Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (34)

34

Църквата на вечния живот — централата й — се намира на Пейдж авеню, далеч от Квартала. Църквата не обича да я свързват с тази част от обществото. Вампирските стрийп-клубове, „Цирка на Прокълнатите“ — тц, тц. Колко шокиращо. Не, те се смятат за основното течение на немъртвите.

Самата църква е построена на голям празен парцел. Малки дървета се мъчат да пораснат големи и да засенчат ослепително бялата сграда. Тя сякаш сияеше под горещото юлско слънце, досущ като кацнала на земята луна.

Завих на паркинга и заковах на лъскавия нов асфалт. Само земята изглеждаше нормална — гола червеникава пръст, смляна на кал. Тревата нямаше никакъв шанс.

— Хубаво — одобри Рони и кимна към сградата.

Свих рамене.

— Щом казваш. Честно казано, така и не можах да свикна с ефекта на всеобхватността.

— На всеобхватността ли? — не ме разбра тя.

— Стъклописите са съвсем абстрактни. Няма сцени от Рождеството, няма светии, няма свещени символи. Чисто и неопетнено като току-що извадена от торбата сватбена рокля.

Рони слезе от колата и си надяна слънчевите очила. Взря се в църквата, скръстила ръце на корема си.

— Изглежда сякаш току-що са я разопаковали и още не са я довършили.

— Аха, църква без Бог. Какво не е наред в тази картинка?

Детективката не се засмя.

— Ще има ли някой буден по това време?

— О, да, през деня те набират доброволци.

— Доброволци ли?

— Нали знаеш, ходят от врата на врата, като мормоните и Свидетелите на Йехова.

Рони ме зяпна.

— Сигурно се шегуваш!

— Имам ли вид на шегаджийка?

Тя поклати глава.

— Вампиризъм от врата на врата. Колко… — тя размаха ръце — … убедително.

— Ахъм — съгласих се. — Да видим кой върти дневната смяна!

Широките бели стъпала водеха към огромна двойна порта. Едното крило беше отворено. На другото имаше табела: „Влез, приятелю, и почивай в мир“. Преборих се с желанието да смъкна табелата и да я стъпча.

Те се подиграваха с един от най-древните страхове на човека — смъртта. Всички се боят от края си. Хората, които не вярват в Бог, изживяват доста трудни мигове по въпроса за смъртта. Умри и спираш да съществуваш. Пуф. Но в Църквата на вечния живот ти обещават точно каквото името подсказва. И могат да го докажат. Няма скок във вярата. Няма чакане. Няма въпроси, останали без отговор. Как се чувстваш като мъртвец? Просто попитай някой църковен брат…

О, освен това няма и да остарееш. Никаква пластична хирургия, никаква липосукция — само вечна младост. Сделката не е лоша, стига да не вярваш в душата.

Достатъчно е да не вярваш, че душата остава в капана на вампирското тяло и никога не стига до Рая. Или по-зле, че вампирите са зли по природа и си обречен на Ада. Католическата църква смята доброволния вампиризъм за нещо като самоубийство. Склонна съм да се съглася. Е, вярно е, че Папата анатемоса и всички съживители, освен, ако не спрем да събуждаме мъртвите. Ами хубаво — станах член на епископалната църква.

От двете страни редици полирани дървени пейки водеха към мястото, на което по принцип се намира олтарът. Там имаше пюпитър, но не бих го нарекла олтар. Зад него се намираше проста синя стена, обкръжена от други, бели варосани стени.

Прозорците бяха с червено-сини стъклописи. Слънцето блестеше през тях, рисувайки изящни цветни образи по белия под.

— Цари покой — заключи Рони.

— Да, и в гробищата е същото.

Тя ми се усмихна:

— Така си и мислех, че ще кажеш!

Намръщих й се.

— Не се подигравай — тук сме по работа.

— Какво точно искаш да направя?

— Просто ме пази гърба; придай си заплашителен вид, ако можеш. Търси улики.

— Улики ли? — поинтересува се тя.

— Ами да, нали знаеш — улики: кочани от билети, полуизгорели бележки, такива работи.

— А, такива…

— Стига си се хилила, Рони!

Тя намести слънчевите си очила и си придаде най-добрия „хладнокръвен“ вид. Много я бива в това. Пред нея цветята вехнат от двайсет крачки. Да видим как щеше да подейства на църковните деятели.

От едната страна на олтара имаше малка врата. Водеше към покрит с мокет коридор. Обгърна ни съскането на климатика. Отляво имаше тоалетни, отдясно — открито пространство. Вероятно тук след службите… си пиеха кафето. Не, вероятно не пиеха кафе. Вдъхновяваща церемония, последвана от малко кръвчица може би? Служебните помещения бяха маркирани с малка табелка, която гласеше: „Офис“. Колко умно. Имаше приемна с вездесъщото бюро на секретарката и тъй нататък… Зад бюрото седеше млад мъж. Слаб, с добре подстригана къса коса. Наистина прелестните му кафяви очи бяха подчертани от очила с телени рамки. На гърлото му се забелязваше заздравяваща следа от ухапване.

