Сара Маклейн
Маската на любовта (19)

Глава 18

… Според мнението на автора на тази публикация лейди Дж. напълно се е завърнала в обществото. На бала на С. миналата вечер дамата нямаше пито минута отдих от забавленията. И беше забелязана да танцува с лорд Л. при три различни отделни случая…

… В разгара на тазгодишния сезон авторът на настоящото е установил безспорно, че дамите на Лондон са тези, които управляват…

Клюкарските страници на „Британия през седмицата“, 13 май 1833 г.

Същата вечер лейди Тремли пристигна в другата част на клуба, пребита и цялата в синини, и помоли да извикат Ана.

Джорджиана — облечена като Ана — се срещна с графинята в една от малките стаи, запазени за дамските членове на клуба. След като затвори вратата зад себе си, тя незабавно се зае да помага на дамата да се разсъблече. Беше много важно да получат бърз достъп до пораженията, които графът бе нанесъл.

— Изпратих да доведат лекар — каза тя тихо, докато развързваше шнурчетата на корсажа на роклята на лейди Тремли. — И ако позволите, бих желала да изпратя някой да прибере вещите ви от Тремли Хаус.

— Там няма нищо, което да ми е нужно — отсече дамата и остро пое дъх, когато разхлабеният корсет засегна ожулените места.

— Съжалявам, Имоджен — рече Джорджиана, вината и гневът вгорчиха думите на езика й.

Тя бе отпратила жената у дома, макар да знаеше, че това може да се случи.

— Защо? — Дамата изохка, когато Джорджиана прокара пръсти по ребрата й. — Вие не сте причинили това.

— Аз ви поканих тук. Не биваше да ви позволявам да се връщате при него. — Тя вдигна ръката на графинята. — Имате счупено ребро. Може би повече от едно.

— Не бихте могли да ме спрете — възрази лейди Тремли. — Той е мой съпруг. Длъжна съм да приема последиците от действията си. Или както се казва, на каквото си постелеш, на това ще легнеш.

— Не биваше да се връщате при него.

Джорджиана би застанала гола на „Сейнт Джеймс“, ако това щеше да попречи на жената да се завърне при онзи демон, когото имаше за съпруг.

— Не и след това. Разбира се, че няма — отвърна графинята, думите прозвучаха задавено, заради подутите й устни и нос. — Но нямам никаква представа къде ще отида.

— Казах ви, че тук има стаи. Можем да ви осигурим убежище.

Благородничката се усмихна.

— Не мога да живея в казино в „Мейфеър“.

Джорджиана смяташе, че казиното в „Мейфеър“ беше доста по-безопасно място за момичетата, които живееха и работеха там, отколкото Тремли Хаус за неговата графиня. Отколкото десетките аристократични домове бяха за жените, които живееха в тях. Но не го каза. Вместо това рече:

— Не виждам защо не.

Графинята се замисли над думите, оставяйки се да бъде погълната от безумието на момента. Изкиска се, очевидно не знаейки как другояче да реагира, по тутакси потръпна от болка.

— Животът понякога е истинска лудост, нали?

Джорджиана кимна.

— Животът е лудост през цялото време. Задачата ни е да не му позволим междувременно да подлуди и нас.

Двете дълго останаха мълчаливи, докато Джорджиана потапяше кърпата в легена с вода и почистваше кръвта от бузата и шията на Имоджен. Тремли здравата бе пребил жена си. Вината отново я прободе, когато изплакна кърпата и отново я вдигна към лицето на жената.

— Не биваше да ви намесваме в това.

Имоджен поклати глава и се протегна, за да възпре ръката на домакинята си. Когато заговори, тонът й бе величествен като на кралица.

— Ще го кажа само веднъж: бях благодарна за поканата. Тя ми даде възможност да се боря с него, да го накажа. Нито за миг не съжалявам.

— Ако той беше член на клуба, аз… — Джорджиана замълча, опомнила се. Отново опита: — Ако той беше член на клуба, Чейс щеше да го унищожи.

Имоджен кимна.

— След като той не е член, можете да си представите, че ще направи всичко по силите си, за да срине до основите това място. Той е наредил да ме проследят. Знаеше, че аз съм член.

Джорджиана срещна сините очи на жената.

