Сара Маклейн
Маската на любовта (12)

Глава 11

… С очарователна дъщеря или не, несъмнено до този момент репутацията на лейди Дж. е безупречна. Нужно ли е да я обвиняваме за неблагоразумната й постъпка преди толкова години? Жена, притежаваща толкова енергия и обаяние? Върху тези страници винаги ще има място за тази лейди. Но дали ще има място за нея в сърцата на лондончани?

… Напоследък лейди М. определено изглежда самотна на светските събития. Изчезнали са тримата благородници, всеки един от които проявява интерес към други дами. Може би дамата няма да се пласира толкова лесно. Граф Х, без съмнение, тъпче ковчежета с въпросната зестра, докато пишем това…

Клюкарските страници на „Лондонски вести“, 30 април 1833 г.

Той можеше да си представи, че ще отговори на въпроса му по безброй начини — с шега, уклончиво или с ответен въпрос.

Ала никога не бе допускал, че ще му каже истината.

Или че тя може да е обичала мъжа, който я бе опозорил.

Нито си бе представял колко много ще го разстрои информацията или колко силно ще пожелае да изтрие спомена за мъжа от ума й.

Да го замени.

Отхвърли мисълта. От десетина години — по-дълго — Дънкан тържествено се бе заклел да избягва жени, които изискваха да им посвети времето и енергията си. Противопоставяше се на всичко, което можеше да породи желание за нещо повече от мимолетна връзка, от взаимно споразумение, стремящо се единствено да достави удоволствие на двете страни.

Обвързването не влизаше в плановете на Дънкан Уест.

Това не можеше да се случи. Никога.

Защото никога не би обременил друг човек с тайните си, които се извисяваха огромни и застрашителни, винаги на косъм от разкритието и позора. Никога нямаше да остави друг човек в сянката на миналото си, с наказанието, което несъмнено щеше да бъде неговото бъдеще.

Това беше единственото благородно нещо, което би могъл да направи — никога да не се обвързва.

Да стои далече от любовта.

Затова не би трябвало да го е грижа дали лейди Джорджиана Пиърсън е обичала бащата на дъщеря си. Това нямаше никакво значение за него или за бъдещето му. Единственият начин мъжът да има някаква връзка с живота на Дънкан беше, ако самоличността му е била разкрита — дотолкова, че той да бъде загатнат в рубриките във вестниците на Дънкан.

Не, не би трябвало да го интересува. И не го интересуваше.

Само че го интересуваше. Макар и съвсем малко.

— Какво се случи с него?

Тя не се престори, че не разбира въпроса му.

— Нищо не се случи. Той никога не е възнамерявал да остане.

— Жив ли е?

Тя се поколеба и той разбра, че обмисля дали да излъже.

— Жив е.

— Ти го обичаш.

Джорджиана пое дълбоко дъх и го изпусна, сякаш разговорът бе стигнал прекалено далече, а тя не бе подготвена да продължи. Което, хрумна му, навярно беше самата истина.

— Защо не умееш да танцуваш? — попита тихо, взирайки се настойчиво в мрака.

Въпросът и начинът, по който смени посоката на разговора, го раздразниха.

— Защо това е важно?

— Миналото винаги е важно — отвърна тя, преди да се извърне към него. Напълно спокойна. Като че ли обсъждаха времето. — Бих искала да те науча да танцуваш.

Думите едва бяха изречени, когато шумна тълпа гости се изсипаха на терасата, смесвайки се с групата, която беше вече тук, когато той откри Джорджиана. Вземайки бързо, спонтанно решение, Дънкан се възползва от възможността за бягство, сграбчи лакътя на Джорджиана и припряно я поведе в тъмнината към дъното на терасата, където каменни стъпала водеха до градините.

Само след секунди двамата бяха напуснали бала, без никой да ги забележи.

Той заобиколи ъгъла на голямата каменна къща в мрака, където можеше да ги види само някой, който също имаше тайни за криене.

— Как ще се върнем? — попита тя, когато се озоваха в сенките.

— Няма да се върнем — осведоми я Дънкан.

— Длъжни сме. Аз имам пелерина. И придружител. И репутация, която трябва да поддържам. А ти ми обеща помощта си точно за това.

— Ще те отведа у вас.

— Това не е толкова лесно, колкото си мислиш.

— Имам екипаж и съм запознат с местоположението на имението на брат ти.

