Сара Маклейн
Маската на любовта (9)

Глава 8

… Модният час^[1] става все по-моден, удостоен тази седмица с присъствието на лейди Дж., придружена от нейната очарователна госпожица П. Авторът на тази статия не се съмнява, че много скоро благодарение на тях двете стръмните склонове на Хайд Парк ще се превърнат в единственото модно място за разходка…

… Как могат да се сгромолясат всемогъщите! Херцог Л. е бил забелязан да бута детска количка из „Мейфеър“! Тъй като той е мъж, прочут да използва ръцете си за други, много по-груби неща, авторите на тази статия съжаляват, че нито един художник не е присъствал на въпросното събитие, за да го увековечи върху платно с маслени бои…

Клюкарските страници на „Седмични новини“, 26 април 1833 г.

Нямаше нищо по-лошо от клюкарските страници. Независимо че именно те му бяха спечелили огромно състояние.

Дънкан Уест седеше в кабинета си на Флийт Стрийт и обмисляше следващия брой на „Скандални страници“.

Вестникът беше първото му бизнес начинание, започнало преди години, когато той пристигна в Лондон. Беше го създал с намерението да натрупа пари от смехотворния интерес на отбраното общество към дрехите, скандалите и негодниците.

Както и да спечели от всеобщия интерес на простолюдието към висшето общество.

И се бе получило; първият вестник му бе донесъл купища пари — всичко необходимо, за да издаде втория, далеч по-стойностен вестник „Лондонски вести“. Обаче никога не бе спирал да го изненадва и обезкуражава фактът, че скандалите винаги се продаваха по-добре от новините, а развлекателните истории — от истинското изкуство.

Осъзнаваше, че е най-отвратителният лицемер, в крайна сметка именно на клюкарския вестник трябваше да благодари за цялата си империя, но това не го караше по-малко да ненавижда и да се отвращава от този бизнес. Повечето дни могъщият вестникар не обръщаше внимание на съдържанието на парцала, оставяйки на своя заместник да отговаря за съдържанието му. Но днешният материал, който щеше да заеме по-голяма част от рубриката, запазена за „Скандала на сезона“, беше излязъл изпод перото на самия Уест. Статията беше предупреждаващ изстрел в битката за уреждането на брака на лейди Джорджиана.

Той прегледа текста, проверявайки за печатни грешки или неуместен подбор на думи.

За разлика от повечето жени, победени от съдбата си, тази дама е оцеляла благодарение на ума, интелигентността и смелостта си.

Не. Нито една от тези три думи не беше уместна. Макар че подхождаха на лейди Джорджиана, те нямаше да имат отзвук във висшето общество. Разбира се, обществото не се отнасяше с уважение към нито едно от тези качества, които правеха въпросната дама толкова обаятелна.

И дяволите да го вземат, ако тя не беше страшно обаятелна.

Щеше му се да можеше да каже, че това беше заради целувката. Която той не би трябвало да преследва и със сигурност не би трябвало да позволява да продължи отвъд границите на целомъдрието.

Само дето в тази жена нямаше нищо, което да навежда един мъж на мисли за целомъдрие. И дори не маската на Ана беше тази, която най-много го изкушаваше. Беше другата — Джорджиана, свежестта на лицето й, ведростта в очите й. Когато я държеше в обятията си в онази ниша в казиното, Уест изгаряше от желание да смъкне смешната перука от главата й, да разпусне на воля русите й коси и да се люби с истинската жена под цялата тази натруфеност и подплънките.

Не че имаше нужда от подплънки.

Тя си беше естествено и съвършено подплатена.

При мисълта той се размърда неспокойно на стола, насочвайки отново вниманието си към листа в ръката му. Което не му помогна особено да изтласка дамата от съзнанието си, тъй като тя бе предмет на проклетия лист.

Няколко зачерквания с червено мастило и умът се превърна в чар, интелигентността стана елегантност, а смелостта — грация. Не беше невярно описание на лейди Джорджиана, но със сигурност думите не бяха толкова точни, колкото предишните определения.

Както другите: красива, очарователна, непоносимо изкусителна.

Повече, отколкото изглеждаше.

