Сара Маклейн
Маската на любовта (5)

Глава 4

… Лейди Дж… може да не е смятана за истинска дама, но тя се държа с грация и достойнство на бала в У., привличайки вниманието на поне един херцог и половин дузина аристократи, търсещи съпруги…

… Изглежда, че лейди М. и нейните приближени са в необичайна форма през този сезон, готови да се нахвърлят върху всеки, който ги приближи. Господата от висшето общество би трябвало да внимават… дъщерята на граф Х. явно не може да се похвали със същата грация от някои по-недостойни…

„Скандални страници“, 20 април 1833 г.

На следващата вечер Джорджиана влезе в апартамента си високо над клуба, сепвайки Азриел, втория по старшинство от охраната в „Ангела“, който си седеше кротко и четеше.

Мъжът се изправи с едно плавно движение, с всичките си метър и деветдесет и шест, широк като обор, с юмруци, готови за действие.

Тя му махна да седне.

— Само аз съм.

Той присви тъмните си очи към нея.

— Какво има?

Джорджиана погледна към затворената врата, която той пазеше.

— Тя добре ли е?

— Не е издала и звук, откакто се върна.

Заля я вълна на облекчение.

Исусе.

Разбира се, че Каролайн беше добре. Пазеха я половин дузина заключени врати, мъжете от охраната в коридорите отвъд тях и Азриел, който беше с Джорджиана много по-дълго, отколкото всички останали.

Това нямаше значение. Когато Каролайн беше в Лондон, тя беше подложена на риск. Джорджиана предпочиташе момичето да се намира в Йоркшър, където беше в безопасност от любопитни очи, клюкарски шепот и злостни обиди, където можеше да играе на слънцето като нормално дете. А когато беше в града, Джорджиана предпочиташе дъщеря й да обитава дома на вуйчо си, далече от „Ангела“.

От греховете на майка си. От греховете на баща си.

Мисълта я измъчваше. Изглежда, никой не помнеше греховете на бащите. В подобни ситуации майката бе тази, която носеше тежкото бреме на позора. Майката го предаваше на детето, сякаш в греха не бяха участвали и двамата.

Разбира се, Джорджиана никога не бе произнесла името му, след като той си бе тръгнал.

Тя не желаеше някой да узнае самоличността на мъжа, който бе объркал бъдещето и бе съсипал името й. Брат й хиляди пъти я бе питал. Бе се заклел да отмъсти за нея. Да унищожи мъжа, който я бе изоставил бременна с детето му и никога не се бе обърнал назад. Но Джорджиана бе отказала да назове името му.

В крайна сметка не той беше оръжието на нейния позор. Тя доброволно бе легнала с него в онази плевня, с пълно съзнание. Не Джонатан я бе унищожил.

А обществото.

Тя бе нарушила правилата му и то я бе отхвърлило.

След това нямаше сезон, нито възможност, за да докаже, че е достойна за тях. Никога не бе имала надеждата, че ще може да им даде това доказателство — те я бяха осъдили предварително. Нейният скандал беше тяхното забавление и историята, която постоянно разказваха.

И то само защото бе станала жертва на различна история, красива и измислена.

Любовта.

Обществото ни най-малко не се интересуваше от това. Никой не го бе грижа — нито семейството й, нито приятелите. Тя беше прокудена от всички, с изключение на брат й, херцога, който също се бе оженил със скандал и с постъпката си бе изгубил уважението на майка им. На висшето общество.

И Джорджиана се бе заклела да накара обществото да зависи от нея. Бе събрала информация за най-могъщите му мъже и ако те дължаха пари, които не можеха да платят, тя рядко се колебаеше да я използва, за да ги съсипе. Целият този свят — клубът, парите, властта, — всичко беше в името на една цел. Да държи в подчинение света, който я бе отхвърлил преди всички онези години. Който й бе обърнал гръб и я бе оставил без нищо.

Не, не беше без нищо.

С всичко.

Каролайн.

— Мразя, когато тя е тук — промърмори младата жена по-скоро на себе си, отколкото на Азриел.

Той я познаваше достатъчно добре, за да не отговори. И въпреки това Джорджиана не можеше да понесе да не води Каролайн в Лондон на всеки няколко месеца. Казваше си, че просто иска дъщеря й да познава вуйчо си. Братовчедите си. Но не беше вярно.

Джорджиана водеше Каролайн тук, защото не можеше да понася празнотата в сърцето си, която чувстваше, когато момичето беше далече. Защото никога в живота си не бе изпитвала такова задоволство, както когато положеше ръка върху гърба на спящата си дъщеря и доловеше равномерното й дишане, пълно с мечти и обещания.

Пълно с всичко, което Джорджиана не бе имала, с всичко, което се бе заклела да даде на детето си.

