Сара Маклейн
Маската на любовта (24)

Епилог

Една година по-късно.

„Падналият ангел“

Джорджиана стоеше в апартамента на собствениците в „Падналия ангел“ и наблюдаваше игралния дом под нея. Казиното се пръскаше по шевовете от комарджии и погледът й попадна върху рулетката в средата на залата, въртяща се в калейдоскоп от червено и черно. Половин дузина мъже се приведоха напред, когато колелото забави своя ход.

— Червено — прошепна тя.

Топчето спря на червено и един от мъжете ликуващо вдигна ръце. Беше спечелил. Да спечелиш на рулетка, беше триумф.

Шансът беше удивително нещо.

Тя бе изградила тази империя върху това — късмет и съдба, сполука и провидение. Беше научила невероятни уроци за лъжите и истините, за отмъщението. За скандала. Ала все още затаяваше дъх, когато се въртеше колелото на рулетката.

Вратата на апартамента се отвори. Нямаше нужда да погледне, за да знае кой бе влязъл. Разбра го по мощния прилив на въздух, по забързаното си дишане. Ръцете на Дънкан се сключиха около нея, топли и силни, и той проследи погледа й.

— Десетки игри има в твоя игрален ад — прошепна в ухото й. — Но ти винаги предпочиташ рулетката. Защо?

— Това е единствената игра, която наистина зависи от съдбата — отвърна тя. — Това е единствената игра, която не може да бъде пресметната. Нейната награда е рискът, заедно с всичко останало. — Завъртя се в прегръдките му, вдигна ръце и ги обви около шията му. — Тя е като живота. Ние въртим колелото и…

Той я целуна, дълго и сластно, ръцете му обхванаха кръста й, придърпаха я здраво към гърдите му.

Когато я пусна, младата жена въздъхна:

— И понякога сме много добре възнаградени.

Ръцете му се плъзнаха по издутия й корем, където растеше неговото дете.

— Понякога сме възнаградени — съгласи се щастливият съпруг и бъдещ татко. — Макар че трябва да ти кажа, че често се тревожа, задето късметът прекалено дълго беше на моя страна и може би е време да ми изневери.

— Лошият късмет те е преследвал прекалено дълго, за да ти стигне за цял живот. Не възнамерявам никога повече да те спохожда.

Той повдигна вежда.

— Нима имаш властта да управляваш съдбата?

Тя се усмихна.

— През дните, когато нямаш късмет, просто трябва да разчиташ на нещо друго.

Дънкан отново я целуна и още веднъж я завъртя към прозореца. Двамата дълго наблюдаваха как картите се обръщаха, заровете летяха над зеленото сукно и мъжете играеха техните игри. Накрая Джорджиана се протегна, опитвайки се да облекчи схванатия си гръб.

— Ти ми обеща, че ще спиш повече — нежно я сгълча той, сложи длани ниско на талията й и ги притисна, за да облекчи болката, станала постоянна с наближаването на раждането. — Не би трябвало да си тук.

Тя изненадано го погледна.

— Не може да мислиш сериозно, че ще пропусна играта — рече. — Може да е последната. Бебето скоро ще се роди.

— Не достатъчно скоро — възрази той. — Никога не съм си позволявал да мечтая за деца; имаше прекалено голяма опасност да погубя живота им.

— Когато той се появи на бял свят, ще ти се прииска отново да си отиде — подкачи го тя, обръщайки гръб на игралните зали. — Той ще крещи и ще пищи.

— Когато тя се роди, ще искам през цялото време да е близо до мен — закле се той. — Заедно с майка си и сестра си.

— Твоята свита от обожатели — усмихна се тя.

— Сещам се и за по-лоши неща — рече той, сгуши я в обятията си, а тя се облегна на него. Ръката му се плъзна надолу по корема й към бедрото, пръстите му подхванаха полите й и ги повдигнаха нагоре, докато коляното й се оголи. — Винаги съм те обожавал в панталони, но полите сигурно са по-подходящи за бременността.

Пръстите му погалиха нежната кожа и бедрата й се разтвориха за него, позволявайки им да се придвижат по-нагоре, докато не достигнаха до мястото, което внезапно се оказа готово за него.