— Аз не живея там — рече тя, облегна се на тъмната стена на къщата и се втренчи в него в мрака. — Аз живея в „Ангела“.

— Не — възрази той. — Ана живее в „Ангела“.

— Тя не е единствената.

Думите й го ядосаха.

— Имаш предвид Чейс. — Тя не отговори и той добави: — Той живее в „Ангела“?

— През повечето нощи — невъзмутимо отвърна тя и Дънкан трябваше да си прехапе езика, за да сдържи язвителната си забележка.

Тя очевидно долови раздразнението му.

— Защо това толкова те гневи? Моят живот?

— Защото това не трябва да бъде твоят живот, нощи, прекарани в залите на казино. Разнасяйки послания за Чейс.

— До и от теб — изтъкна Джорджиана.

Заля го вина. Тя казваше истината.

— Може и да не е важно и да не те интересува, но аз имам много основателна причина за тазвечерното си съобщение. И нямаше да те моля да го предадеш.

— Каква е тя?

Той не можеше да й каже, че сестра му е в опасност. Не можеше да й разкрие, че двамата с Тремли са нещо повече от обикновени познати. Ако Чейс знаеше какво голямо значение за него имат сведенията за Тремли, можеше да го използва, за да го изнудва. И Синтия щеше да бъде все по-застрашена.

— Това няма значение за нашия разговор. Искам да кажа…

— Искаш да кажеш, че ме очакват цветя и рози в края на някакъв път, който не е бил избран. Искаш кажеш, че Чейс ме е погубил.

— Всъщност е точно така.

Джорджиана се засмя.

— В такъв случай си забравил какво причинява обществото на младите жени в моето положение.

— Ти би могла да оцелееш.

— Не. Не бих могла.

Думите бяха изречени толкова безстрастно, сякаш тя изобщо не е била жертва на съдбата.

— Можеше да направиш това преди години. Да се омъжиш.

Тя повдигна вежда.

— Бих могла, но щях да го ненавиждам. — Замълча. — Какво би казал, ако ти призная, че това беше мой избор? Че аз исках този живот?

— Нямаше да ти повярвам. Никой не избира изгнанието. Никой не избира позора. Ти си станала жертва на силен мъж, който прекалено дълго те е държал в подчинение и сега отказва изцяло да те освободи.

— Грешиш. Аз избрах този живот — настоя тя и той почти й повярва. — Чейс ме спаси.

В гърдите му избухна ненавист при тези думи, думи на жена, затънала прекалено надълбоко. Жена, която бе загрижена твърде много, за да прозре истината. Жена, която…

Господи. Възможно ли беше да го е обичала?

Мисълта тутакси бе последвана от друга.

Възможно ли бе Чейс да е бащата на Каролайн?

Гневът го заля, жарък и опустошителен. Можеше да я попита, ала тя никога нямаше да признае, ако беше истина. И това щеше да обясни много неща — защо тя бе избрала този живот, защо живееше в „Ангела“, защо защитаваше Чейс с цялата си душа и сърце.

Този мистериозен господар не го заслужаваше, не заслужаваше нейната закрила.

Заслужаваше да излезе на светло и да бъде съден като всички останали.

От устните му се изтръгна проклятие, отекна грубо и цинично в тъмнината.

— Искам… — спря се, преди да довърши изречението.

Ала тя не се задоволи с мълчанието му.

— Какво искаш?

Може би мракът го застави да довърши изречението. Или може би онзи момент, по-рано вечерта, когато друг мъж, който упражняваше своята противна власт, твърде подобна на тази, която в момента обсъждаха, го тласна към признанието. Каквото и да беше, Уест довърши мисълта си:

— Искам да го разкъсам на части заради начина, по който се отнася към теб.

Джорджиана застина.

— Чейс?

— Същият.

— Но вие… сте приятели.

Цялата му душа се опълчи на думите.

— Не сме нищо подобно. Ние просто се използваме един друг, за да получим това, което искаме.

Тя дълго остана мълчалива.

— И какво искаш ти?

Искам теб.

Не го каза. Макар че това беше най-точният отговор на въпроса й, не беше този, който търсеше тя.

— Искам да продавам вестници. А какво иска Чейс?

— Откъде бих могла да знам? — отвърна Джорджиана след кратко колебание.

— Защото ти го познаваш по-добре от всеки друг. Ти… — Ти го обичаш. — За бога, ти живееш с него.

