Сара Маклейн
Маската на любовта (6)

Глава 5

… Носи се слух, че бъдещите търсачки на богатство може би имат сериозна причина да се тревожат, тъй като чарът и грацията на лейди Джорджиана заплашват да заставят висшето общество да забрави миналото й и вместо това да й обещае бляскаво бъдеще…

… Осведомиха ни, че известният барон П. лекува махмурлука си със сън и съжалява за прекараната нощ в своя клуб. Препоръчаха ни да отвръщаме поглед от дясното му око, тъй като блясъкът му заплашва да ослепи нищо неподозиращите…

Клюкарските страници на „Британия през седмицата“, 22 април 1833 г.

Тя възненавидя облекчението, което я заля с думите и неприкритата им увереност.

Погледът й се стрелна над рамото на мъжа, който я държеше в плен, срещна гневния взор на Дънкан Уест и облекчението се разсея.

Той ли беше единственият истински мъж?

Мисълта тутакси бе последвана от друга. Той можеше да види глезените й. Както и останалият християнски свят, честно казано, но изглежда, имаше значение само фактът, че той можеше.

На кого, по дяволите, му пукаше?

Или, по-скоро, защо на нея й пукаше?

Той прекъсна мислите й.

— Не ме карай да повтарям, Потъл. Пусни дамата.

Наквасеният барон въздъхна.

— Никак не си забавен, Уест — изпелтечи. — И освен това Ана не е дама, нали? Така че какво лошо има?

Уест за миг отмести поглед.

— Удивително, но мислех да оставя да ти се размине.

Отново се извърна, очите му блестяха гневно и пронизваха благородника.

Джорджиана беше достатъчно разумна да се отдръпне, преди юмрукът да се стовари със зловещо изхрущяване, тежък и бърз, и много по-силен, отколкото тя очакваше. Потъл рухна на пода с гръмък вой и ръцете му се стрелнаха към носа.

— Исусе, Уест! Какво, мътните те взели, ти става?

Уест се наклони над противника си, сграбчи вратовръзката му и повдигна главата на Потъл, за да срещне погледа му.

— Дамата — той натърти на думата — пожела ли да бъде докосвана?

— Я погледни как е облечена? — почти изпищя Потъл, докато кръвта шуртеше от носа му. — И ако с това не си проси да бъде докосвана, какво друго може да бъде?

— Грешен отговор. — Следващият удар беше по-яростен от първия и главата на Потъл отхвръкна назад. — Опитай отново.

— Уест. — Един от приятелите на Потъл заговори извинително отстрани. — Той е пиян. Никога нямаше да се държи така, ако здравата не се беше натряскал.

Извинение, старо като света. Джорджиана едва се сдържа да не завърти очи.

Уест не бе в настроение да върти очи. Вдигна мъжа от пода и отвърна:

— Тогава би трябвало да пие по-малко. Опитай отново.

Заповедта прозвуча студено и обезпокоително дори на нея. Потъл потръпна.

— Не е пожелала.

— Затова?

— Затова какво? — повтори объркано Потъл.

Юмрукът на Уест отново се вдигна.

— Не! — извика баронът и вдигна ръце, за да закрие лицето си. — Престани!

— И така? — настоя Уест.

Тонът му беше нисък, мрачен и застрашителен, без следа от обичайното спокойствие.

— Затова не биваше да я докосвам.

— Или целувам — добави Уест и очите му се отместиха към нея.

Имаше нещо в тях, ведно с гнева, но изчезна, преди тя да успее да го разгадае. Уест бе видял Потъл да я целува. Страните на Джорджиана запламтяха и тя мислено благодари за дебелия слой пудра, който скриваше руменината.

— Или целувам.

— Досега той повтаря всичко, което казваш — рече тя, опитвайки се да вложи в думите си повече дързост, отколкото изпитваше. — Накарай го да изпее някоя детска песничка.

Уест не обърна внимание на думите й, нито на смеха на мъжете, които го заобикаляха.

Вместо това заговори на врага си:

— Изтрезня ли?

Потъл притисна пръсти към слепоочието си, сякаш не можеше да си спомни къде се намира, и грубо изруга.

— Да.

— Извини се на дамата.

— Съжалявам — смънка баронът.

— Погледни я. — Думите на Уест се изтърколиха като наближаваща гръмотевица, заплашителна и неизбежна. — Говоря сериозно.

Потъл вдигна умолителния си поглед към нея.

— Ана, простете ми. Не исках да ви обидя.

Сега беше неин ред да заговори и за миг тя забрави ролята си, прекалено омагьосана от сцената, която се разиграваше пред нея. Накрая удостои барона с най-разбиращата си усмивка.