Уест остави черновата на бюрото, облегна се назад, затвори очи и стисна с палец и показалец гърба на носа си. Тя беше опасна. Абсолютно опасна. Трябваше да възложи рубриката на някой друг и да се закълне никога повече да не я вижда.

— Сър.

Дънкан вдигна глава и видя Маркъс Бейкър, негов секретар и дясна ръка, да стои на прага. Махна му да влезе.

Мъжът остави купчина вестници върху бюрото, накамарени с няколко плика.

— Утрешните новини и днешната поща — рече Бейкър, преди да добави: — Носи се слух, че виконт Голуърт дължи хиляди на „Падналия ангел“.

Шефът му поклати глава.

— Това не е новина.

— Той се опитва да омъжи дъщеря си за богат американец.

Уест срещна погледа на секретаря си.

— И?

Бейкър кимна към големия плик върху бюрото.

— Чейс изпраща доказателство, че виконтът урежда конни надбягвания.

— Това би могло да е новина — кимна Уест, отвори плика и зачете купчината листове вътре.

Наистина беше забележително с какви сведения разполагаше Чейс.

Уест неодобрително изпухтя:

— Явно Голуърт много е ядосал Чейс.

— „Ангелът“ не обича членовете му да не си плащат дълговете.

— И точно заради това аз много внимавам да не задлъжнея на „Ангела“ — лениво промърмори Уест, остави настрани информацията и погледна плика, сложен най-отгоре на купчината, който бе привлякъл вниманието му.

Отдели го от останалата поща и посегна към ножа за отваряне на писма. Неприятен възел стегна стомаха му, докато чупеше печата и четеше краткото послание.

Разбирам, че си намерил нов приятел.

Къде е моята статия? Губя търпение.

Нямаше подпис, каквито винаги бяха бележките на граф Тремли. Той сгъна листа и го поднесе към пламъка на близката свещ, оставяйки безсилието и гневът, които винаги го завладяваха след тези послания — пълни с височайши заповеди, които той беше длъжен да изпълни, — да се стопят, докато огненият език ближеше краищата на листа. Можеше да отложи статията за войната с няколко дни, може би седмица, но се нуждаеше от доказателството на Чейс, при това скоро.

Хвърли горящото писмо в металното кошче в краката му, наблюдавайки как пламъците поглъщат съобщението, преди да се извърне към Бейкър, който още не си тръгваше.

— Какво друго?

— Сестра ви, сър.

— Какво за нея?

— Тя е тук.

Уест го изгледа с празен поглед.

— Защо?

— Защото обеща да я изведеш на разходка — обяви от прага по-малката му сестра.

Синтия Уест беше умна, дръзка и напълно непокорна, когато пожелаеше. Несъмнено вината беше негова, тъй като той я бе разглезил през последните тринайсет години, откакто разполагаше с достатъчно средства, за да го прави. Синтия вярваше по един забележителен начин, присъщ на младите жени, че светът трябва да бъде в краката й.

И този свят включваше брат й.

— По дяволите — измърмори той. — Забравих.

Тя влезе, сваляйки пелерината, и се настани на малкия стол от другата страна на бюрото му.

— Предположих, че ще забравиш, затова съм тук, а не у дома, очаквайки да дойдеш да ме вземеш.

— Три вестника се печатат тази нощ.

— Тогава си планирал зле работата си, след като предложи да излезем на езда днес.

Той присви очи насреща й.

— Синтия.

Младата жена се извърна към Бейкър.

— Винаги ли е толкова досаден?

Бейкър благоразумно не отговори на въпроса, а вместо това се измъкна от ситуацията с кратък поклон.

— Умен човек — отбеляза Уест.

— Знаеш ли, струва ми се, че той не ме харесва — отбеляза сестра му, когато вратата се затвори зад секретаря.

— Вероятно не — измърмори той, докато прелистваше вестниците, които Бейкър му бе донесъл. — Синтия, не мога…

— Не — прекъсна го тя. — Ти вече три пъти отмени конкретно тези планове. — Тя се изправи. — Модният час е. А аз искам да съм модерна. Поне веднъж. Хайде, Дънкан. Поглези сестра си, аз съм само една бедна, неомъжена стара мома.