— Ана живее с него — повтори тя думите му отпреди малко.

Дънкан ги възненавидя.

— Тя не е реална.

— Тя е реална като всеки от нас — заяви Джорджиана и той пожела да хвърли вината върху алкохола за това заявление, но не можеше.

— Как можеш да кажеш това? Ти си я създала. Когато живееш нейния живот, ти не живееш остатъка от своя.

Тя срещна погледа му. Лицето й беше напълно сериозно.

— Когато живея нейния живот, аз живея изцяло своя. Без колебания и с удоволствие.

— Удоволствието не е твое — тросна се той, вбесен от думите й.

Удоволствието беше на Чейс. На всеки един от мъжете, с които е била, откакто бе започнала този маскарад.

Тя беше дама. Дъщеря на херцог. Сестра на херцог. Много повече, отколкото той беше. Много повече, отколкото той някога би могъл да бъде. И при все това тя се бе принизила, приемайки живот, подчинен на един страхлив властелин.

— Удоволствието е изцяло мое — каза тя и въздухът помежду им се промени, сгъстен от думите й, натежал от обещание.

Тя се наклони и Дънкан се наслади на близостта й. На топлината й, въпреки че устоя на съблазънта й. Въпреки че гневът заради думите й заплашваше всеки миг да изригне.

— Не мисля, че ти познаваш удоволствието — пророни той, знаейки, че думите ще я засегнат.

Копнееше да й причинят болка.

Очите й се разшириха и тя се превърна в Ана изкусителната.

— Мислиш ли, че не го разбирам?

Той устоя на желанието да я привлече към себе си.

— Мисля, че си свикнала да го даряваш. И мисля, че е време да се увериш, че когато настане моментът… когато аз съм господарят, възнамерявам да сторя така, че ти да не правиш нищо друго, освен да го получаваш.

Дънкан видя как думите проникват в нея, разбра го по начина, по който очите й се разшириха и устните й се разтвориха в неочаквана въздишка. Изражението й достигна до всяка фибра на тялото му. Неприкритият й копнеж го караше да изреве от желание. От триумфа на своята власт.

Не й даде време да отговори, вместо това вдигна ръка и плъзна пръсти по копринената кожа на бузата й.

— Ще ти хареса ли това? — дрезгаво прошепна. — Ще ти хареса ли, ако аз поема контрол над твоето удоволствие? Ако те обгърна с него? Ако отново и отново те дарявам с наслада, докато повече не можеш да издържаш? Докато закопнееш само за моето докосване и ничие друго?

Дъхът заседна в гърлото й, докато той милваше извивката на шията й, наведе се и бавно притисна устни веднъж, дваж към нежната бледа кожа под брадичката й.

— Кажи ми — прошепна той, а пресекливата й въздишка едва не го застави да изгуби самообладание.

— Да ти кажа… — Тя нерешително замълча, виното и усещанията затрудняваха мисленето й. Дънкан прокле виното, докато я чакаше да довърши. Джорджиана преглътна и той усети движението под пръстите си. Тя се прокашля. Отново опита: — Да кажа какво?

— Ще ти хареса ли?

— Ще ми хареса — отвърна тя, думите приличаха повече на стенание.

— Какво ще ти хареса?

Сега той я дразнеше. Знаеше, че тя не може да мисли, но доказателството за това го караше да се чувства мъж, както никога досега.

— Ще ми хареса ти да… — Младата жена се поколеба.

Той прокара зъби по извивката на шията й, захапа нежната кожа на рамото й.

— Да…?

Джорджиана въздъхна.

— Всичко. Всичко ще ми хареса.

В тъмнината не можеше да види цвета на очите й, но разпозна настойчивия им блясък. Едната от ръцете й се вдигна до врата му, пръстите й се извиха и се плъзнаха в косата му. Тя не отместваше очи от неговите и за един дълъг, задъхан миг той се запита дали все пак не е по-добре тя да определя правилата.

— Направи го — прошепна тя и прекрасните й розови устни сякаш облизаха думите. — Моля те.

— Да направя какво?

Сега двамата бяха близо, почти се целуваха. Дънкан никога не бе искал нещо толкова силно, както желаеше тази жена.

— Направи всичко. — Пръстите й се заровиха по-навътре, притегляйки го към себе си. — Покажи ми всичко.

