Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guilty Pleasures, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2005

 

Ace edition, October 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)

45

Драконът не се появи незабавно, за да ни излапа. Всъщност цареше покой. Да употребя едно клише — цареше мъртвешко спокойствие.

Пристъпих плътно зад Едуард и прошепнах:

— Не искам да се оплаквам, но къде са всички?

Той облегна гръб на стената и отвърна:

— Може да си убила Уинтър. Тогава остава само Бърчард. Нищо чудно да е по задачи.

Поклатих глава:

— Твърде лесно би било.

— Не се притеснявай. Скоро нещо ще тръгне наопаки!

Той продължи нататък по коридора и аз го последвах. Изминах цели три крачки, преди да осъзная, че Едуард се е пошегувал.

Коридорът завършваше в голяма зала, досущ като тронната на Николаос, само че без стол в нея. Вместо това имаше ковчези. Пет бяха разпределени из помещението на постаменти, така че да не се намират на течение на пода. В долния и горния край на всеки ковчег гореше по един висок, железен свещник.

Повечето вампири полагат поне известни усилия да си прикрият ковчезите, не и Николаос.

— Каква арогантност! — прошепна Едуард.

— Да — отвърнах му шепнешком. Човек винаги шепне около ковчези — първо, чувстваш се като на погребение и второ, мъртъвците могат да те чуят.

В стаята се носеше застояла миризма, от която ти настръхваше косата. Заседна в основата на гърлото ми. В устата си долавях слабия й, металически вкус. Беше като мирис на змии, затворени в клетки. Миризмата стига, да осъзнаеш, че в тази стая няма нищо топло и космато. Но това описание е доста бегло. Просто… мирис на вампири.

Първият ковчег беше от тъмно, добре лакирано дърво със златни дръжки. Беше по-широк при раменете и се стесняваше надолу, следвайки контурите на човешко тяло. По-старите ковчези често изглеждат така.

— Да започнем оттук — реших.

Едуард не спори с мен. Отпусна картечницата да увисне на ремъка си и извади пистолета.

— Прикривам те — отбеляза.

Оставих автомата на пода пред ковчега, хванах ръба на капака, изредих бърза молитва и го вдигнах. Вътре лежеше Валънтайн. Белязаното му лице бе открито. Придържаше се към традицията си да се облича като комарджия от речните кораби, но този път — в черни дрехи. Украсената му с волани риза бе пурпурна. Цветът не подхождаше особено на кестенявата му коса. Едната му ръка бе положена на бедрото — като безгрижно заспал мъж. Много човешки жест.

Едуард надникна в ковчега с насочен към тавана пистолет.

— По този ли си плиснала светена вода?

Кимнах.

— Добре си го освиткала!

Валънтайн дори не помръдна. Не видях и да си поема дъх. Избърсах потните си длани в панталона и потърсих пулса на китката му. Нищо. Кожата му беше студена при допир. Беше мъртъв. Това не е убийство, все едно какво казват новите закони. Човек не може да убие труп!

Китката трепна под пръстите ми. Отскочих така, сякаш се бях изгорила.

— Какво има? — попита Едуард.

— Напипах пулс.

— Случва се от време на време.

Кимнах. Да, случва се. Ако изчакаш достатъчно време, сърцето ще тупне, кръвта ще текне, но толкова бавно, че ти е мъка да гледаш. Мъртъвци. Започвах да се чудя дали знам какво всъщност значи тази дума.

Знаех обаче нещо друго. Ако нощта ни завареше тук, щяхме да умрем — или да ни се иска да сме умрели. Валънтайн беше помогнал да убият над двадесет души. За малко да ликвидира и мен. Когато Николаос оттеглеше защитата си, той щеше да довърши започнатата работа, ако успее. Бяхме дошли да убием господарката. Смятам, че тя щеше да си оттегли защитата НАБЪРЗО. Както се казва в старата поговорка, беше въпрос на живот и смърт. Предпочитах смъртта да е негова. Смъкнах раницата от гърба си.