— Следващия път пий по-малко уиски, Оливър — каза тя, нарочно използвайки малкото име на барона, — и може би ще имаш шанс. — Извърна очи към Уест и срещна разярения му поглед. — С двама ни, господин Уест и мен.

Уест пусна Потъл, оставяйки го да се скупчи на пода на казиното.

— Махай се. И не се връщай, докато не дойдеш на себе си.

Потъл забързано залази заднешком като рак, понесен на гребена на вълна, накрая се обърна на четири крака, надигна се и изчезна по-далече от сцената, която бе сътворил.

Уест насочи вниманието си към нея. Тя бе свикнала да я оглеждат мъжките очи. Беше го изпитвала стотици пъти. Хиляди. Беше се възползвала от това. И при все това този мъж — неговата мълчалива преценка — я смути. Сподави желанието да се размърда неспокойно и вместо това сложи ръце на хълбоците си, за да успокои лекото им треперене, и заговори:

— Моят герой.

Искрените думи бяха пропити с фалшив сарказъм.

Една руса вежда се повдигна.

— Ана.

И в този миг, в това кратко и просто име, което бе избрала за тази малка, тайна, лъжлива част от себе си, тя долови нещо, което никога досега не бе чувала от него.

Желание.

Младата жена се вледени. После цялата пламна.

Той знаеше.

Трябваше да знае. Двамата бяха разговаряли стотици пъти. Хиляди. Тя беше пратеникът на Чейс, от години предаваше съобщения между Уест и измисления собственик на „Падналия ангел“. И той нито веднъж досега не я бе погледнал с нещо друго, освен с бегъл интерес.

Определено никога с желание.

Но сега… той знаеше.

Очите му отново я загледаха хладно и преценяващо и тя внезапно се зачуди дали не полудява. Може би той не знаеше.

Може би на нея просто й се искаше той да знае.

Глупости.

Тя просто бе изтълкувала погрешно ситуацията. Той се бе сбил заради нея. А мъжете, които защитаваха честта на една дама, много често имаха голяма нужда от внимание. Обяснението беше съвсем просто, каза си тя. Насилието и сексът бяха двете страни на една и съща монета, нали?

— Предполагам, че очаквате някакъв израз на моята благодарност.

Очите му се присвиха.

— Престанете.

Думата отекна в нея, изнервяйки я много повече, отколкото когато се намираше в прегръдките на барон Потъл. Джорджиана не знаеше какво да каже. Как да отговори.

Уест посегна към ръката й, мигом овладявайки ситуацията. Както правеше, откакто се бе появил само преди минути. Тя се взря задълго в протегнатата ръка, като нарочно наклони бедро и прехапа червената си устна заради публиката.

Но Дънкан Уест пет пари не даваше за публиката. Той грабна ръката й и я дръпна настрани, завличайки я в закритата със завеса близка ниша, създадена за уединение и обещания. Вътре я извърна с лице към светлината на единствената свещ, прикрепена върху стената, а после я пусна. Свещите бяха предназначени да създадат атмосфера на полумрак и съблазън. Да накарат двойката, озовала се вътре, да се приближат един към друг и да се погледнат отблизо.

Точно в този миг Джорджиана ненавиждаше въпросната свещ. Тя гореше ярко като слънцето, заплашваща да разкрие тайната й.

Ами ако той съзреше истината?

Младата жена отхвърли мисълта. Тя живееше като Джорджиана, отлъчената сестра на херцог и дъщеря на херцог, която от време на време се появяваше в града, пазаруваше на Бонд Стрийт, разхождаше се из Хайд Парк, посещаваше Лондонския музей. Но никой никога досега не бе забелязвал, че тя е същата жена, която царуваше в „Падналия ангел“.

Аристокрацията виждаше това, което искаше да види.

Всеки виждаше това, което искаше да види.

И независимо дали беше най-умният вестникар в Британия, или не, Дънкан Уест не беше по-различен.

Тя му отправи най-порочната си усмивка.

— Ето че сега двамата сме тук насаме. Какво ще правите с мен?

Той поклати глава, отказвайки да се включи в играта.

— Вие не би трябвало да сте сама в казиното.

Джорджиана сбърчи вежди.

— Аз всяка вечер съм сама в казиното.

— А не би трябвало — повтори Уест. — И това, че Чейс го позволява, не говори добре за него.

Не я бе грижа за гневната нотка в гласа му. А за неодобрението. За емоцията. Нещо се бе променило и тя не можеше да отгатне точно какво. Срещна погледа му.

— Ако не бях повикана, сър, нямаше да има причина да бъда заговорена в игралната зала.

Сега гневът не беше само в думите, а и в очите му.

— Значи, вината е моя?

Тя не отвърна, а вместо това попита:

— Защо ме повикахте?