Тя се наведе. Или може би той се наведе. Нямаше значение, защото сега двамата се целуваха, тя беше в обятията му и той не искаше нищо друго, освен да изследва всеки сантиметър от божественото, съвършеното й тяло. Ръцете й бяха обвити около врата му и той я повдигна, обърна я, притисна я към стената на къщата и й даде всичко, което бе пожелала.

Джорджиана въздъхна в устата му и мъжът улови красивия звук, притегляйки я към гърдите си. Устните й, меки, сладки и топли, бяха разтворени в мамеща покана и той не можа да се възпре да ги завладее с език и зъби. Захапа пълната долна устна, преди бавно да я оближе, изтръгвайки стон на трепетно очакване. Или може би той бе простенал.

Тя бе запалила пожар в тялото му. Дънкан я привлече по-близо и задълбочи целувката. Гмурна се по-надълбоко, ласките му станаха по-груби и настойчиви.

А тя откликваше на всяка милувка, на свой ред дръзко го дразнеше, изкушаваше и наказваше със зъби. Той изпъшка, сграбчи дългото й бедро с ръка и го повдигна, разтвори го и се притисна до меката сърцевина, където толкова отчаяно жадуваше да бъде. Залюля се насреща й, давайки възможност и на двамата да вкусят мъчителна частица от това, която можеха да изпитат, ако нощта беше различна.

От това, което двамата щяха да имат, когато нощта бъде различна.

Мисълта го застави да се откъсне от нея и той изпита сладостна болка от начина, по който тя се вкопчи в него, като че ли бе забравила за миг коя беше и къде се намираха, и защо не можеха да се отдадат един на друг… на това… сега.

Дънкан се чувстваше по същия начин, приведе се отново и още веднъж завладя устните й, твърдо, изцяло, без колебание.

Освободи бедрото и устните й едновременно, притискайки чело о нейното, докато двамата се бореха за глътка въздух. Когато той най-после заговори, това беше шепот в ухото й:

— Ще ти покажа всичко, ала не тази нощ. Пила си прекалено много, за да ти дам това, което искам да получиш.

Отговорът й бе мигновен:

— Не съм пила прекалено много.

Тя го желаеше. Усещаше го в бясното туптене на пулса й под върховете на пръстите си, в дъха й до шията му, в ръцете й, вкопчени в сакото му.

— Да, пила си.

— Това няма значение.

Дънкан я извърна, за да може тя да види лицето му, красиво и сериозно.

— Има голямо значение. Разбираш ли, искам да се потопиш докрай във вълшебството на екстаза, да се насладиш на всичко, което никога досега не си изпитвала, всичко, за което отново ще жадуваш. — Направи крачка към нея, думите му обгърнаха и двамата като грях. — И искам да почувстваш всичко това заради мен.

Тя отвори уста, за да възрази, ала Дънкан я възпря, преди да успее да го стори.

— Единствено заради мен. Безусловно, Джорджиана.

Тя затвори очи, когато чу името си от устните му, и сграбчи ръката му, сякаш имаше нужда да се подпре.

— Ти не искаш Джорджиана. Ти искаш Ана. Тя е тази, която познава страстта.

— Знам точно кого искам — изхриптя той, приведе се и зарови устни в ямката над ключицата, където ухаеше на ванилия и Джорджиана. Опияняващ и опасен мирис. Неповторим. Езикът му продължи да я ближе. — Искам Джорджиана.

Младата жена се извърна към него и го целуна, като че ли думите бяха неочаквани и страстно желани. Дънкан я стисна в прегръдките си и я дари с поглъщаща, помитаща целувка, преди да го осени една мисъл, и той се отдръпна, срещайки погледа й.

— Бащата на Каролайн…

Тя отмести поглед и внезапно забележително заприлича на момичето, което някога е била.

— Доста неподходящ момент да говорим за него, не смяташ ли?

— Всъщност не смятам — отвърна той. — Моментът е идеален, за да ти кажа, че той е бил глупак.

— Защо? — попита тя.

Не просеше комплимент. Във въпроса й нямаше хитрост. Затова нямаше хитрост и в отговора му:

— Защото, ако аз имах шанс всяка нощ да те имам в леглото си, щях да се възползвам от него. Без капка колебание.

Тутакси съжали за думите, за значението, скрито в тях. За властта, която й даваха над него. Ала в този миг тя се приведе към него, сякаш думите я бяха привлекли. Той я улови, неспособен да устои на близостта й.