— Не можем — въздъхна Джорджиана и се облегна на него. — Те идват.

Дънкан разочаровано изпъшка.

— А междувременно ти можеш да свършиш, знаеш го.

Тя се засмя, когато вратата на апартамента отново се отвори и той пусна полите й, но не преди да лепне гореща целувка на шията й. Захапа меката част на ухото й и прошепна:

— Тази нощ.

Джорджиана се извърна, за да посрещне партньорите си с пламнали страни.

Бърн настани съпругата си на масата за карти, преди многозначително да повдигне вежди към Джорджиана. Насочи се към бюфета, за да си налее уиски, и каза:

— Добър вечер, госпожо Уест.

Както винаги, я заля топла вълна при произнасянето на името й. Можеше да запази титлата „лейди“, с която беше родена. Полагаше й се като дъщеря на херцог, но тя не желаеше. Всеки път, когато някой се обърнеше към нея с „госпожо Уест“, тя си спомняше за мъжа, за когото се бе омъжила. За живота, който бяха изградили заедно — тримата, а много скоро щяха да станат четирима.

Джорджиана и Дънкан Уест властваха в балните зала с обединената си мощ — вестникарският магнат и бляскавата му умната невеста. Все още със скандално минало, но си заслужаваше да краси масата ти за вечеря, а аристокрацията се забавляваше с това.

А когато не вечеряха в знатните домове в цяла Британия, тя продължаваше да управлява клуба като Чейс. От друга страна, Ана трябваше да замине много скоро след сватбата на Дънкан и Джорджиана. Беше се наложило да повикат хирург, след като Дънкан нападна един член, позволил си прекалено големи волности с Ана.

И така беше по-добре, тъй като двамата едва държаха ръцете си далече един от друг и беше само въпрос на време някой да забележи връзката между двете любими на Уест.

Пипа и Крос заеха местата си край масата. Крос извади тесте карти и ги сложи пред себе си, докато Пипа изви шия, за да види Джорджиана. Удивено примигна.

— С всяка минута ставаш все по-едра — отбеляза.

— Пипа! — възмути се лейди Бърн. — Прекрасна си, Джорджиана.

— Аз не съм казала, че не е прекрасна — обърна се Пипа към сестра си, преди отново да насочи вниманието си към Джорджиана. — Просто казах, че много си наедряла. Мисля, че може да са близнаци.

— Ти пък какво знаеш за близнаците? — попита току-що влязлата херцогиня Ламонт, съпроводена от Темпъл, който обсъждаше някаква папка с Азриел.

— Изродила съм няколко серии близнаци — защити се Пипа.

— Наистина ли? — попита Дънкан, придърпа един стол и помогна на Джорджиана да се настани. — Хубаво е да го знаем, в случай че се наложи да поискаме помощта ти.

— Ти не я попита дали са били човешки близнаци — намеси се Крос.

— Много пъти съм го правила с кучета — не се предаваше Пипа. — Освен това имам две човешки деца, както навярно си спомняш, съпруже.

— Да, но не са близнаци. И благодаря на Бога за това.

— Съгласен съм — подкрепи го Бърн, вече баща на три дяволчета. — Близнаците са лош късмет.

Дънкан пребледня.

— Може ли да спрем да обсъждаме близнаците?

— Няма да са близнаци — успокои го Темпъл и заобиколи масата, за да подаде на Джорджиана папката, която преглеждаше.

— Може и да са — пошегува се Джорджиана. — Пипа каза, че съм огромна.

— Определено не съм казала „огромна“! — възкликна Пипа.

Джорджиана отвори папката и зачете съдържанието й. Вдигна глава към Темпъл.

— Горкото момиче — въздъхна. — Нека я оставим на мира.

— Кого? — попита Дънкан.

— Лейди Мери Ашхолоу.

Около масата се разнесе одобрителна колективна въздишка, но Дънкан беше единственият, който коментира:

— Решила си да сложиш край на отмъстителната си игра?

— Тя ме ядоса.

Той повдигна вежди.

— Тя е дете.

— Това е третият й сезон, така че вече не е дете. Но, да — кимна Джорджиана. — И ако това е някаква утеха, тя ще влезе в книгата за залози като една от най-изтъкнатите дами на сезона. Ще се погрижиш ли за това, съпруже?