Той остана мълчалив толкова дълго, че тя реши, че няма да отговори.

— Имам молба към Чейс — рече накрая.

Джорджиана възненавидя разочарованието, което я обзе при думите му. Не че бе очаквала той да пожелае да види Ана поради някаква друга причина, но след срещата им предишния ден по-скоро й се искаше да го бе направил.

Щеше й се да бе дошъл с молба към нея.

Което беше нелепо в голямата си част, защото тя беше Чейс, следователно формално той бе дошъл е молба към нея. Но в една по-малка част, защото тя не притежаваше каквито и да било способности, за да удовлетвори една мъжка молба.

За съжаление.

Не й се понрави, че бе изрекъл името на Чейс. И без това този мъж вече бе видял прекалено много.

— Разбира се — каза тя с престорена любезност. — Какво желаете?

— Тремли — отвърна той.

— Какво за него?

— Искам тайните му.

Веждите на Джорджиана се сключиха при странната молба.

— Тремли не е член. И вие го знаете.

Граф Тремли не беше глупак. Той никога нямаше да има вземане-даване с „Падналия ангел“ — без значение колко изкушаващи можеха да бъдат игралните маси. Аристократът знаеше, че цената е прекалено висока.

Основателите на „Падналия ангел“ от години се трудеха усилено да направят поканата за присъединяване към клуба най-желаното предложение в Британия — може би в цяла Европа. За разлика от другите мъжки клубове, тук нямаше такса за членство, нито се позволяваха препоръки от приятели или близки — членовете рядко знаеха защо са били поканени в клуба и биваха окуражавани да не дискутират членството си. Малцина го правеха отчасти заради високата цена да получат достъп до легендарния игрален дом.

Не желаеха да рискуват тайните им да станат обществено достояние.

От години Бърн, Крос, Темпъл и Джорджиана — маскирана като Ана и Чейс — събираха тайните на най-влиятелните лондонски мъже и жени, всяка частица от поверителната, тайната информация се предоставяше доброволно в замяна на членство в най-загадъчния, най-обещаващия, най-греховния игрален ад. Нямаше нищо, което „Ангелът“ не можеше да даде на членовете си, и много малко молби, които собствениците да не можеха да изпълнят.

Подобен лукс заслужаваше безценната информация, а информацията беше измерението на силата.

Но граф Тремли беше прекалено силно свързан с короната, за да рискува да има връзка с „Падналия ангел“.

— Опитайте в клубовете отсреща — посъветва го тя със закачлив тон. — „Уайт“ е повече по вкуса на графа.

Събеседникът й наклони глава.

— Това може и да е вярно, но аз се нуждая от помощта на Чейс, за да получа това, което искам.

Думите му тутакси я заинтригуваха.

— С какво вие разполагате за него?

Той изви вежда.

— Чейс разполага ли с нещо?

„Ангелът“ се бе опитал няколко пъти да приклещи Тремли, откакто крал Уилям^[1] се бе възкачил на трона, а Тремли беше дясната му ръка, но малцина имаха желание да говорят за мъжа, притежаващ толкова голяма политическа власт. Дали имаше нещо, което бяха пропуснали?

Щом Уест искаше информация, значи, бяха. Без съмнение.

— Няма досие за Тремли — каза тя.

И това беше самата истина.

Той не й повярва. Можеше да го види в очите му, дори на сумрачната светлина.

— Ще има, когато Чейс покани съпругата на графа за член на дамската част на клуба.

Тя застина при думите.

— Нямам представа за какво говорите.

От много години, откакто бе основан „Падналият ангел“, желаният мъжки клуб и казиното, управлявано от четирима изпаднали в немилост аристократи, всеки един по-богат от другия, съществуваше и таен клуб, за който никой не говореше, но който действаше под самите носове на джентълмените и напълно незабелязан от тях. Дамски клуб без име и публична изява.

Той никога не е бил обсъждан.

И тя нямаше намерение да признава съществуването му.

Уест, изглежда, не го беше грижа; той пристъпи по-близо и малкото тъмно пространство стана още по-малко. По-тъмно. По-опасно.

— Чейс не единственият, който разполага с информация, скъпа.

Думите бяха изречени ниско, с дрезгав глас и тя застина нерешително, удоволствието от звука им беше непознато и смущаващо. Накрая се опомни.

— Ние не приемаме дами.

Устните му се извиха и й напомниха за лъва, който бяха обсъждали предишната вечер.

— Хайде стига, можете да лъжете цял Лондон, но не си и помисляйте да излъжете мен. Ще предложите членство на дамата. В замяна тя ще предостави доказателство за делата на съпруга си. И вие ще се сдобиете с нужната ми информация.