— „Неомъжена стара мома“ е излишно повторение — изтъкна той, развеселен от явното й раздразнение.

— А „отегчена стара мома“ по-добре ли звучи?

Уест поклати глава.

— Работата ми не е да те забавлявам. От мен се иска първо да забавлявам останалата част от Британия.

Тя приближи към прозореца.

— Като че ли нямаш стотици служители, които могат да проверят правописа или каквото там правиш по цял ден.

Той повдигна вежда.

— Работата ми включва нещо малко повече от това.

Тя пренебрежително махна с ръка.

— Да, знам. Ти ръководиш истинска империя, седнал зад това бюро.

— Всъщност е точно така — отвърна могъщият вестникар, въпреки че не обичаше да се хвали.

— Във всеки един от твоите вестници има светски страници, а един от тях е изцяло посветен на някой скандал. Разходка из Хайд Парк по време на сезона може да се сметне за работа.

— Няма нищо общо с работата — възрази брат й.

— Не трябва ли да ме покажеш в обществото? Нима не си загрижен за брачните ми перспективи? Аз съм на двайсет и три, за бога! Безнадеждна стара мома!

— В такъв случай си намери съпруг. Тук работят много ергени, които са добра партия. Избери един от тях. Който ти харесва. Избери Бейкър. Той е отличен работник.

Тя притисна длан към гърдите си.

— Добър работник. Сърцето ми направо ще изхвръкне от вълнение.

— Всичките му зъби са си на мястото и има мозък в главата.

— Голяма похвала, наистина.

— Не проумявам какво искат жените.

Джорджиана Пиърсън, изглежда, не се интересуваше от нищо друго, освен от титла.

Не че го беше грижа какво искаше тази жена.

За какво говореше? Ах. Да. Синтия.

Махна с ръка към вратата.

— Избери си който мъж искаш от сградата. Но не ме карай днес да ходя на разходка.

— Почти се изкушавам да го направя само за да те видя как набързо ще размислиш. — Младата жена преметна пелерината през рамото си. — Ти обеща, Дънкан.

И изведнъж, в този миг тя отново се превърна в онова петгодишно момиченце, сгушено в ръцете му, с което се бе метнал на онзи кон преди двайсетина години, обещавайки му, че ще отидат на някое безопасно място — някъде, където животът им ще бъде по-добър. Където ще бъдат по-силни.

И той бе изпълнил онези обещания.

Както щеше да изпълни и това.

След час двамата бяха в Хайд Парк, едва придвижвайки се сред тълпата, излязла на следобедна разходка. Ротън Роу^[2] — много точно название^[3] според мнението на Уест — гъмжеше от аристократи и заможни провинциални благородници, завърнали се в Лондон за сезона, отегчени от дългите бели зими в затънтените краища на Британия, зажаднели за цвят и свежи клюки.

Уест кимна на граф Станхоуп, който се приближи до двуколката им, яхнал великолепен черен жребец.

— Милорд.

— Уест. Прочетох уводната ви статия в „Седмични новини“ в подкрепа на закона за фабриките. Отлично написана. Децата не бива да работят повече от нас.

— Децата изобщо не бива да работят — отвърна Уест. — Макар че за мен приемането на закона е забележително начало. Дано само нашите съвместни гласове не подплашат онези, които са склонни да ни подкрепят.

Графът беше прочут със страстните си речи в Камарата на лордовете.

Станхоуп се засмя.

— Помислете само каква врява бихме могли да вдигнем, ако се кандидатирате за Камарата на общините.

Над парка се изви вятър, сякаш Вселената знаеше истината — че Уест никога не би могъл да се кандидатира за Долната камара. Че няма да му бъде позволено да общува с графове, ако истината за него се разкрие, и че по някое време тайните му може да станат публично достояние. Защото една тайна беше такава, докато я знаеше само един човек.

А в този случай я знаеха двама.

— Прекалено голяма врява, милорд.

Графът, изглежда, долови промяната в разговора и повдигна шапката си в знак на поздрав, преди да продължи надолу по пътеката.

Уест и сестра му продължиха разходката в мълчание, докато не се изви нов порив на вятъра и Синтия реши да разведри настроението в двуколката. Задържа огромната си шапка и се усмихна на минаващата група знатни членове на висшето общество.