— Знаел е, че трябва да предоставите информация, за да бъдете приета за член.

— След като не разполагах със своя… — Графинята отмести поглед. Прошепна: — Аз съм слаба. Каза ми, че ще спре, ако си призная.

— Не. — Джорджиана се отпусна на колене в краката на другата жена. — Вие сте много силна.

— Изложих това място на опасност. Съпругът ми е много могъщ човек. Той знае какво съм ви дала. С какво разполага Чейс.

С какво разполагаше Дънкан.

Дънкан, който беше отишъл в Тремли Хаус по-рано същия ден. Който се бе срещнал с Тремли по време на два бала, беше го забелязала. Който имаше информация, за да съсипе графа, но все още не я бе използвал.

— Трябва да предупредите господин Чейс — промълви Имоджен. — Когато моят съп… — Млъкна. Премисли. — Когато графът пристигне, ще направи всичко, за да унищожи това място и всеки, който е свързан с него. Ще направи всичко по силите си, за да ви затвори устата.

— Мислите ли, че сте нашата първа членка, която има негодник за съпруг? Ще е нужно нещо много повече от това, за да ни унищожи — заяви Джорджиана с повече увереност, отколкото изпитваше. Потопи ръцете на Имоджен в топлата вода и сърцето й се сви от мъка, когато жената изсъска от болка. — Той не е първият, който ни заплашва, и няма да е последният.

— Какво ще направите с информацията? — попита графинята. — Какво ще стане с нея? Кога ще бъде използвана срещу него?

— Скоро, надявам се — увери я Джорджиана. — Ако до седмица не се появи на страниците на „Лондонски вести“, аз лично ще я публикувам.

Имоджен замръзна при думите.

— „Лондонски вести“. Вестникът на Уест.

Джорджиана кимна.

— Ние предадохме информацията на Дънкан Уест, за да я публикува. — Графинята се изправи, олюлявайки се на краката си. — Милейди, моля ви, трябва да останете седнала, докато лекарят пристигне.

— Не и Уест.

Думите, пълни с шок и нещо опасно, обезпокоително приличащо на страх, разтърсиха Джорджиана. Тя поклати глава.

— Милейди?

— Уест от години е под негова власт и контрол.

Джорджиана замръзна, ужасена от начина, по който думите отекнаха в нея. Ужасена от факта, че тя знаеше без никакво съмнение, без колебание, че графинята й бе казала истината.

Докладът на Бърн по-рано през деня.

Уест на бала в Уъртингтън Хаус, в Боуфедърингстоун, застанал отстрани, защото не можеше да танцува… потънал в оживен разговор с графа.

Трябваше да се досети. Трябваше да го разбере… че Тремли и Уест бяха партньори в някаква странна, извратена пиеса.

Това не можеше да е истина.

Защо не? Нямаше да й е за пръв път да си помисли, че познава един мъж. Нямаше да й е за пръв път да си помисли, че обича един мъж.

Само че този път не само си бе помислила.

Този път го знаеше.

И затова предателството болеше много повече.

В съзнанието й изникна спомен — нощта, когато той дойде в клуба и я разкри като Ана. Заплахата, която тя го бе подтикнала да изрече.

Ще разкажа на света вашите тайни.

Не искаше да повярва, че той би го направил, но внезапно бе установила, че не го познава.

Кой беше той?

Скръсти здраво ръце пред себе си, овладявайки желанието да сграбчи жената за раменете. Сдържайки болката, която стягаше гърдите й.

— Имате ли доказателство?

Имоджен се засмя с писклив и безумен смях.

— Не ми е нужно. Графът от години се хвали с това. Още преди да се оженим. Разказва на всеки, който желае да слуша, че Уест е негово послушно паленце.

Джорджиана се сепна от думите. Послушно паленце.

Това не звучеше като Дънкан. Тя не можеше да си го представи да се подчинява на когото и да било, най-малко на такова чудовище като Тремли. Тайно споразумение с графа би означавало, че Дънкан е знаел всичко — предателската дейност на Тремли, склонността му да бие съпругата си, черната му душа.

Това не се връзваше.

Но ето че пред нея седеше графинята, окървавена и насинена, с повече от една счупена част на тялото, и Джорджиана не се съмняваше в това, което й казваше, че Тремли и Дънкан са съучастници.