Джорджиана се окопити.

— Чейс няма да е доволен.

Той се наклони и зашепна тихо в ухото й, изпълвайки я с трепет.

— Кажете на Чейс, че не ме интересува къде залагат неговите дами. — Отдръпна се назад и срещна погледа й. — Искам информацията, която дамата ще предостави.

Тя не трепна, изпълнена с любопитство. Защо графът? Защо сега?

— Какво знаете?

Уест се наведе.

— Знам, че краде от държавната хазна.

Джорджиана улови погледа му.

— Той, както и съветниците на всички монарси от времето на Уилям Завоевателя.

— Но не и за да помагат на Османската империя в тяхната война.

Очите й се разшириха.

— Предателство? — снижи глас.

— Ще видим.

— Защо имам чувството, че вие вече сте видели?

Уест отново впи поглед в нея.

— Защото аз виждам много неща.

И внезапно тя доби усещането, че двамата сякаш водеха съвсем различен разговор.

— Кой може да гарантира, че дамата ще предостави доказателство?

— Тя ще предложи — увери я той. — Графът е жесток съпруг. Тя ще иска да сподели това, което знае.

— И вие не правите нищо, за да й помогнете?

— Това ще й помогне — отвърна Уест.

— Какво ви кара да мислите, че тя знае нещо?

Той килна глава.

— На това залагам.

— Смятате, че късметът е на ваша страна?

Дънкан Уест се усмихна с вълча усмивка.

— От единайсет години късметът е на моя страна, нямам причина да вярвам, че това се е променило.

— Това е много особен залог.

Сянка прекоси лицето му, но бързо изчезна.

— Ще платя щедро за информацията.

Той също имаше тайни. Мисълта й подейства успокоително. Тя сподави желанието да го попита и вместо това се застави да се усмихне.

— Колко щедро? — Замълча за секунда и безочливо додаде: — Както се казва: ти на мене, аз на тебе, господин Уест.

Той я наблюдава известно време, въздухът в малката ниша сякаш се сгъсти.

— Какво бихте желали, Ана?

Дали й се бе причуло странното натъртване на фалшивото име?

Пренебрегна мисълта.

— Не на мен трябва да платите — отвърна Джорджиана с най-кокетния глас на Ана, облегна се на стената, изпъчи гърди и го погледна през силно гримираните си мигли. — Вие вече ми дадохте прекалено много. Спасихте ме от Потъл — измърка съблазнително. — Каква късметлийка съм аз.

Както се очакваше, погледът му се отмести към устните й и се спусна няколко сантиметра по-надолу към деколтето.

— Какво е това на верижката?

Тя не посегна към сребърното колие, което лежеше, сгушено между гърдите й, криещо ключа, който отваряше вратите към апартамента на Чейс и прохода към горните етажи на клуба, където спеше Каролайн. Вместо това се усмихна.

— Моите тайни.

При думите ъгълчето на устата му се повдигна.

— Цял легион, без съмнение.

Джорджиана протегна ръка към него, пръстите й се плъзнаха по ръкава на палтото му.

— Как мога да ви се отблагодаря, господин Уест? Задето бяхте такъв изключителен герой?

Той се наведе и тя си спомни за перото, което бе откраднал от косата й, запита се дали все още беше там, във вътрешния джоб на палтото. Зачуди се какво ще направи той, ако бръкне в джоба и плъзне ръка по топлата му гръд, за да го потърси.

— Миналата нощ срещнах една жена — прекъсна Уест мислите й.

Тя затаи дъх и мислено отправи кратка молитва, надявайки се, че той не е забелязал.

— Трябва ли да ревнувам? — подкачи го.

— Може би — отвърна той. — Джорджиана Пиърсън изглежда доста невинна. Цялата бяла коприна и страх.

— Джорджиана Пиърсън? — престори се тя на изненадана при името и се оттласна от стената, докато той кимна. — Уверявам ви, че момичето не се страхува.

Дънкан Уест пристъпи към нея, избутвайки я назад. Приближавайки към нея.

— Грешите. Тя е ужасена.

Младата жена пресилено се засмя.

— Момичето е сестра на херцог със зестра, достатъчно голяма, за да купи малка страна. От какво се страхува тя?

— От всичко — нехайно я увери той. — От обществото. От неговото мнение. От бъдещето си.

— Може и да се интересува от тези неща, но със сигурност не се страхува от тях. Погрешно сте я преценили.

— А вие откъде изобщо я познавате, Ана?

Бе попаднала в капана. Той беше прекалено умел с думите, с въпросите. И прекалено разсейващ със стройното си мускулесто тяло, с красивите широки рамене, които закриваха светлината, правейки я едновременно нервна и нетърпелива.