Той се изправи и заобиколи бюрото, протегнал ръка и усмихнат до уши:

— Добре дошли, приятели, аз съм Брус. С какво мога да ви помогна днес?

Ръкува се здраво, но не прекомерно силно — твърдо, но не свърх решително; малък приятелски жест, нищо сексуално. Така се ръкуват наистина добрите продавачи на коли. Също и агентите на недвижими имоти. Имам си една малка сладка душица, почти неупотребявана. Цената е добра. Доверете ми се. С тези големи кафеви очи секретарят изглеждаше още по-искрен, бях готова да му дам кучешки бисквитки и да го потупам по главичката.

— Бих искала да си уредя среща за разговор с Малкълм — заявих.

Младежът примигна.

— Поседнете!

Седнах. Рони се облегна на стената от едната страна на вратата. Скръстила ръце, имаше наистина хладнокръвен и телохранителски вид.

Брус заобиколи отново бюрото, след като ни предложи кафе и седна на свой ред.

— А сега, госпожо…

— Госпожица Блейк.

Той не трепна, не беше чувал за мен. Колко е мимолетна славата!

— Е, госпожице Блейк, защо бихте желала да се срещнете с главата на нашата църква? Имаме множество компетентни и състрадателни съветници, които с радост ще ви помогнат да вземете решение…

Усмихнах му се. Обзалагам се, че си имате, мижитурка такава!

— Мисля, че Малкълм ще иска да говори с мен. Разполагам с информация за вампирските убийства.

Усмивката на младежа увяхна.

— Ако имате такава информация, идете в полицията!

— Дори ако притежавам доказателство, че определени членове на църквата ви са извършили убийствата ли? — малък блъф, иначе наричан лъжа.

Секретарят преглътна и така стисна бюрото с пръсти, че кокалчетата му побеляха.

— Не разбирам. Тоест…

Усмихнах му се:

— Нека просто се разберем, Брус. Не си в състояние да се справиш с убиец. Не си подготвен за това, нали?

— Ами не, но…

— Така че просто ми кажи в колко часа да се върна довечера, за да се вида с Малкълм!

— Ами не знам. Аз…

— Не се притеснявай. Малкълм е глава на църквата. Той ще се погрижи за проблема!

Младежът кимаше твърде бързо. Стрелна с поглед Рони, след това пак се втренчи в мен. Прелисти подвързания с кожа органайзър на бюрото.

— Тази вечер в девет — взе молив и го вдигна в бойна готовност. — Ако ми кажете и цялото си име, ще ви нанеса!

Понечих да посоча, че няма да ме носи, а ще ме вписва, но реших да пропусна шегата.

— Анита Блейк.

Той все пак не позна името. Толкова по въпроса, че съм кошмар за вампирския свят.

— И се отнася за…? — беше започнал да си възвръща професионализма.

Надигнах се.

— За убийство — затова се отнася.

— О, да, аз… — той си записа нещо. — В девет довечера, Анита Блейк, убийство… — намръщи се към бележката, сякаш в нея имаше нещо нередно.

Реших да му помогна.

— Не се мръщи толкова. Правилно си схванал посланието.

Секретарят ме зяпна отново. Беше леко пребледнял.

— Ще се върна. Но гледай той да получи съобщението!

Брус кимна отново, твърде бързо, ококорил очи зад очилата.

Рони отвори вратата и аз излязох пред нея. Тя вървеше отзад, като бодигард от тъпите филми. Когато излязохме отново в основния кораб на църквата, тя се разсмя:

— Според мен го уплашихме!

— Брус се плаши лесно.

Приятелката ми кимна със светнали очи.

И най-малкото споменаване за насилие и убийство стигаше да съсипе горкия секретар. Когато „пораснеше“, щеше да стане вампир. Непременно.

Слънцето беше направо заслепяващо след тъмата вътре. Присвих очи и ги прикрих с длан. Мернах движение в ъгълчето на полезрението си.

Рони изпищя:

— Анита!

Всичко мина на забавен кадър. Разполагах с достатъчно време да зяпам човека с пистолет в ръцете. Рони се блъсна в мен, като свали и двете ни долу и назад на пода в църквата. Куршумите издрънчаха в портата, до която бях стояла.

Детективката изпълзя иззад мен, близо до стената. Извадих пистолета си и легнах, притиснала хълбок до пода. Сърцето ми тътнеше в ушите. При все това чувах всичко. Припукването на шлифера ми като статично електричество. Как мъжът изкачва стъпалата. Кучият син не спираше да приближава.

Пропълзях напред. Той вървеше по стълбите. Сянката му падна през вратата. Дори не се опитваше да се крие. Сигурно мислеше, че не съм въоръжена. Щеше да научи, че не е прав.

Брус подвикна:

— Какво става там?

Рони изкрещя:

— Прибирай се вътре!

Не свалях очи от вратата. Нямаше да мога да стрелям, ако Брус ми отвлечеше вниманието. Нямаше нищо по-важно от сянката на входа и спиращите стъпки. Нищо!

Мъжът влезе решително вътре. Стискаше пистолет и се заозърта из църквата. Аматьор.

Можех да опра дулото на оръжието си в него.