Никакви мечти бракът по сметка да се превърне в брак по любов?

Думите от предишната вечер се появиха бързи и неканени, сякаш Дънкан Уест отново беше с нея, висок и красив, с кичур руса коса, паднал върху веждите му, умоляващ да бъде отметнат, да бъде докоснат. Мъжът беше опасно красив, в голяма степен, защото беше толкова интелигентен — умът му разбираше много повече, отколкото устните му изричаха; очите му виждаха много повече, отколкото показваха. А и гласът му, мракът в него, как произнасяше думите, името й, как нашепваше почтителното обръщение, толкова рядко използвано.

Начинът, по който я караше да желае да го слуша с часове. Тя изтика мисълта. Нямаше време да слуша Дъвкан Уест. Той й бе направил щедро предложение за помощ, а това бе всичко, от което се нуждаеше. Нищо друго.

Не искаше нищо друго.

Лъжкиня.

Думата отекна в нея. Джорджиана я пренебрегна. Насочи вниманието към дъщеря си. Към обещанието, което бе направила — да й даде живот. Бъдеще.

Бяха изминали десет години, откакто Каролайн беше зачената и Джорджиана бе избягала от света, в който бе родена и възпитана. Десет години, откакто този свят ги бе анатемосал и двете. И в годините след това Джорджиана бе изградила тази империя върху най-голямата истина на обществото: че никой от членовете му не е защитен от унищожение. Че нито един от онези ужасни хора, които презираха останалите и ги обиждаха, нямаше да оцелее, ако тайните му се разкрият.

Тя се бе съюзила с трима опозорени аристократи, всеки един от тях по-силен и много по-умен от останалите членове на обществото, всеки един безмилостно съсипан. Всеки един отчаян да се скрие от висшето общество, въпреки че го управляваше.

И заедно те наистина го управляваха. Бърн, Крос, Темпъл и Чейс притежаваха власт над най-влиятелните мъже и жени. Бяха открили най-тъмните им истини. Най-дълбоките им тайни. Но Чейс бе този, който властваше над всички, отчасти защото единствено Джорджиана никога нямаше да успее напълно да се завърне в обществото.

Всяка грешка, всеки скандал, всяко унижение на някой аристократ можеха да бъдат потулени. Титлите купуваха уважение дори за онези, които бяха изпаднали в немилост.

Нима тя не го бе доказала?

Тя бе избрала партньорите си заради грешките, които бяха допуснали, когато са били млади и глупави. Бърн бе изгубил цялото си състояние, Крос бе предпочел хазарта и жените пред дълга, Темпъл се бе озовал в леглото с годеницата на баща си. Никой от тях не бе заслужил наказанието, отсъдено му от обществото.

И всеки един от тях бе възстановен на полагащото му се място, по-богат, по-силен, по-могъщ.

Влюбен.

Младата жена пропъди мисълта.

Любовта беше второстепенна. Партньорите й бяха възстановени на полагащите им се места, защото Джорджиана им бе дала възможност да го сторят. Тя беше изключително благословена да има — въпреки всичките й грехове — брат, който бе готов да изпълни всяко нейно желание. Да осигури всякаква покана. Да й обезпечи всякакво прикритие. Той й бе длъжник.

Със своя скандал тя му бе предоставила свободата да се ожени за жената, която бе избрал, а той й бе дал нещо много по-ценно… бъдеще.

Тя може би никога нямаше да бъде приета от обществото, но сега притежаваше властта да го унищожи.

От години младата жена замисляше и планираше отмъщението си, момента, когато щеше да им покаже цялата истина, че те не струваха нищо без нея — опозореното момиче, което бяха прогонили.

Само че не можеше да го стори.

Колкото и да ненавиждаше обществото, тя се нуждаеше от него.

Не само от тях.

Тя се нуждаеше от него.

Красивото лице на Уест отново изникна в съзнанието й — целият непринудена власт и лениви усмивки. Мъжът беше прекалено арогантен за негово собствено добро. И тази арогантност я изкушаваше повече, отколкото би трябвало.

Ала той беше всичко, което тя не желаеше. Всичко, което не й бе нужно. Дънкан Уест нямаше титла, дори не беше джентълмен — дошъл отникъде, приет в уважаваните кръгове само заради противното му богатство, а не заради нещо друго. За бога, мъжът имаше кариера. Беше истинско чудо, че го допускаха от тази страна на Риджънт Стрийт.

Тя се нуждаеше от помощта му само заради едно-единствено нещо. Да осигури бъдещето на Каролайн.

Вратата зад Азриел се отвори със замах и на прага застана дъщеря й, осветена от запалените свещи зад гърба й.

— Стори ми се, че те чух.

— Защо си още будна?

Каролайн размаха книга в червена кожена подвързия.