— Не я познавам. Знам само това, което съм чела във вестниците. — Джорджиана замълча. — Имаше многозначителна карикатура преди месец или приблизително толкова.

Хапливата забележка засегна чувствително място. Тя го разбра по начина, по който той рязко пое дъх. Почувства го в начина, по който застина, едва доловимо, преди да вдигне ръка и да я постави върху стената до главата й. Приведе се.

— Наистина погрешно я прецених. В това няма съмнение — рече той. — Тя не е глуповатото момиче, за което я мислех.

Наклони се по-близо, устните му почти допираха ухото й, близостта му я изнервяше. Изпълваше я едновременно с желание да го отблъсне и да го сграбчи.

— Предложих й моята помощ.

Заля я вълна на облекчение.

— Не знам защо мислите, че ме интересува какво вършите с момичето.

В мига, в който думите излязоха от устата й, тя се прокле, а в главата й нахлуха картини с това какво точно той можеше да извърши с нея.

Уест се засмя, с нисък и двусмислен смях.

— Уверявам ви, че това, което върша с момичето, си струва да бъде видяно.

Срещна погледа й и тя с усилие на волята се застави да не се отдръпне. Ана не се отдръпваше от мъжете, дори и когато й се искаше. Ала поради някаква причина малцина мъже я бяха карали да се чувства толкова неловко, като този с прекрасния си, пронизващ поглед, който сякаш виждаше право в душата й.

Тя беше по-висока от повечето жени и бе обута с пантофки с високи токчета, които добавяха още няколко сантиметра към ръста й, но въпреки това се налагаше да вдигне глава, за да го види, да се наслади на силната му квадратна челюст, дългия прав нос, кичурите руса коса, паднали върху веждите му.

Дънкан Уест навярно беше най-красивият мъж в Британия. И най-умният.

Което го правеше невероятно опасен.

Той се размърда и Джорджиана се запита дали и той се чувства също толкова неловко, колкото нея.

— Вие не бива да оставате насаме с мен.

— Не за пръв път двамата сме насаме.

Бяха сами и предишната нощ. На онази тераса. Когато той я бе изкушил точно по същия начин.

Едната му вежда се повдигна.

— Да, така е.

По дяволите. На терасата тя беше Джорджиана. Друга жена. Друго време. Тя бързо се съвзе от грешката, нацупи се и се престори, че мисли. Устните й съблазнително се извиха.

— Може би аз просто сънувам.

Очите му се присвиха.

— Може би — отвърна той, думата се изтърколи плавно и двусмислено. — Истинско чудо е, че Чейс го позволява.

— Аз не принадлежа на Чейс.

— Разбира се, че му принадлежите. — Уест замълча за миг. — Всички му принадлежим в известен смисъл.

— Не и вие — възрази тя.

Той беше единственият човек, който не й беше задължен. Този мъж, чиито тайни бяха също толкова добре пазени, колкото нейните.

— Двамата с Чейс се нуждаем един от друг, за да оцелеем — продължи той, — точно така, както, изглежда, и вие се нуждаете от него.

Джорджиана наклони глава.

— Всички сме заедно в тази лодка.

Дънкан Уест отново я изгледа с присвити очи.

— Вие и аз в лодката. Чейс може и да я построил и да я е пуснал да плава. Но това е нашата лодка. — Думите бяха подчертани от шумоленето на вълнения плат на сакото му, когато той раздвижи ръка. Вдигна я и отметна една къдрица от шията й, изпращайки приятни тръпки по цялото й тяло. — Може би ние трябва да отплаваме надалече. Дали това ще му хареса, как мислите?

Дъхът й секна. През цялото това време, откакто работеха заедно — през цялото време, което бяха прекарали, предавайки съобщения напред и назад от мистериозния Чейс, несъществуващия Чейс, — той никога не я бе докосвал по начин, който дори смътно можеше да се сметне за сексуален. Но това явно щеше да се промени.

Тя не можеше да го позволи. Никога досега не го бе позволявала. С никого.

Не и откакто…

Но бе мислила за това. Бе го желала.

И ако трябваше да бъде честна, тя го бе желала от този мъж, красив като греха и два пъти по-умен.

Този мъж, който й го предлагаше.

— Няма да му хареса — прошепна младата жена.

— Не, няма. — Върховете на пръстите му проправяха гореща пътека, докато галеха извивката на брадичката й, спускаха се надолу по шията до ямката под гърлото й. — Как не съм го видял досега?

Думите отекнаха сред милувките, нежни и изкушаващи, и дъхът й заседна там, под пръстите му, докато те се върнаха обратно нагоре, проследявайки изящната извивка на шията, и повдигнаха лицето й към неговото. Тя не можеше да откъсне поглед от възхитителната му уста, докато той говореше.