— Не мърдай!

„Замръзни“ винаги ми е звучало мелодраматично. „Не мърдай“ е кратко, ясно и по същество.

— Не мърдай! — повторих.

Той извърна само главата си, бавно, право към мен.

— Ти си Екзекуторката… — говореше тихо и колебливо.

Да не очакваше да отрека? Може би. Ако бе дошъл да убие Екзекуторката — определено.

— Не — казах.

Той продължи да се обръща.

— Тогава ще да е тя! — вече се беше извърнал към Рони. Мамка му.

Вдигна ръка и се прицели.

— Недей! — извика приятелката ми.

Твърде късно. Стрелях — от упор в гърдите му. Изстрелът на Рони повтори моя. Ударът вдигна нещастника от земята и го прати в пирует назад. На ризата му цъфна кърваво цвете. Той се удари в полуотвореното крило на вратата и падна по гръб навън. Виждах само краката му.

Почаках, заслушана. Не чувах движение. Внимателно заобиколих портата. Нападателят не мърдаше, но все още стискаше пистолета в ръка. Насочих оръжието си към него и се приближих. Ако дори беше трепнал, щях да стрелям отново.

Изритах пистолета от ръката му и проверих пулса на врата му. Нищо, нанайси. Мъртвец.

Използвам муниции, които повалят вампири, ако случа с изстрела — и ако вампирът не е много стар. Куршумът бе направил малък отвор отстрани при влизането си, но другата половина на гръдния кош я нямаше. Е, беше направил онова, което се очакваше от него — да избухне и да си отвори особено голямо изходно отверстие.

Главата на жертвата се обърна настрани. На шията имаше две следи от ухапвания. Проклятие! Със или без ухапвания, нападателят беше мъртъв. От сърцето му не бе останало парченце и игла да мушнеш. Хубав изстрел. Глупав аматьор с пистолет.

Доста пребледняла, Рони се облегна на вратата. Пистолетът й бе насочен към мъртвеца. Ръцете й трепереха съвсем леко.

Почти се усмихна:

— Обикновено не ходя въоръжена през деня, но знаех, че ще съм с теб.

— Това обида ли е? — попитах.

— Не — отвърна тя. — Истината си е.

Не можех да споря с нея. Седнах на прохладните каменни стъпала; коленете ми поддаваха. Адреналинът се източваше от вените ми като вода от счупена чаша.

Брус спря на прага, пребледнял като платно.

— Той… той се опита да те убие — гласът му пресекваше от страх.

— Познаваш ли го? — попитах.

Секретарят рязко и конвулсивно поклати глава, после още веднъж.

— Сигурен ли си?

— Ние… ние не… одобряваме насилието! — той преглътна с усилие и снижи глас до шепот. — Не го познавам.

Страхът му изглеждаше искрен. Може би не бе запознат с този тип, но това не значеше, че мъртвецът не е член на църквата.

— Звънни на полицията, Брус!

Той просто си стоеше на място и зяпаше трупа.

— Викни ченгетата, става ли?

Обърна се към мен, очите му бяха като стъклени топчета. Не бях сигурна дали ме е чул или не, но се прибра вътре.

Рони седна до мен и се загледа в паркинга. Малки червени поточета кръв се стичаха по белите стъпала.

— Исусе! — прошепна приятелката ми.

— Аха… — все още стисках хлабаво пистолета си. Опасността май бе отминала. Предположих, че мога и да прибера оръжието. — Благодаря, че ме бутна встрани!

— Пак заповядай! — тя си пое треперливо дъх. — Благодаря, че го застреля преди да ме е гръмнал!

— Не го и споменавай. Освен това и ти го гръмна.

— Не ми го напомняй!

Погледнах я изпитателно:

— Добре ли си?

— Не. Уплашена съм съвсем сериозно и наистина.

— Аха…

Разбира се, Рони трябваше само да стои далеч от мен. Тия дни аз явно представлявах подвижна мишена. Ходеща и говореща заплаха за моите приятели и съратници. Днес Рони можеше да загине и то по моя вина. Беше няколко секунди по-бавна от мен в стрелбата. Тези миг-два можеха да й струват живота. Разбира се, ако тя не беше тук днес, нищо чудно аз да бях умряла. Един куршум в гърдите и пистолетът направо щеше да ми бъде от толкова полза, че…

Чух далечното „фиу-миу“ на полицейските сирени. Сигурно ченгетата се намираха много близо или, може би, имаше и друго убийство. Вероятно. Дали полицията ще повярва, че някакъв фанатик се е опитал да убие Екзекуторката? Може би. Долф не би се хванал.

Слънчевата светлина се лееше около нас като яркожълт найлон. И двете мълчахме. Може би не беше останало нищо за казване. Благодаря, че ми спаси живота. Пак заповядай. Какво друго да има?

Чувствах се олекнала и празна, почти в покой. Вцепенена. Явно се доближавах до истината каквато и да беше тя. Опитваха се да ме убият. Това беше добър знак. Един вид. Значеше, че знам нещо важно. Достатъчно важно да си струва убийството. Проблемът беше, че нямах представа какво според „тях“ знам…