Сара Маклейн
Маската на любовта (8)

Глава 7

… Отново лейди Дж., скъпи читатели! Появи се в операта в прекрасно одеяние със синьо-зеления цвят на яйце на червеношийка. И никога не се е излюпвало по-красиво пиленце от подобна обвивка. Несъмнено аристокрацията е развълнувана от завръщането на дамата и нетърпелива да види нейния възход…

… Съдейки по впечатляващите бракове на тримата собственици през последната година, ние горещо препоръчваме на жените, излезли на лов за съпрузи, да ограничат търсенето си до членовете на въпросното казино. Започваме да вярваме, че има нещо забележително в неговата атмосфера…

„Лондонски вести“, 24 април 1833 г.

— Беше на крачка да спи с Дънкан Уест — оповести Бърн, докато заемаше мястото си край масата на собствениците с чаша уиски, провиснала от пръстите му.

Тя се бе постарала с всички сили да избягва партньорите си след засрамващата случка, включваща Уест и Темпъл преди два дни. Всъщност Джорджиана почти пропусна играта на фараон на собствениците на „Ангела“, провеждаща се всяка съботна вечер. Едва не се оттегли в апартамента си, объркана и потънала в срам.

Но тя не беше страхливка, а партньорите й с радост щяха да я провъзгласят за такава, ако не се бе явила за играта на карти.

Ала това не означаваше, че беше длъжна да понася задявките им.

Джорджиана се престори, че Бърн не бе заговарял, и се наведе напред, за да вземе картите си от масата, използвани само за тази игра. Тя, Темпъл и Крос играеха, докато Бърн, разположен на четвъртия стол, ги наблюдаваше с питие в ръка. Маркиз Бърн бе изгубил всичко на игра на карти в деня, когато беше навършил осемнайсет, и оттогава не играеше.

За нещастие, въпреки това присъстваше по време на играта в комплект с глупавата си усмивка. Изглежда, не му пукаше, че тя не бе отговорила на остроумното му встъпление. Вместо това безсрамникът продължи:

— Макар да ми се струва, че едва ли е щяло да има много спане.

— Не биваше да спасявам задниците ви преди години — процеди тя.

Преди шест години Темпъл и Бърн уреждаха игри на зарове по улиците на Лондон и си бяха спечелили немалък брой врагове. Една нощ Джорджиана бе решила да им предложи възможността да й станат съдружници, след като ги бе спасила, за техен късмет, от банда главорези, които щяха да им вземат парите ведно с главите.

— Вероятно — щастливо се съгласи той, облегна се назад на стола и скръсти ръце върху гърдите си. — Но за късмет на всички ни, не го направи.

Тя го изгледа навъсено.

— Не е прекалено късно да се оправя с теб.

— След като си толкова заета да се оправяш с Уест, не мога да си представя как ще намериш време за Бърн — обади се Крос, който бе спечелил раздаването.

Джорджиана захвърли картите на масата и извърна очи към него.

— И ти ли?

Той се усмихна, после стана сериозен.

— Боя се, че да.

— Предател. — Тя погледна към Темпъл. — А ти? Имаш ли да добавиш още някоя обида?

Темпъл поклати глава, докато разбъркваше тестето, картите летяха през пръстите му, преди ловко да ги раздаде.

— Не желая да имам нищо общо с това. Всъщност няма да имам нищо против, ако от паметта ми изцяло се изтрие споменът за въпросната сцена. — Той затвори очи. — Все едно да видиш сестра си гола.

— Не бях гола! — възрази Джорджиана.

— Беше много близо.

— Наистина ли? — с възобновен интерес попита Бърн.

— Изобщо не беше близо — настоя тя.

— Но щеше да ти хареса, ако беше?

Да. Не. Може би. Джорджиана отхвърли нежелания отговор.

— Не ставай смешен.

Бърн се извърна към Темпъл.

— Мислиш ли, че сме длъжни да й изтъкнем, че тя не отговори на въпроса?

Партньорката им сведе поглед към картите си, страните й пламтяха.

— Ненавиждам ви.

— Кой от нас? — поинтересува се Темпъл и изигра картата си.

— Всички вас.

— Много жалко, тъй като ние сме единствените ти приятели — заключи Бърн.