— Как не съм го забелязал? Уханието ви? Извивката на устните? Линията на шията? — Замълча и се наклони по-близо, устата му се озова на сантиметри от нейната. — Колко години съм ви наблюдавал?

Мили боже, той щеше да я целуне.

Тя искаше той да я целуне.

— Ако бях на негово място — прошепна Уест, толкова близо, че тя почти изпита болка, предвкусвайки целувката, — изобщо нямаше да бъда щастлив.

Ако той беше на чие място? Въпросът се оформи и мигом се разсея като дим от опиум, отнасяйки мисълта със себе си. Той я упояваше с думи, погледи, ласки.

Точно заради това тя бе стояла далече от мъжете.

Ала само веднъж, само този път тя го желаеше.

— Ако аз бях на негово място — продължи той, палецът му галеше бузата й, докато дланта му обхвана главата й и я притегли към себе си, — нямаше да ви пусна да си отидете. Щях да ви задържа. Милейди.

Тя замръзна при думата, страхът и паниката я сграбчиха. Вдигна глава и срещна ясния му умен поглед.

— Вие знаете.

— Знам — потвърди Уест. — Но това, което не разбирам, е защо?

Той не знаеше всичко. Не разбираше, че животът, който тя бе избрала, не беше този на Ана, а на Чейс. Не на куртизанката, а на краля.

И тя му каза истината:

— Власт.

Дънкан Уест се втренчи изпитателно в нея.

— Над кого?

— Над всички — просто отвърна тя. — Аз съм господарка на живота си. Не те на мен. Те ме смятат за куртизанка, така че защо да не играя ролята на такава?

— Под самите им носове.

Джорджиана се усмихна.

— Те виждат само това, което искат. Това е прекрасно.

— Аз видях вас.

Тя поклати глава.

— Но не и с години. Вие също ме смятахте за Ана.

— Вие можете да сте господарка на живота си отвъд тези стени — възрази той. — Не е нужно да играете тази роля.

— Но аз харесвам тази роля. Тук аз съм свободна. Джорджиана е тази, която трябва да раболепничи, да се кланя, да моли да бъде приета. Тук аз вземам това, което искам. Тук аз не принадлежа на никого.

— На никого, освен на господаря си.

Само дето тя беше господарят. Джорджиана не отговори.

Той изтълкува погрешно мълчанието.

— Затова си търсите съпруг. Какво се случи? — попита Уест. — Чейс заряза ли ви?

Тя се отдръпна от него, нуждаеше се от дистанция помежду им, за да възвърне разума си. Да направи следващите си стъпки. За да съчини убедителните лъжи.

— Той не ме е зарязал.

Веждите му се сключиха.

— Той не може да очаква, че вашият съпруг ще ви споделя.

Думите я засегнаха, макар че не би трябвало. Тя живееше този живот в сенките на „Падналия ангел“, маскирана като куртизанка. Беше убедила стотици лондонски аристократи, че е изкусна в удоволствието. Че се бе продала на най-могъщия господар. Обличаше се за тази роля, беше с пищен бюст и гримирано лице. Беше се научила да се движи, да играе, да бъде убедителна в този образ.

И някак си, когато този мъж призна репутацията, която тя бе създала с такова усърдие, фасадата, която бе изградила с грижливост и убеждение, Джорджиана ги възненавидя. Може би защото той познаваше истинската й същност много по-добре от останалите и въпреки това бе повярвал на лъжите.

Или може би защото я бе заставил да съжалява за всички лъжи.

Не. Тя ставаше жертва на героя в него, на начина, по който само преди няколко минути бе скочил в нейна защита.

Мисълта секна дъха й.

Само ако той знаеше цялата истина. Ако познаваше другата й самоличност. Другия й живот.

В гърдите й избухна гняв, примесен с разочарование и нещо подобно на срам.

— Вие нямаше да ме защитите.

Отне му минута, за да разбере смяната на темата.

— Аз…

— Не ме лъжете — прекъсна го тя и вдигна ръка, за да възпре думите му. — Не ме обиждайте.

— Аз се разправих с Потъл — заяви той, вдигна собствената си ръка и я размаха, показвайки ожулените кокалчета, които на сутринта щяха да го болят. — Аз ви защитих.

— Защото знаехте истината за моя произход. Ако бях само Ана… просто жена с древна като света професия. Само една гримирана проститутка…

— Не говорете така! — възпря я той.

— О? — Тя презрително изсумтя. — Обидих ли ви?

Дънкан Уест прокара изранената ръка през русите си кичури.

— Господи, Джорджиана.

— Не ме наричайте така.

Той се изсмя безрадостно.