Върна се към нощта, когато го срещна като Джорджиана, на терасата, където той бе измъкнал перото от косата й и го бе плъзнал по ръката й, по кожата на лакътя, изпълвайки я с желанието да бъде гола за приятното му докосване. За него.

Не бихте ли предпочели да знаете точно с кого си имате работа?

Въпросът беше толкова прям, че тя се бе открила. На него. Казвайки си, че различаваше фактите и измислицата, истината и лъжите.

Тя различаваше добрите хора, както и лошите.

А след това той бе дошъл в нейния клуб. Беше я последвал там.

Съзнателно? Обзе я ужас. Възможно ли бе да я е проследил? Възможно ли бе от самото начало да е знаел за двойствената й самоличност? Че тя е едновременно Ана и Джорджиана?

Възможно ли бе винаги да е възнамерявал да я използва, за да се добере до информацията, която Чейс би могъл да открие за Тремли? Възможно ли бе да използва тази жена? Случайна жертва в битките, които водеше графът?

Господи.

Той я бе целувал. Бе я докосвал. Почти й беше обещал бъдеще.

Но той никога не й бе обещавал каквото и да било бъдеще.

Всъщност дори когато я бе съблякъл гола и я бе любил, той й бе казал, че двамата нямат бъдеще заедно. Какъвто съм аз… Ние сме невъзможни.

Тя се вледени при спомена.

Господи. Кой беше той? Как бе успял да си проправи път към сърцето й с изкушения и лъжи? Тя, която имаше такъв контрол над широкия свят… как бе успял той да я контролира толкова добре?

Каква е твоята връзка с Тремли?

Каква е твоята връзка с Чейс?

Тайните им бяха равностойни.

Нещо се пречупи в нея… нещо, което не бе осъзнала, че е било поправено още от детството й. Нещо, което беше напълно различно. От времето, когато беше почти дете.

Тя не бе обичала Джонатан. Сега го знаеше.

Защото знаеше без капчица съмнение, че обичаше Дънкан Уест. И че такава любов — безгранично силна — щеше да я унищожи.

Срещна погледа на графинята.

— Аз го направих — призна. — Аз ви доведох тук и ви изложих на опасност. — Поклати глава. — Той…

На вратата се почука и тя бе спасена от срама да довърши мисълта на глас. Но докато прекосяваше стаята, я довърши десетки пъти наум.

Той ме излъга.

Но защо?

Извърна се към графинята, която стоеше със свити юмруци, сякаш готова за битка.

— Хирургът е, не се тревожете.

Лейди Тремли кимна и Джорджиана отвори вратата. На прага стоеше Бруно, сериозен и нащрек. Тя въпросително наклони глава и погледът му се стрелна над рамото й, задържайки се върху графинята зад гърба й.

— Тремли е тук — изрече тихо.

Джорджиана срещна погледа му, напълно превъплътена в образа на Чейс.

— Той не е член, той не е наша грижа.

— Твърди, че съпругата му е тук, и е готов да се върне с кралската гвардия, ако сега не го пуснем да влезе.

— Кажи на останалите.

— Той иска да се срещне с теб.

Тя погледна през рамо, за да се увери, че графинята е достатъчно далече и не може да ги чуе, сетне се наведе към огромния страж.

— Е, не може да се срещне с Чейс.

Бруно поклати глава.

— Не ме разбра. Той иска да се срещне с Ана.

При думите я прониза страх, странен и непознат.

— Ана — повтори тя.

— Казва, че ти си единственият човек, с когото ще говори.

— Е, в такъв случай ще удовлетворим желанието му.

— Ти и охраната — отсече Бруно, готов да я защитава докрай.

Тя не възрази. Извърна се към дамата.

— Изглежда, че вашият съпруг желае да се види с мен.

Очите на Имоджен се разшириха.

— Не можете да се срещнете с него. Той ще ви принуди да му кажете всичко.

Джорджиана се усмихна с надеждата да вдъхне вяра на гостенката си.

— Аз не съм жена, която лесно може да бъде принудена на каквото и да било.

— Той не е мъж, който лесно може да бъде победен.

Това вече го знаеше. Но той беше мъж, който познаваше силата и властта. И тя не се страхуваше да ги използва в битката с него.