Вярно беше.

— И всички до един сте негодници.

— Казват, че можело да се съди за един мъж по приятелите му — върна й го той.

— В такъв случай е много добре, че съм жена — каза тя и изчисти карта.

— Което Темпъл сега може да потвърди. — Маркизът замълча. — Как мислите, защо никой от нас не е имал случай да го забележи досега?

Смъртта беше твърде милостива участ за Бърн. Той заслужаваше жестоко мъчение. Тя му метна унищожителен поглед, докато мислено прехвърляше различни средновековни уреди за изтезание. Темпъл се засмя.

— Ние вече установихме, че тя е повече сестра, отколкото съблазнителка. Никой от нас дори не би си го помислил.

— Аз си го помислих — призна Бърн, отново напълвайки чашата си. — Веднъж или дваж.

Всички вкупом го погледнаха.

— Така ли? — попита Крос, изразявайки на глас всеобщия им потрес.

— Всички не можем да бъдем светци като теб, Крос — отвърна Бърн. — Обаче се вразумих.

Джорджиана повдигна една руса вежда.

— Под „вразумих“, предполагам, имаш предвид, че си осъзнал, че не бих ти обърнала внимание, дори да беше последният мъж в Лондон?

— Нарани чувствата ми. — Той сложи ръка върху сърцето си. — Наистина.

През шестте години, откакто собствениците на „Падналия ангел“ се бяха сдружили с едничкото намерение да докажат, че са много по-могъщи от аристокрацията, бе имало малко време и още по-малък интерес за каквото и да било, което да ги отвлича от подобна амбициозна цел. Наистина, чак през последната година, когато клубът се бе превърнал в това, за което бе планиран, Бърн, Крос и Темпъл бяха намерили време за любов.

Или, по-точно, любовта ги бе покорила.

Тя изигра друга карта.

— Бог да закриля лейди Бърн, тъй като със сигурност има много тежка задача. Чувствам, че трябва да й се извиня заради участието си в нейния брак.

Джорджиана бе дейна сватовница на всеки един от партньорите си със съпругите им — най-вече на Бърн. Лейди Пенелопи Марбъри някога бе сгодена за брата на Джорджиана, но двамата не си подхождаха и Джорджиана бе използвала собствения си скандал, за да измъкне херцог Лейтън от предстоящия брак, оставяйки лейди Пенелопи стара мома за близо десет години… докато Бърн не я пожела за себе си.

Джорджиана беше извънмерно щастлива да върне дълга си на дамата.

Темпъл се засмя.

— Ти не съжаляваш нито за миг за намесата си.

Тя бе изиграла подобна роля в събирането на Темпъл с госпожица Мара Лоу, понастоящем херцогиня Ламонт. И в брака на Крос за сестрата на лейди Пенелопи, лейди Филипа, понастоящем графиня Харлоу.

Бърн се ухили, хищнически оголвайки зъби.

— Нито би трябвало да съжалява. Уверявам ви, че моята дама е много щастлива в брака си.

— Моля те — изпъшка Джорджиана, — не казвай нищо повече.

— Има едно нещо — намеси се Крос и Джорджиана изпита благодарност от предстоящата смяна на темата.

Имаше десетки неща, които той можеше да каже. Стотици. Четиримата присъстващи управляваха казино. Те разменяха тайните на най-влиятелните хора в Британия. Сградата, в която се намираха, се славеше със забележителна колекция от произведения на изкуството. Съпругата на Крос отглеждаше красиви рози. И при все това той не заговори за нито едно от тези неща. Вместо това каза:

— Уест не е лош избор.

Тя изненадано извърна очи към него.

— Не е лош избор за какво?

— Не за какво — поправи я граф Харлоу. — За кого. За теб.

Щеше й се наблизо да има прозорец. Нещо, през което би могла да скочи. Зачуди се дали не може да подмине заявлението. Погледна към Бърн и Темпъл, надявайки се, че те ще го намерят за абсурдно, също като нея.

Не го намираха.

— Знаеш ли, той е прав — каза Бърн.

Темпъл разкрачи масивните си бедра.

— Няма друг мъж, който й е равен по власт.

— Освен нас — вметна Бърн.

