешната страна на мишницата ми.

— Както ти бях разкъсал ръката, не смятах, че ще можеш да я използваш отново.

— Физиотерапията е чудесно нещо.

— На мен не може да ми помогне никаква физиотерапия.

— Така е — съгласих се аз.

Първото копче на блузата ми липсваше. Скъсах още едно и я разгърнах широко, за да покажа ключицата си. Белезите се катереха по нея, пълзяха наоколо… Изглеждам наистина привлекателно по бански.

— Добре! — кимна вампирът. — Миришеш на студена пот, когато си помислиш за мен, малко момиченце! Надявах се, че витая в мислите ти така, както и ти в моите.

— Има определена разлика, ще знаеш.

— И каква по-точно е тя?

— Ти се опитваше да ме убиеш. Аз се защитавах.

— А защо дойде в дома ни? Да забиеш колове в сърцата ни. Дойде в дома ни да ни убиеш. Не ние тръгнахме на лов за теб!

— Да, но преди това сте изловили двадесет и трима други. Това са доста хора. Групата ви трябваше да бъде спряна.

— Кой те назначи за Господ? Кой те превърна в наш палач?

Поех си дълбоко дъх. Бях спокойна и не треперех. Голяма точка за мен.

— Полицията!

— Ха! — Той плю на пода. — Много предизвикателно. Наистина работиш здраво, момиче! Намери убиеца, после ще си довършим работата!

— Може ли да тръгвам вече?

— Да, свободна си. Тази нощ си в безопасност, защото господарката е казала така, но положението ще се промени.

Закари се обади:

— През страничната врата!

Вървеше едва ли не заднешком, за да следи вампира, докато отстъпвахме. Уинтър остана отзад, да ни пази гърба. Идиот.

Закари отвори вратата. Нощта беше гореща и лепкава. Летният вятър ме удари в лицето — влажен, плътен и прекрасен.

Вампирът подвикна:

— Помни, че се казвам Валънтайн, щото ще чуеш вести от мен!

Ние със Закари излязохме навън. Вратата се затвори зад гърба ни. От външната страна нямаше дръжка, нито друго средство да бъде отворена. Еднопосочен билет — за навън. „Навън“ ми звучеше направо прекрасно.

Тръгнахме полека.

— Имаш ли пистолет със сребърни куршуми? — попита Закари.

— Да.

— На твое място бих започнал да го нося.

— Сребърните куршуми няма да го убият.

— Но ще го забавят.

— Аха…

Повървяхме няколко минути в мълчание. Топлата лятна нощ сякаш се лееше около нас и ни държеше в лепкавите си, любопитни длани.

— Всъщност ми трябва автомат.

Съживителят ме стрелна с поглед:

— Смяташ да разнасяш по цял ден автомат?

— С отрязано дуло ще влезе под палто.

— В средата на лятото в Мисури ще се стопиш. Защо не картечница или огнехвъргачка, щом си тръгнала на едро?

— Картечницата има прекалено голямо разсейване. Може да улучиш невинни хора. Огнехвъргачката е обемиста. И доста „мръсна“.

Съживителят положи длан на рамото ми и ме спря.

— Използвала ли си огнехвъргачка срещу вампири?

— Не, но съм виждала как се прави.

— Боже мили! — за миг той се взря в нищото и после попита: — И върши ли работа?

— Страхотна е… обаче прави голяма каша. И освен това изгори къщата около нас. Сметнах, че методът е малко екстремален.

— Обзалагам се! — отново тръгнахме напред. — Сигурно мразиш вампирите.

— Не ги мразя.

— Тогава защо ги убиваш?

— Защото това ми е работата и съм добра в нея!

Завихме зад ъгъл и видях паркинга, където бях оставила колата си. Струваше ми се, че е било преди дни. Според часовника ми бяха няколко часа. Чувствах се малко като след полет с реактивен самолет, само дето вместо да пресичаш часовите зони, пресичаш събития. След множество травматични случки усещането ти за време се изкривява. Твърде много неща се случват за твърде кратък период от време.

— Аз ще съм ти дневната свръзка. Ако имаш нужда от нещо, или искаш да предадеш съобщение, ето ти телефона ми! — Съживителят пъхна в ръката ми кутия кибрит.

Погледнах кутийката. На лъскав черен фон с кървавочервени букви пишеше „Циркът на Прокълнатите“. Прибрах я в джоба на панталона си.

Пистолетът ми лежеше на място в багажника. Надянах кобура си, без да ми пука, че нямам сако да го прикрия. Набиващият се на очи пистолет привлича вниманието, но повечето хора те оставят на мира. Те често дори хукват да бягат, разчиствайки пътя пред теб. Така преследванията стават много убедителни.

Закари изчака, докато се настаня в колата си. Облегна се на отворената врата.

— Не може да е просто работа, Анита. Трябва да има по-сериозна причина от това!

Погледнах към скута си и завъртях ключа на колата. След това вдигнах глава и се вгледах в светлите очи на съживителя.

— Страхувам се от тях. Съвсем естествено човешко поведение е да разрушаваш онова, от което се боиш!

— Повечето хора прекарват живота си в опит да избегнат нещата, от които се боят. Ти търчиш след тях. Това е лудост!

Прав беше. Затворих вратата и го оставих да стои в горещата тъмнина. Аз вдигах мъртвите от гроба и полагах немъртвите в покой. Точно това правех. Такава бях. Ако изобщо започна да се питам за мотивите си, ще спра да убивам вампири. Ето това е истината.

И тази вечер не се питах за мотивите си, значи все още си бях убиец на вампири, все още носех дадения ми от тях прякор. Бях Екзекуторката.