— Какъв прекрасен ден за разходка — заяви с весел, щастлив глас.

— Облачен е и всеки миг ще завали.

Младата жена се усмихна.

— Това е Лондон през март, Дънкан. Може да се каже, че небето е почти синьо.

Той присви очи насреща й.

— Как така двамата сме брат и сестра, а ти си толкова дяволски непрактична?

— Ти казваш непрактична, а аз казвам радостна. — Той не отговори и тя продължи: — Предполагам, че боговете са се усмихвали, когато са те дарили с малката ти сестричка.

Нищо подобно не бяха правили боговете, когато тя се бе появила на бял свят. Но той все още помнеше онзи ден, когато, целият покрит с мръсотия и пришки на юношеските си ръце, бе изпратен в перачницата, където майка му лежеше скрита в ъгъла върху набързо стъкмено легло от стари одеяла, притиснала до гърдите си малко бебе.

В съзнанието му отекнаха думите й: Ела, Джейми, подръж малката си сестричка.

И той се бе подчинил, поемайки малкото скимтящо вързопче. Тя бе увита в скъсаната риза на господаря. Той едва видя бебето в гънките на плата. Той ще се ядоса, че си съсипала ризата му.

Имаше тъга в очите на майка му, когато отвърна: Остави на мен да се тревожа за него.

Тогава той бе развил ризата, за да погледне малкото създание, представено му като негова сестра — с шепа кестенява косица и най-сините очи, които някога бе виждал.

Пропъди спомена, преди да го завладее прекалено.

— Приличаше на таласъмче.

Синтия извърна изумения си поглед към него.

— Не е вярно!

— Може би не. Може би приличаше по-скоро на старец — червена и на петна, сякаш прекалено дълго си стояла на слънце или си пияна.

Тя се засмя.

— Как можа да кажеш такова ужасно нещо!

— Ти го надрасна. — Той сви едното си рамо и тихо додаде, така че никой наоколо да не може да го чуе: — Освен това първия път, когато те взех на ръце, ти ме напишка.

— Несъмнено си го заслужавал! — възмути се сестра му.

Уест се усмихна.

— Слава на Бога, надрасна и това.

— Започвам да мисля, че не биваше да те каня на разходка — нацупи се Синтия. — Изобщо не е толкова приятно, колкото смятах.

— В такъв случай съм постигнал целта си.

Тя го изгледа намръщено, преди да насочи вниманието си към двете дами, които яздеха пред тях, склонили глави, издайнически знак, че клюкарстват.

— А сега замълчи. Онези двете явно имат какво да кажат.

— Нали осъзнаваш, че твоят брат е информиран за всички важни клюки във висшето общество? Получаваш у дома поне три клюкарски парцала седмично.

Синтия отхвърли думите му с едно махване на ръката.

— Не е забавно да ги четеш заедно с останалия свят. Приближи. И се преструвай, че разговаряме.

— Ние разговаряме.

— Да, но ако ти говориш, няма да мога да чуя тях. Така че се преструвай.

Пътеката бе наблъскана с аристократи и дребни благородници, всички дошли тук поради същата причина, както и Синтия, затова цялото проклето множество се движеше с бързината на охлюв, което беше идеално за подслушване. Никога не можеше много да се вярва на слуховете, споделяни на Ротън Роу, отчасти защото всички на Ротън Роу вече ги бяха чували. Въпреки това Уест забави хода на двуколката сега редом с тях, за да може сестра му да слуша разговора на дамите, макар че брътвежът им ни най-малко не го интересуваше.

— Чух, че тя е хвърлила око на Лангли — каза едната.

— Той би бил страхотен улов за нея, но не мисля, че виконтът ще се ожени за жена от такова семейство — изрази мнението си другата.

— „Такова семейство“ — неубедено повтори първата. — Тя е сестра на херцог Лейтън и роднина на Ролстън по линия на съпругата му.

Внезапно Уест силно се заинтересува от разговора.

— Те говорят за лейди Джо…

Той вдигна ръка и Синтия млъкна. За пръв път.

— Те може и да имат титли, но това не би трябвало да има значение, имайки предвид останалата част от историята. Херцогиня Лейтън от самото начало беше скандална особа.