— Е, разбира се — съгласи се Темпъл. — Но ние вече сме женени.

— Той няма титла — напомни им Джорджиана.

Веждите на Темпъл се стрелнаха нагоре.

— Това ли е единствената причина, поради която не го смяташ за подходящ избор?

По дяволите. Не това имаше тя предвид.

— Не — отвърна младата жена. — Но няма да е зле, ако не забравяте, че аз имам нужда от титла. И вече я избрах. Лангли няма да си пъха носа в делата ми.

Крос се засмя.

— Звучиш като злодея в любовен роман.

Тя наистина се чувстваше такъв, имайки предвид посоката, в която се движеше този разговор.

— Уест е талантлив, богат и Пенелопи, изглежда, го смята за красив — додаде Бърн, сякаш изобщо не бе заговаряла. — Не че проумявам защо.

Последното бе промърморено с недоволство.

— И Пипа мисли така — обади се Крос. — Твърди, че е доказан факт. Макар че лично аз никога не съм имал доверие на възрастни мъже с такъв цвят на косата.

— Осъзнаваш, предполагам, че ти най-малко имаш право да говориш, когато става дума за цвета на косата — заяви Темпъл.

Крос смутено прокара ръка през червеникавокестенявите си къдрици.

— Това няма значение. Не аз съм този, когото Чейс смята за красавец.

— Аз седя тук, нали знаете — изсумтя тя.

На негодниците, изглежда, не им пукаше.

— Той е блестящ бизнесмен и богат като крал — добави Бърн. — И ако бях хазартен тип, щях да заложа на него, че накрая ще заеме достойно място в Камарата на общините.

— Но не си хазартен тип — изтъкна Джорджиана.

Сякаш това можеше да го спре.

— Не е нужно той да бъде. Аз залагам — живна Крос. — С най-голямо удоволствие ще го отбележа в книгата.

Книгата със залозите. Книгата със залозите на „Падналия ангел“ беше легендарна — масивен, подвързан с кожа том, който съдържаше всички облози, направени на главния етаж на казиното. Членовете можеха да записват всеки облог — независимо колко е обикновен — в книгата, а клубът беше свидетел и вземаше процент от залозите, за да е сигурно, че двете страни ще спазят облога, колкото и странен да е той.

— Ти не залагаш в книгата — напомни му Джорджиана.

Той срещна погледа й.

— Ще направя изключение.

— За това, че Уест ще се кандидатира за член на Парламента? — попита Темпъл.

— Изобщо не ме е грижа за това. — Крос хвърли една карта. — Залагам сто паунда, че Уест ще бъде мъжът, който ще сложи край на проклятието на Чейс.

Тя присви очи към червеникавокестенявия гений, разпознавайки думите. Беше направила същия залог преди цяла вечност. И бе спечелила.

— Ти няма да имаш моя късмет — възрази тя.

Той самодоволно се подсмихна.

— Искаш ли да се обзаложим?

Джорджиана сви рамене.

— С удоволствие ще прибера парите ти.

— Грешиш — не остана по-назад Бърн. — Съвсем ясно е, че той ти е хвърлил око. Това е печеливш облог.

— Е, най-малкото е хвърлил око на Ана — поправи го Темпъл.

— Въпрос на време е той да събере две и две и да открие, че Ана е Джорджиана. Особено сега, когато той… — Бърн махна с ръка към нея — е вкусил от блюдото, така да се каже.

Това вече преля чашата.

— Първо, не е имало вкусване на каквото и да било. Беше само целувка. И второ, той вече знае, че Ана и Джорджиана са едно и също лице.

Останалите трима онемяха.

— Е, чудо на чудесата. Успях да ви накарам да загубите дар слово — продължи Джорджиана. — Останалата част на Лондон ще бъде сащисана да открие, че собствениците на „Падналия ангел“ не са нищо друго, освен бъбриви свраки.

— Той знае? — пръв се окопити Крос.

— Знае — потвърди тя.

— Исусе! — присъедини се Бърн. — Как?

— Има ли значение?

— Има, ако и други знаят.

— Никой друг не знае — увери ги тя. — Никой друг не се е заглеждал твърде дълго в лицето на Ана. Те са прекалено заинтригувани от другите й прелести.