— Какво търсиш? — попита Едуард.

— Кол и чук — отвърнах, без да вдигам очи.

— Няма ли да използваш картечницата?

Погледнах го.

— О, да бе! Защо направо да не наемем духов оркестър да ни посвири?

— Ако искаш да пазиш тишина, има и друг начин… Едуард се усмихна лекичко.

Хванах заострения кол в ръка, но ми се щеше да го доизслушам. Пронизвала съм с кол повечето убити от мен вампири, но това не прави задачата по-лесна. Става дума за тежка, мръсна работа, макар че вече не повръщам. Нали съм професионалистка в крайна сметка…

Партньорът ми извади от собствената си раница малка кутия. В нея имаше спринцовки. В ампулите — сивкава течност.

— Сребърен нитрат — уточни Едуард.

Сребро. Проклятието на немъртвите. Бичът на свръхестественото. И то — прелестно модернизиран.

— Действа ли? — поинтересувах се.

— И още как! — Той напълни спринцовката и попита: — На колко е този тип?

— Малко над стоте — отвърнах.

— Две ще свършат работа… — Едуард заби иглата във вената на врата на Валънтайн.

Преди да напълни спринцовката отново, тялото потрепери. Той вкара и втората доза. Трупът на Валънтайн се сгърчи срещу стените на ковчега. Устата му зина и се затвори. Бореше се за въздух като удавник.

Едуард приготви нова спринцовка и ми я подаде. Втренчих се в нея.

— Няма да те ухапе! — обади се той.

Поех я колебливо между палеца, показалеца и средния си пръст.

— Какво ти става? — попита спътникът ми.

— Не обичам много иглите.

Той се ухили.

— Страх те е от инжекции?

Озъбих му се:

— Не точно.

Тялото на Валънтайн трепереше и се гърчеше, дланите му удряха по дървените стени. Издаваше тихи, безпомощни звуци. Дори не отвори очи. Канеше се да проспи собствената си смърт.

Подскочи конвулсивно за последно, после се отпусна на дъното на ковчега като скъсана парцалена кукла.

— Не ми изглежда много умрял — отбелязах.

— Никога не изглеждат умрели…

— А, пронижи им сърцето, отрежи главата и може да си сигурен в смъртта им.

— Това не ти е пронизване с кол — отбеляза Едуард.

Не ми хареса. Валънтайн си лежеше, съвсем цял на вид и почти човек. Искаше ми се да видя гниеща плът и разпадащи се на прах кости. Исках да знам, че е мъртъв.

— Досега никой не е ставал от ковчега си след пълна със сребърен нитрат спринцовка, Анита!

Кимнах, но си останах със съмненията.

— Ти провери от другата страна. Давай!

Тръгнах, но продължавах да се озъртам към Валънтайн. Беше витал в кошмарите ми години наред и за малко да ме убие. Просто не ми изглеждаше достатъчно мъртъв.

Отворих първия ковчег от моята страна — с една ръка, стиснала внимателно спринцовката. Инжекция със сребърен нитрат надали щеше да се окаже полезна и за мен. Ковчегът беше празен. Бялата подплата от имитация на коприна бе обгръщала тялото като матрак, но обитателят го нямаше.

Стреснато се обърнах и огледах стаята, но не забелязах никого. Полека погледнах нагоре, като се надявах, че над мен не витае нищо. Не витаеше. Благодаря ти, Господи!

Най-сетне си спомних, че трябва да дишам. Вероятно това бе ковчегът на Тереза. Аха, точно така. Оставих го отворен и се приближих до следващия. В него лежеше чернокожият. Така и не научих името му. Знаех какво значи това идване тук. Не просто самозащита, а излавяне на вампирите, докато са безпомощни. Поне доколкото ми беше известно, този вампир не носеше вина. Засмях се — нали беше протеже на Николаос! Нима смятах, че никога не е вкусвал човешка кръв? Не. Притиснах иглата във врата му и преглътнах мъчително. Мразя инжекции. Без особена причина.