— Всичко ще бъде наред — увери Джорджиана другата жена; погледът й обходи раните и синините, които тя не заслужаваше, и в гърдите й се разгоря силен гняв. Заради Имоджен. Заради Дънкан.

Заради истината.

Думите отекнаха в нея, последвани от искрица надежда, че той не я бе излъгал. Че той беше това, което изглеждаше, и нищо по-малко.

Възможно ли беше човек да бъде точно такъв, какъвто изглеждаше?

Защото той изглеждаше като велика личност.

Изтика мислите от ума си, когато хирургът пристигна, за да прегледа лейди Гремли. Убедена, че най-новият обитател на „Падналия ангел“ се намира в способни ръце, Джорджиана се запъти през лабиринта от проходи и коридори към малката стая в мъжката част на клуба, запазена за неговите най-лоши смутители.

Сред персонала стаята се наричаше „Прометей“ заради огромното маслено платно, окачено върху една от стените: Зевс, превъплътен като орел, наказва Прометей, бавно ръфайки плътта му, задето бе откраднал огъня от боговете. Картината беше предназначена да плаши и ужасява и тя не се съмняваше, че когато влезе в стаята, съпроводена от Бруно и Азриел, за да се изправи лице в лице с лорд Тремли, сърцето на графа е прескочило удар или два.

Той стоеше в другия край на стаята без прозорци, разделяше ги широка дъбова маса. Джорджиана не се поколеба да заговори първа:

— Мога ли да ви помогна?

Графът се усмихна и на нея й хрумна, че в различно време, като различна жена тя би могла да го намери за привлекателен. По всички критерии той беше красив, с тъмна коса, тъмносини очи и плътна редица от прави бели зъби, което я накара да се зачуди дали не беше роден с повече от обичайното количество.

Но очите му не се усмихнаха, а тя бе видяла достатъчно зло на този свят, за да познае, че бе стаено в него.

— Тук съм заради съпругата си.

Главата й се наклони на една страна с обиграна невинност.

— В клуба няма жени, милорд. Само мъже. Всъщност бях доста изненадана, че сте пожелали да ме видите.

Той присви очи.

— Чух, че говорите вместо Чейс.

Тя престорено свенливо сведе поглед.

— Ласкаете ме. Никой не говори вместо Чейс.

Графът се приведе напред, ръцете му се свиха в юмруци върху дъбовата маса.

— Тогава може би ще отидете да го доведете, за да се срещне с мен.

Джорджиана вдигна очи и срещна неговите.

— Простете, милорд. Чейс не е на разположение.

Нещо се мярна в погледа му.

— Започвам да се отегчавам от този разговор.

— Съжалявам, че сме изгубили времето ви. — Тя приглади полите си и понечи да се извърне. — Един от тези джентълмени с удоволствие ще ви придружи до изхода.

— Аз тези по-скоро бих… — Той не довърши, пълният му с презрение поглед се стрелна първо към Азриел, а после към Бруно. — Е, не смятам да наричам двойка горили джентълмени. — Тя се скова от отвращението в тона му. — Но защо не ги отпратим, за да можем да обсъдим насаме притесненията ми във връзка с този клуб.

— Джентълмените остават. — Думите не търпяха възражение. — Макар че, ако още веднъж ги споменете с неуважение, аз няма да остана.

— Хайде да спрем с баналностите, Ана — мина на „ти“ той, сякаш се бяха срещали хиляди пъти досега. — Не ми пука какво ще се случи с тези мъже. Или с теб, щом стана дума. Или със съпругата ми, която не се съмнявам, че се намира някъде в тази огромна сграда. Дали ще спасите живота й, или няма да го спасите. За мен това няма значение. Съжалявам само, че тя избяга, преди да успея да я убия.

— Щом спираме с баналностите, милорд, на ваше място аз бих внимавала много със заплахите към дамата. Нужно ли е да ви напомням какво знае „Ангелът“ за вас? — Джорджиана се запита дали на някого в Лондон ще му липсва този отвратителен тип, ако изчезнеше. — Не е нужно да ви казвам, че ние с удоволствие ще публикуваме информацията.

— Отлично знам с какво разполагате за мен.