— Но Уест се е загледал в лицето й. И това на Джорджиана. И е разбрал истината.

Това беше заключението на Темпъл.

— Да.

Думата я застави да се почувства виновна. Сякаш би могла да промени ситуацията. И навярно би могла.

— Никога не биваше да го забъркваш в това — заговори Бърн. — Той е прекалено умен. Естествено, че щеше да отгатне двойствения ти образ. Бил е предопределен да го направи. Навярно се е досетил в момента, когато се е съгласил да ти помогне да уловиш в мрежите си Лангли.

Тя не отговори.

— Но той не знае за Чейс? — попита Крос.

Тя стана от масата и се приближи към витражния прозорец, който заемаше цялата стена на стаята, внушителен и застрашителен, изобразяващ падането на Луцифер. Стотици цветни стъкълца бяха изкусно съчетани, за да пресъздадат образа на огромния ангел — четири пъти по-голям от обикновен човек, — докато падаше от рая. От залата на казиното на долния етаж, много по-надолу, изглеждаше, сякаш е бил запратен от светлината към мрака, от съвършенството към греха.

Унищожен и възкръснал в разрухата. Самоиздигнал се, притежаващ власт, на която никой не можеше да съперничи, с изключение на едного. Джорджиана въздъхна, осъзнала с особена острота колко безсилен може да бъде вторият най-могъщ.

— Не — отвърна. — И няма да узнае кой е Чейс.

Това можеше да обещае.

— Дори и да разбере — каза Темпъл, — може да му се вярва.

Джорджиана бе прекарала години, имайки вземане-даване с най-лошите представители на човечеството — изучавайки ги, преценявайки ги. Разпознаваше добрите и лошите хора. Преди ден тя би се съгласила с Темпъл. Че на Уест може да му се вярва.

Но това беше, преди той да я целуне.

Преди да бъде привлечена от него така, както бе привлечена от друг мъж много отдавна. Комуто бе вярвала с цялото си сърце. С цялата си надежда. С бъдещето си.

Мъж, който, без да се поколебае, я бе предал и бе взел всичко, което му бе дала, за да не може да го даде на никой друг.

Обричайки я никога да не пожелае това.

И сега тя не се доверяваше на инстинктите си за Уест. Което означаваше, че трябваше да се осланя на друг вид умения.

— Откъде можем да сме сигурни? — обърна се към Темпъл, оставяйки картите си на масата, изгубил интерес към играта. — Че може да му се вярва?

Темпъл сви масивното си рамо.

— Доверяваме му се от години. Той никога не ни е предал. Ти му плащаш щедро с досието на Тремли… няма причина да смятаме, че той ще направи нещо друго, освен да ни помогне. Както винаги.

— Освен ако не открие кой е Чейс — възрази Крос. — Сега, след като тя му е влязла под кожата, той ще побеснее, ако се почувства измамен.

Бърн кимна.

— Няма какво да се „почувства“. Той е бил измамен.

— Аз не му дължа нищо — заяви тя. Тримата мъже й хвърлиха идентични погледи. — Какво има?

— Той знае, че ти не си просто Ана — рече Крос.

— И не може да си държи ръцете далече от теб — поясни Темпъл. — Ако разбере, че ти си също и Чейс…

Не й се понравиха думите, нито намекът, че Уест е по-свързан с живота й, отколкото тя си представяше. Нито й се понрави това, което я накара да изпита този намек — сякаш не можеше да си поеме дъх. Вече го бе преживявала и чувството не й допадаше.

Джорджиана влезе в образа на Чейс, припомняйки си сянката, мярнала се по лицето на Уест, докато обсъждаше граф Тремли. Единайсет години. Припомняйки си заплахата, която бе изрекъл — че ако не му предостави информация за Тремли, той ще разгласи тайните й. Дънкан Уест беше умен мъж, който знаеше какво иска.

— Какво знаем за него?

Бърн повдигна вежди.

— За Уест?

Тя кимна.

— Какво има в папката му?

— Нищо — разсеяно отвърна Крос, събра картите и отново ги разбърка. — Има сестра. — Синтия Уест. Привлекателно момиче, прието в обществото, въпреки липсата й на знатно потекло. Парите на Уест й бяха купили подкрепа. — Неомъжена.