— А как да ви наричам? Ана? Фалшиво име, което да приляга на фалшивата коса, фалшивото лице и фалшивите ви…

Думите му заглъхнаха, едната му ръка посочи корсажа й, подплатен и пристегнат, за да изглежда истинският й бюст много по-голям.

— Не съм сигурна, че на този етап изобщо би трябвало да ме наричате както и да е.

— Прекалено е късно за това. Ние сме заедно в това. Обвързани с обещание и алчност.

— Мисля, че имате предвид действителността.

— Аз знам точно какво имам предвид.

Двамата стояха лице в лице в полумрака и Джорджиана усещаше гнева и смущението му, равни на нейните. Колко странен беше този момент? Породен от закрилата му за едната нейна половина заради съществуването на другата?

Това беше лудост. Порочен кръг, от който нямаше измъкване.

Поне не и без да се разруши всичко, за което тя бе работила. Той сякаш прочете мислите й.

— Щях да се намеся — настоя. — Щях да постъпя по същия начин.

Младата жена поклати глава.

— Иска ми се да ви вярвам.

Дънкан Уест сграбчи раменете й. Срещна погледа й, сериозен на приглушената светлина.

— Щях да го направя. Щях да се намеся.

Сърцето й ускорено заби.

— Защо?

Той би могъл да изрече десетки неща. Ала тя не очакваше:

— Защото се нуждая от вас.

В думите се долавяше отсянка на тъга, макар да бяха толкова спокойни и овладени. Да, той се нуждаеше от нея, но не по начина, по който един мъж се нуждаеше от жените — със страст и отчаяние. Не че би трябвало да я интересува.

— Нуждаете се от мен за какво?

— Искам лейди Тремли да получи покана за членство в дамската част на клуба. Искам информацията, която тя ще предостави, за да я приемат. А в замяна на тази информация вие ще получите вашата отплата.

Тя би трябвало да бъде благодарна за смяната на насоката на разговора. За преместването в безопасна територия. Но не беше. Долови разочарованието в думите си, когато каза:

— Имате предвид, че Чейс ще получи своята отплата.

Той се усмихна.

— Не, имам предвид вас.

Очите й се разшириха.

— Мен.

— Аз получавам информацията, вие получавате виконт Лангли. Моите вестници са на ваше разположение. Или поне на разположение на лейди Джорджиана.

Ти на мене, аз на тебе.

Тя го разбираше — разбираше и уважаваше този мъж, който толкова лесно манипулираше всяка ситуация в своя изгода. Равен на нея по власт и престиж.

— Или какво?

Дънкан Уест повдигна вежда.

— Не ме заставяйте да го кажа.

Джорджиана вирна брадичка.

— Мисля, че се налага.

Той не трепна.

— Или ще разкажа на света вашите тайни.

Тя присви очи насреща му.

— Чейс може да не се заинтересува.

— Тогава ще се наложи да събудите интереса му. — Той понечи да мине покрай нея и тя се изпълни с ненавист, задето той смяташе да си тръгне. Да я напусне. Джорджиана искаше той да остане, този мъж, който, изглежда, виждаше толкова много. — Вие се нуждаете от моята власт — рече той тихо. — Вашата дъщеря се нуждае.

Тя потръпна при споменаването на Каролайн тук, в това място, в този разговор, а той продължи:

— Мислите, че те няма да видят? Че няма да забележат това, което аз забелязах? Че вашите две маски смайващо си приличат?

— Досега не са го забелязали.

— Досега не сте били по страниците на вестниците.

Джорджиана срещна погледа му и му каза единственото, което знаеше със сигурност:

— Хората виждат това, което искат да видят.

Той не възрази.

— Защо рискувате?

— Ще ми се да не се налагаше.

Самата истина.

— Защо сега?

Въпросът се изстреля много бързо.

— Човек не може да живее цял живот с моята професия.

Нито един от тях.

Отговорът не му хареса. Тя го видя в очите му.

— И как ще се получи? Вместо да ви даде къща в провинцията и достатъчно пари за цял живот, Чейс ви е дал зестра? Парите не са на брат ви, нали? — попита той, прозрял истината.

Каква ирония, че не я бе прозрял докрай.

— Аз сама си я дадох.

Той се засмя, без следа от веселие.

— Макар че той не може да ви даде това, което аз мога. Той никога няма да се разкрие с публични действия. Вие имате нужда от мен, за да ви създам репутация. Нуждаете се от мен, за да ви осигуря Лангли.

— Нещо, за което, изглежда, искате огромно заплащане — не остана длъжна тя.

— Знаете ли, бих го направил и безплатно.

В тона му се долови разочарование.

— Само ако бях малкото изгубено момиче, за което ме смятахте преди няколко часа?