Когато тя заговори, бе въплъщение на самата съблазън:

— Имаш шанс за това тази нощ, но не се възползваш от него.

Думите постигнаха желания ефект, желанието се разля като огнена лава по тялото му.

— Защото съм джентълмен.

Съвършените й устни се нацупиха в раздразнена гримаса.

— Жалко. Беше ми обещан негодник.

Той отново я целуна бързо.

— Утре вечер ще го получиш. — Още малко и може би нямаше да се сдържи и щеше да я обладае. Беше обещал на Темпъл да я отведе у дома. Заговори с нисък и тих глас до устните й, преди да се отдръпне: — Трябва да тръгваме.

— Не искам да тръгвам — промълви тя и откровеността в думите бе много по-изкушаваща, отколкото можеше да си представи. — Искам да остана тук. С теб.

— В градините на Боуфедърингстоун Хаус?

— Да — отвърна тя тихо. — Навсякъде, където няма светлина.

— Имаш проблем със светлината? — попита Дънкан след кратко мълчание.

— Имам проблем с нещата, които не виреят на тъмно. Не се чувствам удобно с тях.

Той разбра думите и подтекста им много повече, отколкото му се щеше да признае. Всъщност начинът, по който отекнаха в душата му, толкова го смути, че внезапно отчаяно пожела да я отведе в дома й и по-далече от него, преди несдържаната й прямота да окуражи неговата — независимо дали беше пиян, или не. Улови ръката й.

— Не можем да останем тук. Аз трябва да свърша някои неща. — Тя дълго остана мълчалива, свела поглед към преплетените им ръце. — Джорджиана — промълви той накрая.

Тя вдигна глава.

— Искаше ми се да не бяхме с ръкавици.

Мисълта за ръцете им, кожа до кожа, го изкуши до полуда.

— Радвам се, че сме с ръкавици, иначе може би нямаше да мога да ти устоя.

Тя се усмихна.

— Знаеш точно какво да кажеш на една жена. Навярно все пак си негодник.

— Казах ти, че съм — отвърна той с усмивка.

— Да, но негодниците са всеизвестни лъжци. Така че няма как да знам дали да ти вярвам.

— Велика логическа гатанка. Ако някой ти казва истината, че е негодник, дали всъщност е негодник?

— Може би е негодник с душа на джентълмен.

Дънкан се наклони напред и прошепна:

— Не го казвай на никого. Ще съсипеш репутацията ми.

Красивата изкусителка се разсмя и звукът му достави огромно удоволствие. Натъжи се, когато заглъхна, похитен от бриза в тъмните градини.

— Каза, че имаш съобщение за Чейс — наруши тя проточилата се тишина.

Чейс.

Дънкан бе избегнал да пита за информацията за Тремли поради една проста причина. Беше глупаво от негова страна — тя беше свързана с Чейс по начини, които той не можеше да разбере, нито да спре, — ала това не променяше факта, че не желаеше тя да бъде близо до основателя на „Падналия ангел“, ако не се налагаше.

Не желаеше тя да е близо до него, дори ако се налагаше да бъде там.

Щеше да се сдобие с информацията по друг начин. Без да я използва.

— Това няма значение.

— Не го вярвам — възрази тя. — Видях лицето ти, когато ме потърси. Когато ми каза. Аз ще… — Джорджиана се поколеба и той се зачуди какво възнамеряваше да каже. Преди да успее да попита, тя продължи: — Ще предам съобщението ти на Чейс. Дай ми го.

Дънкан поклати глава.

— Не. Не желая да те въвличам в това.

— В кое?

В тази каша.

В заплахите на Тремли.

Достатъчно лошо беше, че сестра му беше в опасност, но той можеше да защити Синтия. Нямаше такъв контрол върху Джорджиана. А не можеше да бъде сигурен, че Чейс щеше да се погрижи за нея, ако се наложи.

Тя трябваше да остане настрани от това.

Уест поклати глава.

— Време е да се отдалечиш от него.

— От Чейс? — попита тя. — Само да беше толкова лесно да се направи, колкото да се каже.

Сърцето му се сви при думите и тъгата в леката й усмивка.

— Аз ще помогна.

Щеше да направи всичко, което можеше, за да я отдалечи от Чейс и неговата неконтролируема, прекомерна власт над нея.

Тя кимна.