Джорджиана отново кимна, знаейки по-добре от всеки друг какво имаше в тънката папка в сейфа й.

— И нищо друго.

— Съвсем нищо?

Преди години тя няколко пъти бе правила проучвания, но бе спряла, когато Уест бе станал съюзник в битката й с обществото.

— Не много — отвърна Бърн. — Първоначалният капитал идва от анонимен дарител. Така издава клюкарския си парцал, от него пък са дошли средствата за останалите вестници. От години се опитвам да открия името на дарителя, но изглежда, никой не знае нищо, с изключение на това, че става дума за доста пари.

— Глупости — махна с ръка Крос. — Винаги има следа, когато става дума за пари.

— Семейни пари?

— Той не притежава имоти. Изглежда, че няма друго семейство, освен сестра му — отвърна тя.

— Значи, е имал мистериозен благодетел — каза Темпъл. — Както и ние в началото.

Херцог Лейтън бе финансирал прищявката на сестра си с уговорката, че никой никога няма да узнае самоличността му — условие, с което Джорджиана беше повече от доволна да се съгласи.

Младата жена срещна черния поглед на херцог Ламонт.

— Значи, казваш, че той е мъж без тайни.

— Казвам, че той е мъж без никакви интересни тайни.

Тя поклати глава.

— Всеки има интересна тайна. А Уест е достатъчно мъж, за да има повече от една. Така че ми кажи защо не ги знаем?

Темпъл я изгледа с присвити очи.

— Не може наистина да имаш намерение да ги търсиш.

Не й хареса обвинителната нотка в тона му.

— Досега никога не си ме спирал. Когато основахме казиното, се разбрахме, че ти ще поемеш ринга, Бърн ще управлява игралните маси, Крос ще води счетоводството. А моята грижа беше информацията, от която се нуждаехме за успеха на нашето начинание.

— Ако го направиш, това означава да си играеш с огъня — подхвана Крос. — Дънкан Уест притежава огромна власт.

— Както и аз.

— Но неговата власт расте, докато тази на Чейс отслабва. Твоите тайни ще те унищожат.

— Уест няма да разкрие истината.

Крос не изглеждаше толкова сигурен.

— Те винаги научават истината.

— Кои?

Той не отговори на въпроса, което я устройваше, защото не й харесваше това, което може би щяха да загатнат думите му.

— Не дразни лъва, Ана. Не и този. Не и този, който ни е добър приятел.

Тя си припомни целувката от по-рано тази вечер. В нея нямаше нищо приятелско. Разбира се, беше приятна и изкусителна, дразнеща и чудесна, но не и приятелска. Единствената последица от нея беше да го пожелае, а тя знаеше, че да желаеш един мъж не беше същото като да му вярваш. Беше го научила последния път, когато я бяха целували. Първия път, когато беше целуната.

Тя се нуждаеше от защита от него.

Не от него, прошепна гласче в едно затънтено кътче на съзнанието й.

Може би беше вярно. Може би тя не се нуждаеше от защита от него. Може би се нуждаеше от защита от самата себе си. От чувствата, които той я караше да изпитва.

Но и в двата случая едно нещо бе сигурно.

— Приятел или враг, той знае моите тайни. — Тя погледна партньорите си. — Аз трябва да знам неговите.

Почукването по вратата я спаси от въпросите им. Крос извика на новодошлия да влезе — само шепа хора знаеха за съществуването на апартамента на собствениците и всеки един се ползваше от безусловното им доверие.

Джъстин Дей, икономът на клуба, влезе, мигом я съзря и се запъти към нея.

— Свършено ли е? — попита тя.

Икономът кимна.

— Бърлингтън, Монтлейк и Ръсел с радост прекратяват ухажването си.

Думите му събудиха любопитството на Бърн.

— Ухажване на кого?

— Те не преследват ли дъщерята на граф Холбърн? — попита Темпъл.

Четири глави се извиха към херцога. Джорджиана изрази на глас всеобщото им презрение.

— Новопридобитият ти интерес към обществото е твърде обезпокоителен.

Темпъл сви мощното си рамо.

— Въпреки това преследват точно нея, нали?

Не и откакто лейди Мери Ашхолоу нарече Каролайн лека жена.