— Навсякъде я приемат — изтъкна първата.

— Разбира се, че ще я приемат. Тя е херцогиня. Богата, при това. Но това не означава, че е желана в светските салони. Италианка. Католичка. И копеле.

— Каква ужасна жена! — прошепна Синтия, накланяйки се по-близо.

Само дългогодишният опит възпря Уест да направи същото. Въпросната жена беше лейди Холбърн, злостна клюкарка и ужасна особа, ако можеше да се вярва на слуховете. Другата беше лейди Дейвис, не най-уважаваната гостенка на приемите, но както изглеждаше, в сравнение с дружката си беше истинска светица.

Разбира се, беше важно да чуе какво говореха двете за Джорджиана. В крайна сметка той й бе обещал да я омъжи, нали? Всички сведения, до които можеше да се добере за мнението на обществото, щяха да му помогнат успешно да изиграе своята роля в тази пиеса.

Това беше единствената причина, поради която се интересуваше от това, което тези дами казваха.

— Важното е, че момичето е опозорено. Както и да го кажеш, тя е разпасана. Кой мъж би могъл да бъде сигурен, че наследникът е негов? А и фактът, че парадира с дъщеря си около Хайд Парк, сякаш тя не е копеле и също толкова евтина, колкото самата нея, е… обиден. Само ги погледни…

Тя беше тук.

— Каква ужасна жена — повтори Синтия.

Думите им заглъхнаха, когато дамите пришпориха конете си. Но на Уест вече не му пукаше, тъй като бе твърде зает да търси предмета на техния разговор. Те казаха, че тя беше тук. С дъщеря си.

И внезапно Уест се изпълни със силно желание да се запознае с момичето.

Не ги видя на пътя, но предполагаше, че гъстата тълпа от хора правеше трудно да се открие който и да било, въпреки че отхвърли мисълта. Каза си, че той щеше да я забележи. Ако тя беше тук, в което и да е от превъплъщенията й, той щеше да я познае.

Продължи да търси, обръщайки се да провери дали не беше зад него. Тогава един проблясък на наситено сапфиреносиньо, далече от множеството, привлече окото му. Уест изпусна дъха, който не бе осъзнал, че сдържа. Разбира се, че тя не беше сред останалата част на висшето общество. Тя не желаеше да бъде част от техния свят.

Стоеше на малко възвишение отвъд дърветата, на фона на Серпантината, редом с нея беше младо момиче и два коня вървяха зад тях. Бяха потънали в разговор и той дълго ги наблюдава, докато момичето не каза нещо и Джорджиана се засмя. Звънко. Дръзко. Сякаш беше някъде насаме, а не пред погледите на половин Лондон.

Половин Лондон, от който се нуждаеше за своя въжделен брак.

Уест установи, че неволно се пита какво е било толкова забавно.

А после се зачуди как би могъл самият той да я развесели.

Не отклони поглед от нея, когато спря двуколката отстрани на пътя и скочи на земята.

— Искаш ли да се запознаеш с предмета на техните клюки?

Синтия слисано го изгледа от височината на седалката.

— Ти я познаваш?

— Да — отвърна той, уви поводите около стълба край пътя и навлезе в тревата.

Запъти се нагоре по склона към мястото, където Джорджиана се разхождаше. Мислено я помоли да остане, да не приближава до онези красиви коне и да се задържи на поляната още малко. Докато я достигне.

Синтия беше с него, като подтичваше, за да не изостава.

— Разбирам.

Той я стрелна с поглед.

— Какво разбираш?

— Тя е много красива — усмихна се сестра му.

Джорджиана беше много повече от това.

— Не съм забелязал.

— Аха, не си.

— Не съм.

Имаше време, когато щеше да излъже много по-лесно. Преди седмица.

— Не си забелязал, че лейди Джорджиана Пиърсън, русокоса, стройна и прекрасна на хълма, към която тичаш…

Той забави крачка.

— Не тичам.

— Към която тичаше — уточни тя. — Не си забелязал, че е красива?

— Не.

Съзнателно не погледна сестра си, защото не желаеше да види разбирането, изненадата и учудването, които бе доловил в думите й.

— Разбирам.

Боже опази от сестри.