— Твоите вестници ще помогнат. Ана ще трябва да изчезне, след като Джорджиана се омъжи.

Той щеше да помогне, вестниците да вървят по дяволите.

Но не беше нужно тя да го знае сега.

На следващата сутрин Джорджиана седеше зад масивното си бюро в „Падналия ангел“, опитвайки се да се съсредоточи върху делата на казиното, когато Крос постави пакет в края на бюрото.

— От Уест — оповести съдружникът й. — Доставен от офисите му тази сутрин.

Тя погледна пакета и за един кратък миг се запита дали Уест лично го бе опаковал. Преди да успее да се възпре, се протегна към обвития в хартия пакет, пръстите й се заиграха с връвчицата, предпазваща съдържанието му от любопитните очи в неговия и нейния офис. Ако лично го бе завързал, сигурно го бе сторил без ръкавици. Погали единия край на връвчицата, вързана на панделка. Както и тя сега беше без ръкавици.

Както щеше да бъде довечера, когато той сдържи обещанието си. И тя своето.

Осъзнавайки, че се държи като пълна глупачка, както и че Крос я зяпа сащисано, все едно й бе поникнала втора глава, младата жена рязко отдръпна пръстите си.

— Благодаря — промърмори, всячески подсказвайки с тона си, че е свободен да си върви.

Не удостои с внимание развеселеното изражение на красивото му лице.

— По същото време пристигна бележка. За Ана.

Той остави тънък бежов плик върху пакета и тя с огромно усилие на волята устоя на подтика да разкъса плика. Вместо това се извърна, за да се заеме отново с работата си — движение, което й придаде много зает вид и същевременно скри пламтящите й страни от нейния делови партньор, който несъмнено щеше тутакси да го разтръби на останалите, ако заподозре смущението й.

— Благодаря.

Крос не помръдна.

Джорджиана мислено призова червенината да изчезне.

Не се получи.

— Има ли още нещо?

Нахалникът не отговори.

Нямаше избор. Вдигна глава. Той се опитваше да сподави смеха си. Тя се намръщи.

— Няма да се поколебая да те просна по задник.

Устните му се извиха.

— Ти и чия армия?

— Има ли още нещо? Или просто се изживяваш като глупак?

Крос се ухили.

— Последното. Любопитен съм за онзи пакет. Темпъл твърди, че си му хвърлила око.

— Темпъл е женен. Разбира се, че не съм му хвърлила око.

Той се засмя.

— Мислиш се за много умна.

— Аз съм много умна.

— Темпъл каза, че снощи си се направила на глупачка. Кога за последен път си пила шампанско?

— Снощи — отвърна тя, кръстоса обутия си в кожени бричове крак върху другия, преструвайки се, че изобщо не мисли за приближаващата вечер.

Преструвайки се, че не обмисля сериозно мисълта да поръча да й донесат каса шампанско, за да се подготви за нея.

Отвори пакета, тъй като знаеше, че Крос няма да я остави на мира, докато не го направи.

Той й бе изпратил вестник. Ако човек можеше да нарече клюкарския парцал на Дънкан Уест „вестник“.

Седмичният брой на „Скандални страници“ бе пристигнал в „Падналия ангел“ два дни преди да бъде поставен върху масите за закуска в цял Лондон. Само че не беше за нея. Беше подарък за мъжа, известен само като Чейс.

Не, не беше подарък. Услуга. Както бе поискано.

— „Скандалът се превръща в спасение“ гласеше с големи букви заглавието на първата страница, последвано от текст с по-дребен шрифт, започващ с: „Лейди Дж.^[1] препуска през висшето общество, завоюва аристократични сърца“.

Крос прихна и изви врат, за да прочете страницата.

— Умно. Едно ще ти кажа. Знам, че не хареса онази карикатура, но споменаването на лейди Годайва събужда любопитството.

Той взе вестника от бюрото, за да го прочете по-внимателно.

Тя се престори, че не я интересува, и отвори бележката, придружаваща пакета за Чейс.

— Лейди Годайва е протестирала срещу безбожно високите данъци.

Крос вдигна поглед.

— Никой не помни тази подробност. Помнят единствено голотата.

— И как това ще ми помогне да си намеря съпруг?

Крос мигом стана сериозен.

— Довери ми се. Голотата помага.

— И като си помисля, че някога най-много харесвах теб.