Джорджиана не отговори, нито Джъстин.

— Има и още — каза икономът.

Тя се извърна към близкия часовник, видя часа и без да пита, разбра какви новини й бе донесъл.

— Лейди Тремли.

Джъстин кимна.

— На входа за дамите.

Веждите на Бърн се извиха нагоре.

— Откъде знаеше това?

— Какво прави тя тук? — изуми се Крос.

— Беше поканена — отвърна основателят на „Падналия ангел“, спечелвайки си навъсените погледи на партньорите си.

— Ние не сме обсъждали поканата й — изрази колективното им недоволство Темпъл.

Не, не бяха. Тя бе изпратила поканата един час след като Уест си бе тръгнал, преди няколко дни.

Не им бе казала цялата истина, опасявайки се, че те можеха да отхвърлят молбата на Уест. Страхуваше се, че нямаше да разберат колко много тя се нуждаеше от Уест. Страхът я изпълни с гняв. Джорджиана не обичаше да губи самообладание.

— Аз взех решението от името на всички нас.

— Тя е опасна. Тремли е опасен — предупреди Бърн. — Ако тя предложи информация за него… ако той разбере…

— Аз не съм дете — напомни му тя. — Мога да навържа нещата. Какво за дамата?

— Бруно казва, че има насинено око — отвърна Джъстин.

— Ах. Отмъщение, твойто име е жена.^[1]

— Ако съпругът й е такъв страхливец, че не се свени да посяга на жена си, аз лично ще й помогна да го получи — закле се Бърн.

— Тя иска да се види с Чейс — отвърна Джъстин.

— Вместо това ще се види с Ана.

Джорджиана се извърна и приглади полите си.

Бърн срещна погледа й.

— Бъди внимателна. Не ми харесва да си облечена като проститутка, когато никой от нас не е там, за да те защити.

— Това не е някаква тъмна уличка в Ист Енд.

— Чейс — настоя той, използвайки името, което й бе дал преди половин десетилетие, напомняйки им за тяхната история. — Това е много по-опасно.

Тя се усмихна, стоплена от мисълта, че те се тревожат за нея, тази разнородна банда от негодници, които бе събрала.

— Да, но това е опасност, сътворена от мен. Тя ми е като втора природа.

Бърн погледна към витражния прозорец, погледът му се задържа върху крилата на Луцифер, безполезни, докато се носеше устремно надолу.

— Това не означава, че няма да дойде ден, когато тя ще те погълне.

— Навярно — съгласи се Джорджиана. — Но няма да е днес. — Проследи погледа му до прозореца, където красивият русокос ангел пропадаше в ада. — Днес аз господствам.

След минути тя беше на долното стълбище, водещо към входа за дами на клуба, където Бруно, един от охраната в „Ангела“, стоеше на стража в полумрака. До него беше лейди Тремли, красива жена на двайсет и няколко години, с най-ужасното насинено око, което Джорджиана някога бе виждала, макар че „Ангелът“ бе известен със среднощните си боксови мачове, при които противниците се биеха на ринга без ръкавици.

Кимна на Бруно и отвори вратата, водеща към малка чакалня, встрани от тъмния вход.

— Милейди — рече тихо, сепвайки другата жена. — Ще се присъедините ли към мен?

Лейди Тремли изглеждаше скептична, но последва Джорджиана в стаята, оглеждайки помещението, обзаведено, сякаш бе подготвено да приюти дамите от висшето общество за следобедния им чай, вместо за хазартни игри, клюки и забавления, присъщи на техните съпрузи.

Джорджиана посочи малкото канапе, тапицирано със синьо кадифе.

— Моля.

Дамата седна.

— Помолих за среща с господин Чейс.

И с Чейс се срещаше.

Джорджиана се настани срещу гостенката.

— Чейс е неразположен, милейди. Изпраща ви поздравите си и се надява, че ще се съгласите да говорите с мен.

Графинята огледа дълбокото деколте на роклята на Джорджиана, високата руса перука, силно гримираните клепачи и видя това, което виждаха всички, когато я погледнеха. Опитна куртизанка.