Забих иглата и затворих очи, докато изпразвах спринцовката. Можех да го промуша с кол в сърцето, но забиването на иглата ме накара да изтръпна цялата.

Едуард подвикна:

— Анита!

Обърнах се и видях, че Обри е седнал в ковчега си. Беше хванал партньора ми за гърлото и полека го вдигаше във въздуха.

Автоматът още беше при ковчега на Валънтайн. По дяволите! Извадих деветмилиметровия и стрелях в челото на Обри. Куршумът отметна главата му назад, но той само се усмихна и вдигна Едуард с изпъната ръка. Краката на убиеца висяха във въздуха.

Хукнах към автомата.

Едуард използваше и двете си ръце, за да се опази от удушаване поради собствената си тежест. Отпусна едната, опитвайки се да докопа картечницата. Обри го хвана за китката.

Вдигнах автомата, пристъпих по-близо и стрелях от три крачки разстояние. Главата на Обри експлодира по стената плиснаха кръв и мозък. Ръцете му свалиха Едуард на пода, но не го пуснаха. Той си пое накъсано дъх. Дясната длан се сгърчи около гърлото му, пръстите ровеха за гръкляна му…

Наложи се да заобиколя спътника си, за да стрелям в гърдите. Изстрелът улучи сърцето и отнесе по-голямата част от лявата страна на гръдния кош. Лявата ръка на вампира увисна на остатъци от тъкан и кост. Трупът се срина заднешком в ковчега си.

Едуард падна на колене, а дъхът свистеше и свиреше в гърлото му.

— Кимни, ако можеш да дишаш! — наредих. Макар че, ако Обри бе смачкал гръкляна му, надали можех да сторя нещо. Освен, може би, да изтърча да доведа Лилиан — докторката…

Едуард кимна. Лицето му бе цялото на пурпурни петна, но поне дишаше.

Ушите ми звъняха от изстрелите на автомата в помещението с каменни стени. Толкова по въпроса за изненадата. Дотук и със сребърния нитрат. Вкарах нов пълнител в оръжието и се върнах до ковчега на Валънтайн. Направих го на парчета. Сега вече беше мъртъв. Едуард с мъка се изправи на крака. Изхриптя:

— На колко беше тази твар?

— Над петстотин — отвърнах.

Той преглътна и явно го заболя.

— Мамка му.

— Не бих опитала да забивам игли в Николаос.

Той успя да ме погледне злобно, все още полуоблегнат на ковчега на Обри.

Обърнах се към петия ковчег. Този бяхме оставили за последно, без дори да се договаряме. Беше нареден до стената. Изящен, бял, твърде малък за възрастен човек. По гравирания му капак играеха отражения от свещите.

Съблазнявах се направо да пробия дупка в ковчега, но трябваше да я видя. Налагаше се да проверя по какво стрелям. Сърцето ми пак се качи в гърлото, а гърдите ми се стегнаха. Тя беше вампир-повелител. Убийството им — дори на дневна светлина — е въпрос на шанс. Погледът им може да те окове до падането на нощта. Техният ум. Гласът им. Толкова много сила! А и Николаос бе най-могъщата, която някога бях виждала. Имах своя свещен кръст. Щях да съм в безопасност… Твърде много кръстове ми бяха отнемали, за да съм съвсем спокойна. Е, добре де! Опитах се да вдигна капака с една ръка, но беше тежък и му липсваше баланс за лесно отваряне не като при съвременните ковчези.

— Може ли да ме прикриваш, Едуард? Или още се учиш наново как се диша?

Той дойде и застана до мен. Почти бе възвърнал обичайния си цвят. Приготвих автомата, а моят партньор хвана капака, вдигна го и го плъзна встрани. Не беше закрепен с панти.

Възкликнах:

— Дявол го взел!

Ковчегът беше празен.