— С всички сили.

Той се приведе и я дари с дълга целувка.

— И като заговорихме за книгата за залози — подхвана Крос, — смятам, че ми дължиш сто паунда, Чейс.

— За какво? — полюбопитства Дънкан.

— Задето преди година направи глупав облог — отвърна Крос.

— Крос смяташе, че ти и Чейс ще се ожените — обясни Темпъл. — Чейс…

— … не споделяше това мнение — довърши Бърн.

— Майкъл! — сгълча го Пенелопи. — Това не е много любезно.

— Но е вярно.

— Как ще ти хареса да им разкажем истината за нашето ухажване? — попита Пенелопи.

Несъмнено припомняйки си, че маркиз и маркиза Бърн се ожениха след среднощно похищение в провинцията, Бърн прояви благоразумието да замълчи.

Дънкан погледна Джорджиана, красивото му лице беше озарено от усмивка.

— Изглежда, сте загубили облога, милейди.

Както вече цяла година, я заля топла вълна при почтителното обръщение.

— На мен не ми изглежда като загуба.

Той се ухили.

— Не изглежда, нали?

— Е, след като заговорихме за потенциалните съпрузи на Чейс, мисля, че моментът е подходящ да обсъдим Лангли, който помоли да се присъединим към инвестицията му — додаде Темпъл.

Всички дружно изохкаха.

— Този човек. Чейс, трябва да престанеш да му даваш нашите пари — заяви Бърн.

— Той е пълен провал с инвестициите, а ние продължаваме да му помагаме — изтъкна Крос.

— Съжалявам… не знаех, че вие двамата сте на крачка да се озовете в приют за бедни — хапливо подметна Джорджиана.

— Той е добър човек — намеси се Дънкан. — На практика ми поднесе на тепсия моята красива съпруга.

— Само защото не я искаше за себе си — пошегува се Темпъл и всички негодници се засмяха.

— Нямам намерение да се засягам — заяви Джорджиана. — А и на Дънкан му харесва новият проект на Лангли.

Съпругът й кимна.

— Нещо, което се нарича фотографски негатив.

— Звучи ми като измишльотина от роман — нацупи се Бърн. — Като летящи машини и карети без коне.

— Не мисля, че тези неща са толкова невероятни — възрази Пипа.

Бърн я погледна.

— Само защото ти смяташ, че невероятното е предизвикателство.

Тя погледна Крос с усмивка.

— Предполагам, че е така.

Графът се наведе и звучно целуна съпругата си.

— Това е голяма част от твоя чар.

— Ще играем ли? — попита Джорджиана, приведе се и посегна към картите. Това, което някога беше игра само за собствениците, се бе превърнало в седмична игра за осмината.

Темпъл се отпусна с въздишка на стола.

— Не знам защо изобщо играя. Вече никога не печеля. Всичко отиде по дяволите, след като включихме съпругите си. — Погледна към Дънкан. — Извинявай, приятел.

Дънкан се усмихна.

— Щастлив съм да бъда съпруга, ако нямате нищо против всяка седмица да обирам парите ви.

Мара сложи ръка върху бузата на съпруга си.

— Горкият Темпъл — рече тя. — Искаш ли да поиграеш нещо друго?

Той срещна погледа й със сериозно изражение.

— Да, но ти няма да искаш да играеш пред всички останали.

Отново се разнесоха въздишки, а херцогинята се наклони и целуна своя херцог.

Джорджиана се облегна назад.

— Може би не трябва да играем.

Бърн вдигна глава от мястото си до бюфета, където си наливаше уиски.

— Защото Темпъл иска да отведе жена си в леглото?

Тя се усмихна.

— Не… — Погледна съпруга си. — Защото смятам, че скоро ще разберем дали в крайна сметка са близнаци.

Отдолу, под големия витражен прозорец, колелото на рулетката продължаваше да се върти, заровете се търкаляха, картите летяха и нощта се превърна в легенда — нощта, в която съдбата се усмихна на членовете на „Падналия ангел“.

Както се усмихна на основателя му и на нейния любим.