— За да сме ясни, ние говорим за доказателството за вашата измяна, нали? — попита тя, изпълнена с желанието да го види как потреперва. Изпита огромна радост, когато той го стори. Когато съвършените му зъби се стиснаха, младата жена се усмихна. — Този факт е широко известен сред персонала на „Ангела“. Чудесна папка, пълна с многобройни доказателства. Вие, сър, сте изменник на короната.

Той се изправи.

— Открили сте моята най-тъмна тайна.

— Сигурна съм, че има и още по-тъмни.

Усмивката му се върна, студена и уродлива.

— Несъмнено.

Джорджиана въздъхна.

— Лорд Тремли, сега вие губите моето време. Какво по-точно желаете?

Той повдигна вежди.

— Да узная самоличността на Чейс.

Тя се разсмя.

— Смятам за много забавно, че дори за миг може да ви мине мисълта, че ще ви я разкрия.

Той самодоволно се подсмихна.

— О, мисля, че ще ми дадеш точно това, което искам, защото съм готов да ти отнема нещо, което ти е много скъпо.

— Не мога да си представя какво би могло да е то.

Тремли отново се приведе напред.

— Осведомен съм, че ти и Дънкан Уест имате споразумение.

Тя не се издаде с нищо, че думите му имат значение за нея, макар че сърцето й бясно заби, когато Тремли спомена Дънкан. Двамата приятели ли бяха, или врагове?

— Отначало си помислих, че такива са обичаите тук, в „Падналия ангел“. Той е красив, богат и влиятелен — страхотен улов, ако харесваш обикновените мъже.

Джорджиана го изгледа с присвити очи.

— Напоследък ги предпочитам пред аристократите.

Графът се засмя, звукът беше студен и смущаващ.

— Умно момиче. И остроумно.

Устните й се извиха в усмивка.

— Моето време, милорд. Продължавате да го губите.

— Но аз съм сигурен, че ще искаш да чуеш това — нехайно рече той, издърпа един стол, седна, облегна се назад и обходи присъстващите с поглед, видимо доволен от вниманието им. — Както и да е, отначало помислих, че ти просто си играеш с него. Но после говорих с него. И той изглеждаше толкова… предан. Истински кавалер.

Тя искаше да го повярва. Но съществуваше връзка между тези мъже, която не разбираше. На която не се доверяваше.

— След като не съм член — продължи Тремли, — как щях да знам, че не си се продала за по-висока цена?

Зад нея Бруно и Азриел се сковаха, но тя не ги погледна.

— Какво се опитвате да кажете?

Графът пренебрежително махна с ръка.

— Чух, че двамата с Уест сте доста близки. Видели са ви заедно тук, очевидно заловени по време на скандални занимания от херцог Ламонт. Ти си била забелязана в карета без герб пред офисите му и отново пред дома му. Осведомиха ме, че си изглеждала значително по-… използвана, да го кажем ли така? На излизане, отколкото на влизане.

Сърцето й запрепуска.

— И той беше доста вбесен, когато те назовах с професията ти, а не с името. — Замълча. — Макар че, ако трябва да съм честен, никога не съм чувал цялото ти име. Обикновено те наричат курвата на Чейс. Но сега си курвата на Уест. Така че… това е.

Тя бе чувала думата стотици пъти през годините, докато лудуваше и властваше в казиното. Хиляди пъти, но сега, тук, тази вечер, я заболя, както никога досега не си бе представяла.

Някак си сред всичко това тя се бе превърнала в маска. Бе станала Ана. Щеше да се обвърже с Лангли поради очевидни причини. Заради титлата. И нямаше да се обвърже с Уест, защото той не можеше да плати цената.

Ала това не правеше чувствата й към него по-слаби.

— Ще ви попитам още веднъж. Какво се опитвате да кажете?

— Точно това е частта, която бих желал да обсъдим без твоята охрана — отвърна той. — Защото това е частта, когато ще те убедя да предадеш работодателя си.

— Тъй като това никога няма да се случи, не е необходимо те да излизат.

Веждите му изненадано се повдигнаха от арогантната нотка в гласа й.

— Ти ще ми съобщиш името на Чейс и аз ще си тръгна от това място и никога повече няма да се върна. Смятай го за малка жертва в замяна на всяко… бъдещо споразумение.

— Ние пазим вашите тайни, а вие — нашите.