— Аз все още съм този, когото най-много харесваш. — Графът се приведе напред. — Важното е, че когато Уест сключи сделка, той я изпълнява. Погледни какво огромно внимание ти посвещава. — Обърна страницата и зачете. — Възхвалява твоите грация и чар.

Обаче възхвалата не беше безплатна. Заедно с вестника той бе изпратил и бележка на Чейс. Искане за отплата.

Момичето получава внимание.

Дължиш ми графа.

Посланието беше написано с дебели черни драскулки, толкова уверени, че не беше нужно Дънкан да подписва писмото.

Погледът й се стрелна от бележката към папката на Тремли в края на бюрото, очакваща да бъде доставена, после към Крос, който продължаваше да чете.

— Угощава читателя с безброй титулувани мъже и жени, които са приели лейди Дж. в сърцата си, умовете и в своя свят! — Вдигна глава. — Жалко, че не е истина.

— Не е нужно да е истина. Аз се интересувам само от един ухажор.

И тя би трябвало да благодари на своя създател, че лорд Лангли проявяваше добрата воля поне да я обмисля като възможност. Липсата на покани и писма подсказваше, че Джорджиана си оставаше прекалено скандална личност за лондонските мъже.

— Лангли.

Крос не прикри неприязънта си към нейния план.

— Смяташ, че е проблем, че Лангли ме избира за своя дама?

— Ни най-малко. С изключение на това, че той не се интересува от избора на дама.

Тя срещна погледа му.

— Ние не обсъждаме досието му. Никога. Това е последното, което ще кажа по въпроса: неговите интереси не са наша грижа, както и аз не се нуждая от ухажване.

— Означава ли това, че има надежда за Уест?

Джорджиана не можеше да си позволи надежда за Уест. Нищо друго, освен тяхното малко споразумение. Удоволствие. Дискретно. Докато той не изпълни обещанието си и тя не се омъжи.

— Не можеш да си въобразяваш, че негласно се опитвам да спечеля вниманието на Уест.

Крос се облегна назад на стола.

— Не знам какво да си въобразявам. Но Темпъл, изглежда, мисли…

— На Темпъл му се е размътил мозъкът от прекалено много мачове на ринга.

Крос повдигна вежда, но не каза нищо.

Тя пое дъх. Изпусна го.

— Уест е…

Замълча, търсейки да каже нещо подходящо, което да обясни какво се случваше. Да обясни защо целият й внимателно изграден свят, изглежда, се разпадаше всеки път, когато този мъж се появеше. Да обясни факта, че влиянието му върху нейния свят не я караше да желае той да е по-далече от нея. Фактът, че незнайно как, това я заставяше да желае той да е по-близо.

Имаше някаква ирония в това, предполагаше тя, че той се държеше като джентълмен с нея, макар да знаеше тайните й. Предишната вечер можеше да бъде наистина скандална. Дори нещо повече.

Но той й бе устоял.

Сякаш това беше най-лесното нещо на света.

Сякаш целувките им изобщо не го бяха развълнували.

Сякаш не бяха напълно разтърсващи.

Младата жена усети как страните й отново пламват.

— Уест е сложен — каза тя.

— Ами в такъв случай е ужасно неподходящ за теб, тъй като ти си толкова проста.

Тя се усмихна на закачката в думите, благодарна, задето Крос някак си, Бог да го благослови, не я притисна да се доизясни. Вместо това той бръсна невидима прашинка от крачола на панталона си и рече:

— Хората ни не можаха да открият нищо за него.

При напомнянето на по-раншната й заповед да изровят информация за Дънкан я бодна чувство на вина. Беше, преди да се запознае със сестра му. Преди да му предложи. Преди да го пожелае толкова силно. Изтика настрани нежеланата емоция. Преди много години бе направила грешка да се довери на друга и беше погубена. Нямаше отново да допусне същото.

— Кажи им да продължат да търсят — каза тя, игнорирайки безпокойството, което тази заповед й причини.

Той кимна и известно време остана мълчалив, преди да се наведе напред.

— Помниш ли как ме намери?

— Разбира се.

Никой от тях никога нямаше да забрави нощта, когато той бе изхвърлен от поредния игрален дом, здравата пребит, задето броеше картите и прекалено много пъти бе печелил. В момента, когато чу историята, Джорджиана бе разбрала, че Крос беше четвъртият съдружник, когото търсеше. Бяха го намерили пиян, на крачка от унищожението — от собствената му ръка.