— Никога не съм ви смятал за изгубена. Мислех, че сте силна като стомана.

— А сега?

Дъвкан Уест повдигна рамо. Отпусна го.

— Сега виждам, че сте делова жена. Ще ви помогна срещу заплащане. И вие имате късмет за това, иначе щях да приключа с всички вас. Обикновено не се озовавам в една постеля с лъжци.

Тя го дари с най-кокетната си усмивка, отчаяно опитвайки се да прикрие болката, която думите му й причиниха.

— Никой не ви е канил в постелята.

Джорджиана не очакваше промяна в настроението, нито той да се върне при нея, да притисне гърба й към стената, да я хване в капан. Никога досега в живота си не се бе чувствала, както в момента, лишена от властта си, заедно с лъжите. Повечето от лъжите й.

Всички, освен най-голямата.

Дланите му се притиснаха върху махагона от двете страни на главата й, ръцете му я обгръщаха като клетка.

— От години ме канехте в постелята си всеки път, когато ме погледнехте.

Тя се поколеба, несигурна какво да каже. Как да се държи с този мъж, който бе толкова различен от обичайния Дънкан Уест, когото познаваше.

— Грешите.

— Не — поклати той глава — Не греша. И ако трябва да съм честен, исках да приема. Всеки… един… път.

Той беше толкова близо, толкова топъл, толкова опустошаващо могъщ, че за пръв път в живота си тя разбираше защо жените припадаха в ръцете на мъжете.

— Какво се промени? — задъхано попита, долавяйки дръзката нотка в гласа си. — Желание да вкусите невинност?

— И двамата добре знаем, че не става дума за това.

Тя подмина жегването, което отговорът му й причини. Съжалението, че се е дегизирала като проститутка. Копнежа той да узнае истината.

— В такъв случай нищо не се е променило — дръзко заяви тя.

— Разбира се, че се промени.

Сега тя беше Джорджиана.

— Харесва ви идеята за опозорена аристократка — продължи тя, кръвта бучеше в ушите й. — Как ме нарекохте? Ужасена? И какво стана… мислите, че можете да ме защитавате всеки ден? Всяка нощ?

Той се поколеба.

— Мисля, че искате да бъдете защитавана.

— Аз сама мога да се защитавам.

Той се усмихна, отново превръщайки се във вълк.

— Не от всичко. Затова се нуждаете от мен.

Тя притежаваше повече власт, отколкото той някога би могъл да си представи. Много повече, отколкото някога той щеше да познае. Вирна брадичка и гордо изрече:

— Аз не се нуждая от вас.

Той намери погледа й, близък и жарък.

— Кой ще ви спаси от тях тогава? Кой ще ви спаси от Чейс?

Младата жена не извърна поглед. Не желаеше да го стори.

— Чейс не ме застрашава.

Ръката му отново се стрелна към нея, обхвана брадичката й, наклони главата й назад.

— Кажете ми истината — заповяда, нямаше намерение да й позволи да се скрие. — Можете ли да го напуснете? Той ще ви позволи ли да си тръгнете? Да започнете нов живот?

Само ако можеше истината да е толкова проста.

Уест долови колебанието й. Приближи се и се надвеси — само на един дъх разстояние от нея.

— Кажете ми.

Какво ли щеше да е усещането, ако се облегне на него? Да му позволи да помогне? Да го въведе в най-съкровения си кръг, да му разкаже всичко?

— Можете да ми помогнете с женитбата.

— Вие не желаете да се омъжвате. Поне не и за Лангли.

— Аз изобщо не желая да се омъжвам, но това е без значение. Нуждая се от брак.

Той обмисли думите й и тя реши, че може да й се противопостави. Че може да откаже. Не че би трябвало да го е грижа. Не че би трябвало да има значение.

След продължително мълчание Уест още повече се приближи до нея, едната му ръка се премести от стената към лицето й, погали челюстта й, повдигна брадичката. Кафявите му очи потърсиха нейните, а когато заговори, го стори с нисък, чувствен шепот, настояващ за истината:

— Принадлежите ли му?

Тя би могла да каже „да“. Това щеше да бъде по-безопасно. Щеше да държи Дънкан Уест далече от нея, ако дори за миг помислеше, че Чейс можеше да се бие заради нея. Вестникарят се нуждаеше от Чейс, от цялата информация, събрана и съхранявана в „Падналия ангел“.

Джорджиана би трябвало да каже „да“. Ала в този миг, с този мъж, тя искаше да изрече истината. Само веднъж. Просто за да разбере какво означаваше да бъдеш откровен. И тя го направи.

— Не — прошепна. — Аз принадлежа на себе си.

И в следващата секунда устните му завладяха нейните и всичко се промени.