Мръсникът се ухили.

— Това, което се говори, е вярно. Ти не си само хубавичко лице.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Вие, за съжаление, явно сте само едно хубаво лице, лорд Тремли. Виждате ли, споразумението, което предлагате, може да се получи, ако двете страни притежават информация, която всяка една иска да запази в тайна. — Наклони се напред и му заговори, сякаш беше дете: — Ние разполагаме с вашите тайни. Но вие не разполагате с нашите.

— Не, но разполагам с тези на Уест.

Джорджиана застина.

— Господин Уест повече не е член на клуба. Ние не се нуждаем от тайните му.

— Глупости — сряза я той. — Аз не съм член, а вие имате информация за мен. Освен това, ако Чейс не желае тези тайни, ти ще се заинтересуваш от тях. А те са цял легион.

Тя срещна погледа му.

— Не ви вярвам.

Ако тайните на Уест бяха достатъчно големи, за да си струва да бъдат заменени за самоличността на Чейс, тя вече щеше да ги знае. Той щеше да й ги сподели, нали?

Както тя му бе споделила своите тайни?

Срещна погледа на Тремли и видя подигравателната насмешка в него, сякаш четеше мислите й.

— Ето го моето доказателство — злорадо заяви той. — Той не ти е безразличен. Ти имаш чувства към него, а той не ти е казал, нали? — Тонът му бе фалшиво съчувствен. — Горкото момиче.

Джорджиана се престори на безразлична, подминавайки думите му.

— Ако той имаше тайни, които си заслужават да бъдат узнати, клубът щеше да ги знае.

Тремли впи изпитателен поглед в нея.

— Да ти кажа ли? Искаш ли да знаеш кой е любовникът ти? В действителност?

Тя заглуши въпросите, крещящи в главата й, болката, която й причиняваха.

Желанието да извика: Да!

Графът се наведе напред и прошепна:

— Ще ти дам следа. Той е престъпник.

Джорджиана го стрелна с поглед.

— Всички сме престъпници по един или друг начин.

Той се усмихна.

— Да, но ти не храниш илюзии за мен. — Изправи се. — Мисля, че сама трябва да го попиташ. Попитай го за Съфолк. Попитай го за сивия жребец. Попитай го за момичето, което е отвлякъл. — Замълча. — Попитай го за истинското му име. Попитай го за момчето, от което го е откраднал.

Сърцето й блъскаше бясно ведно с думите, докато тя се опитваше да им повярва. Докато се опитваше да не им повярва. Докато се бореше с двойствените емоции: чувството, че предава Дънкан само дори като слуша графа, и чувството, че Дънкан я бе предал, като не й бе разказал истината, преди да я изкуши да се озове в прегръдките му, живота му и проклетия му басейн.

Преди да я накара да го обикне.

Кой беше той?

— Махайте се от тук! — произнесе тя с нисък и тих глас, изпълнен със заплаха.

— Мислиш, че няма да го нараня? Мислиш, че няма да го унищожа? Той не означава нищо за мен… но изглежда, означава доста за теб. Сигурна ли си, че искаш да си тръгна? Без да ми дадеш това, което желая?

— Сигурна съм, че никога повече не желая да дишам един и същ въздух с вас.

Той самодоволно се ухили.

— Не трябва ли да завършиш изречението с „милорд“? Ти май наистина се държиш прекалено свойски с по-високопоставените, а?

Тя извърна поглед към Азриел.

— Изведи го. Повече не е желан тук.

— Давам ти три дни — обви графът. — Три дни, за да се увериш, че всичко, което ти казах, е истина.

Младата жена поклати глава и се обърна. Не се нуждаеше от три дни. Знаеше, че беше истина.

Тя дори не знаеше истинското му име.

Познаваше тайните. Бе изградила живота си върху тях.

Кой беше той? Защо не й го бе казал?

Защо не й се бе доверил?

Каква е твоята връзка с Тремли?

Каква е твоята връзка с Чейс?

Иронията на въпросите не й убягна. Помежду им имаше твърде много тайни.

Навярно така беше по-добре. Откровеността караше човек да мечтае.

— Ана. — Тя се извърна от прага към графа, когато той повтори: — Три дни, за да решиш на кого принадлежи лоялността ти… на Чейс или на Уест.