— През онази нощ ти ме спаси.

— Ти щеше сам да се спасиш.

— Не — поклати глава Крос. — Без теб щях да бъда мъртъв или нещо по-лошо. Бърн и Темпъл щяха да бъдат мъртви на онази улица в Ист Енд. По един или друг начин ти спаси всички нас. Всеки човек, нает от „Падналия ангел“. Повечето наети на работа в домовете ни… всички те са твои питомци.

— Не ме рисувай като спасителка — възрази тя. — Цветът не подхожда.

— Въпреки това ти си точно такава. Всеки един от нас е спасен от Чейс. — Тя не отговори, но той продължи: — А какво се случва, ако Чейс е този, който се нуждае от спасение?

Погледът й рязко се преплете с неговия, думите изскочиха бързи и неканени:

— Не се нуждая.

Той се облегна назад. Изчака доста дълго.

— Може би не — кимна, когато тя не каза нищо друго. — Но не се съмнявай, че ние няма да стоим със скръстени ръце и да чакаме да цъфнат налъмите.

Крос се надигна, плъзгайки длани по крачолите на панталона.

— Пипа би се радвала да дойдеш на вечеря следващата седмица. — Направи кратка пауза. — Двете с Каролайн.

Джорджиана удивено повдигна вежда. Съпругата на Крос бе най-малко вероятната персона, която би поканила някого на вечеря. Той се усмихна, явно разбирайки изумлението й, любовта към съпругата му озари лицето му, раздвижвайки нещо дълбоко в Джорджиана.

— Не е официален прием. Обикновена вечеря. И навярно накрая всички ще бъдем оплескани с кал.

Не беше метафора. Графиня Харлоу беше известна градинарка. Кулминацията на сбирките в Харлоу Хаус често беше някакво градинарско начинание. Каролайн ги обожаваше.

— С удоволствие — кимна Джорджиана.

Тя насочи вниманието си към бюрото. Погледът й падна върху второто писмо, адресирано до Ана, което я мамеше от другия край. Отчаяно искаше да го отвори, но притежаваше достатъчно благоразумие, за да не го направи в присъствието на Крос.

Той, изглежда, разбра.

— Не се колебай заради мен — подхвърли насмешливо.

Джорджиана го изгледа намръщено.

— Защо толкова се интересуваш?

— Липсват ми дните на тайни послания, завършващи с вълнуващи мисии.

Думите я подразниха.

— Не е тайно послание, щом пристига в единайсет предобед.

Той се усмихна и тя се зачуди на откритото му изражение — нещо, което никога не можеше да се види в стария, преследван от призраците на миналото Крос.

— Тайно е, ако има нещо общо с дейностите, които традиционно се свързват с единайсет вечерта.

— Няма — изсумтя тя, разкъсвайки плика, нетърпелива да докаже, че той греши.

Моята градска къща. Единайсет вечерта.

Ела добре отпочинала.

И трезва.

Червенината се завърна с отмъстителна сила.

Крос се засмя от прага.

— Няма, нали?

Захлопна вратата, сподирян от ругатнята й.

Останала отново сама, тя си позволи да обмисли написаното. Плътната квадратна хартия изглеждаше прекалено луксозна за подобно послание. Или може би беше точно толкова луксозна, колкото трябваше да бъде.

Той имаше вид на мъж, който нямаше да се поколебае да прояви разточителност.

Вдигна листа до носа си, представяйки си, че може да усети уханието му на сандалово дърво и сапун; осъзнавайки, че се държи глупаво.

Потупа листа върху устните си и се наслади на начина, по който ги бръсна — нежно и чувствено, като целувка.

Като неговата целувка.

Пусна бележката, сякаш пареше. Не можеше да си позволява той да я обсебва така. Предложението й нямаше за цел да я превърне в някакво нелепо, треперещо желе. Целта не беше той да я погълне. Или контролира.

Целта беше да получи възможност да вкуси от живота, който се преструваше, че води през всичките тези години — този, който бе обвинявана, че води, — преди да се посвети на новия живот, който включваше брак с мъж, с когото тя никога нямаше да познае страстта.

Страст.

Това не беше нещо, което липсваше с Уест.

Но проклета да е, ако му предостави целия контрол.

Посегна към перодръжката.

Може да закъснея.

Той отговори след час.

Няма да закъснееш.