— Не мисля…

На вратата се почука и Джорджиана отвори, за да получи пакет от Бруно, който дълги години бе усъвършенствал изкуството да знае какво искат собствениците на „Падналия ангел“, без те да го молят. Тя затвори вратата, приближи дамата и й подаде ленена торбичка, пълна с лед.

— За окото ви.

Графинята я пое.

— Благодаря.

— Тук познаваме добре раните. — Джорджиана седна. — От всякакъв вид.

Двете останаха мълчаливи, докато лейди Тремли притискаше компреса към окото си. Джорджиана бе преживявала подобни срещи повече пъти, отколкото можеше да преброи, и жената насреща й беше като отворена книга. Тя жадуваше за нещо много повече от това, което животът й бе предложил. За нещо, което щеше да я забавлява, да я направи богата и да запълва времето й. Приключение, което щеше да я промени по един малък, потаен начин, който щеше да й помогне да изтърпи дългите дни на благоприличие. И съдейки по насиненото око, нещо, което щеше да я подкрепя през дългите дни на брака й.

Тайната беше да остави дамата първа да заговори. Винаги.

След дългите минути на мълчание, лейди Тремли свали торбичката с лед и се отпусна.

— Благодаря ви.

Джорджиана кимна.

— За нищо.

— Съжалявам.

Винаги се започваше по този начин. С извинение. Сякаш дамата имаше някакъв пръст в картите, които съдбата й бе раздала. Сякаш не се бе родила просто жена и следователно по-малоценна.

— Няма за какво.

Това беше истина.

— Със сигурност имате нещо друго…

Дамата не довърши.

Джорджиана пренебрежително махна с ръка.

— Нищо важно.

Лейди Тремли кимна веднъж и сведе поглед към полите на роклята си.

— Осъдих ви сурово, когато се появихте — призна.

Джорджиана се засмя.

— Мислите, че сте първата? — Облегна се назад в стола си. — Аз съм Ана.

Графинята ококори очи. Джорджиана беше свикнала да шокира благопристойните дами, когато се отнасяше с тях като с равни. Това беше първата проверка; тази, която доказваше техния кураж и издръжливост.

— Имоджен.

Дамата я издържа.

— Добре дошли в „Падналия ангел“, Имоджен. Можете да сте сигурна, че всичко, което ще бъде казано между нас двете, ще бъде споделено единствено с Чейс.

— Чувала съм за вас. Вие сте неговата… — Тя замълча, премисляйки думата държанка, заменяйки я с по-благозвучна. — Неговата довереница.

— Наред с другите неща.

Дамата се поколеба, нервно приглаждайки златистия сатен. Джорджиана си помисли, че това не е обичайното поведение за съпругата на един от най-близките съветници на краля.

— Получих покана от господин Чейс. Разбрах, че тук има дамски клуб.

Джорджиана се усмихна.

— Боя се, че не става дума за шивашки или за литературен кръжок.

Лейди Тремли я изгледа проницателно.

— Аз не съм толкова плаха и превзета, колкото може би си мислите.

Джорджиана насочи поглед към насиненото лице на посетителката.

— Изобщо не мисля, че сте плаха и превзета.

Лейди Тремли се изчерви, но Джорджиана не смяташе, че е от срам. Несъмнено, щом жената беше тук, тя отдавна не се срамуваше от действията на съпруга си. Тя беше изпълнена с гняв.

— Чух, че за да ме приемат, трябва да предоставя информация.

Джорджиана дълго време остана неподвижна.

— Нямам представа откъде сте чули подобно нещо.

Имоджен присви очи.

— Не съм глупачка.

— И кой казва, че Чейс вече не разполага с тази информация? Както навярно сте чули, ние разполагаме с папка, дебела колкото палеца му, за всеки влиятелен мъж в Лондон.

— Но няма тази — настоя дамата, снижи глас и стрелна поглед към вратата. — Никой няма тази информация.

Джорджиана нито за миг не повярва.

— Дори и кралят?

Лейди Тремли отрицателно поклати глава.

— Това ще съсипе Тремли. Завинаги.

Имаше нещо в думите й, нетърпение. Вълнение. Опияняващото тържество, което носи отмъщението.

Джорджиана се облегна назад.

— Известно ни е, че вашият съпруг краде от държавната хазна.

Очите на графинята се разшириха.

— Откъде го знаете?

Беше вярно.

Откъде го бе узнал Уест, по дяволите?

Как така Уест го знаеше, а тя не?

Джорджиана се съвзе, подготви се за втория рунд.

— И знам, че плаща с тези пари, за да въоръжава войската на нашите врагове.

Дамата изглеждаше така, сякаш някой бе измъкнал килимчето изпод краката й. Единствено дългите години на практика попречиха на Джорджиана да се наклони напред и да попита: Истина ли е? Защото тя не бе повярвала напълно на Уест, когато го бе казал. Ако беше вярно, графът бе виновен в държавна измяна. И щеше да увисне на въжето за това, ако някога се разчуеше.

Това беше информация, заради която човек би убил, за да я запази в тайна. И съдейки по лицето на съпругата му, той не беше от хората, които се колебаят да използват насилие.

Джорджиана отново заговори:

— Опасявам се, милейди, че цената за влизането ви в „Падналия ангел“ ще бъде доказателството за тези неща, които ние вече знаем. Както и да е, преди да продължим, вие трябва да сте напълно сигурна, че искате доброволно да предоставите това доказателство на Чейс. На „Ангела“. — Тя замълча. — Трябва да разберете, че щом веднъж стане наше, дадено в замяна на членство, ние си запазваме правото да го използваме. По всяко време.

— Разбирам.

Очите на графинята светеха от ликуване.

Джорджиана се приведе напред.

— Разбирате, че говорите за държавна измяна.

— Да.

— Че той може да бъде обесен, ако бъде разкрит.

Ликуването се превърна в мрачно задоволство. Ледено.

— Нека го обесят.

Една от русите вежди на Джорджиана се повдигна при безчувствените думи. Не бе изненада, че Тремли беше негодник. Че съпругата му беше Будика^[2], беше нещо съвсем различно.

— Съгласна съм. Имате ли доказателство?

Графинята бръкна в корсажа си и извади няколко разкъсани листа, обгорели по краищата. Подаде ги на Джорджиана.

— Покажете му това.

Джорджиана разгърна накъсаните листове, съединявайки ги едно до друго върху червената коприна на полите си. Прегледа уличаващия текст. Вдигна поглед към съпругата.

— Как успяхте…

— Съпругът ми не е толкова умен, за колкото го смята кралят. Той хвърля кореспонденцията си в огъня, но не чака да се увери, че е изпепелена.

— В такъв случай… — поде Джорджиана.

Имоджен довърши изречението:

— Има още десетки такива.

Джорджиана дълго остана мълчалива, обмисляйки намеците на тази жена. Писмата, които бе откраднала. Как можеха да й помогнат още тази вечер.

Те щяха да й спечелят помощта на Дънкан Уест и да подсигурят нейното бъдеще и това на дъщеря й.

Новата информация винаги я изпълваше с дълбоко вълнение, но това… това беше изключително.

— Сигурна съм, че говоря от името на Чейс, когато казвам: „Добре дошли от другата страна“.

Лейди Тремли се усмихна и лицето й засия, измъчените бръчки изчезнаха. Младостта й се завърна.

— Добре сте дошли да останете — рече Джорджиана.

— Бих искала малко да поразгледам. Благодаря.

Дамата не разбра.

— По-дълго, не само тази вечер, милейди. Другата страна не е просто място за забавление. Ако желаете убежище, ние можем да го предоставим.

Усмивката се стопи.

— Не се нуждая от убежище.

Джорджиана мислено прокле света, в който бяха родени — където жените нямаха голям избор, освен да приемат опасността в ежедневието. Великата ирония на позора се състоеше в следното: след като веднъж си оцелял, той ти носеше свобода. Не беше така за благоприличните жени, за тези от уважаваното общество. За жените с добър брак.

Лош брак, по-скоро.

Джорджиана кимна, стана и приглади полите си. Често беше свидетелка на подобни обстоятелства и беше достатъчно благоразумна, за да не настоява.

— Ако някога имате нужда…

Думите заглъхнаха, недовършеното изречение увисна между двете жени.

Лейди Тремли не каза нищо, но се изправи.

Джорджиана отвори вратата и посочи към разкошния коридор отвън.

— Клубът е на ваше разположение, милейди.