— Не мога да заспя. Горката жена! Съпругът й я заставя да пие вино от черепа на собствения й баща!

Азриел опули очи.

Каролайн се извърна към него.

— И аз се чувствам по същия начин. Нищо чудно, че духът й обитава мястото. Макар че, ако трябва да съм честна, ако бях аз, бих искала да съм колкото може по-надалече.

Джорджиана издърпа книгата от ръката на Каролайн.

— Струва ми се, че бихме могли да намерим нещо по-подходящо за четене преди сън, отколкото — тя зачете заглавието на корицата — „Призраците на замъка Теодорико“, не смяташ ли?

— Какво предлагаш?

— Сигурно в библиотеката има книга с детска поезия?

Дъщеря й завъртя очи.

— Аз не съм дете.

— Разбира се, че не си. — Джорджиана беше достатъчно разумна, за да не възрази. — Някой роман? Включващ благороден кон, бляскав замък и щастлив край?

Каролайн за пореден път завъртя очи, сега вече съвсем открито.

— Няма как да разбера дали тази е с щастлив край, ако не я дочета. Но има любов.

Джорджиана повдигна вежда.

— Въпросният съпруг не ми прилича на подходящ герой.

Каролайн махна с ръка.

— Разбира се, че не е той. Той е истинско чудовище. Има друг призрак. От двеста години по-рано и двамата са влюбени.

— Два призрака? — удиви се Азриел и сведе поглед към книгата.

Момичето кимна.

— В различно време.

— Колко неудобно — отбеляза Джорджиана.

— Абсолютно. Появяват се заедно само през една нощ в годината.

— И какво правят заедно? — поинтересува се Азриел.

Джорджиана изненадано извърна очи към него, огромен като къща и мълчалив като гроб — освен ако не се обсъждаха любовни романи очевидно.

Каролайн поклати глава.

— Не е ясно. Но явно е доста скандално, затова предполагам, че е някаква физическа изява на страстта им. Макар че, като се има предвид, че са призраци… не съм сигурна как става.

Азриел се задави.

Джорджиана отново повдигна вежда.

— Каролайн.

Палавницата се ухили.

— Много е лесно да го шокираш.

— Ти си момиче, което се определя като „преждевременно развито“. — Джорджиана подаде книгата на Азриел. — И затова трябва да ти се напомни, че аз съм по-възрастна, по-мъдра и по-силна. Върви в леглото.

Очите на дъщеря й дяволито проблеснаха.

— Ами моята книга?

Джорджиана прикри усмивката си.

— На сутринта може да си я получиш. Междувременно Азриел ще се грижи добре за нея.

— Глава петнайсета — прошепна Каролайн на великана. — Утре ще я обсъдим.

Азриел изръмжа привидно незаинтересовано, но не се възпротиви да получи книгата.

Джорджиана посочи към спалнята на Каролайн.

— Вътре.

Каролайн се подчини на заповедта, а Джорджиана я последва. Наблюдаваше я, докато тя се покатери в леглото, а после приседна на ръба му и приглади ленената покривка върху раменете на дъщеря си.

— Нали осъзнаваш, че когато си поканена на прием в обществото…

Каролайн изпъшка.

— Когато си поканена на прием в обществото… не можеш да обсъждаш никакви физически изяви. — Джорджиана замълча. — И е по-добре да се избягват всякакви разговори за пиене на кръв от човешки черепи.

— Беше вино.

— Нека се договорим за никакво пиене от черепи. Каролайн въздъхна.

— Светските приеми май са доста скучни.

— Всъщност изобщо не са.

Детето погледна изненадано майка си.

— Не са ли?

Джорджиана поклати глава.

— Не са. Те са доста забавни, ако си… — Тя нерешително замълча. Ако си добре дошла на тях не изглеждаше подходящ завършек на изречението. Особено след като Каролайн беше почти опозорена. — Ако се интересуваш от подобни неща.

— Ами ти? — попита Каролайн тихо. — Интересуваш ли се от светските приеми?

Джорджиана се поколеба. Някога се интересуваше. Бе обожавала няколкото бала, на които беше поканена. Все още помнеше роклята, която носеше на първия си бал, как полите се стелеха тежко и пищно около нея. Как с престорена скромност свеждаше поглед и се усмихваше предпазливо всеки път, когато някой младеж я поканеше на танц.

Каролайн заслужаваше да има подобен спомен. Роклята. Танците. Вниманието. Заслужаваше да изпита задъханото вълнение с всяко завъртане, гордостта от комплиментите. Ускореното туптене на сърцето, когато срещна прекрасния син поглед, оказал се нейното падение.

Стомахът й се сви от ужас.

Каролайн знаеше за миналото й — знаеше, че не е имала баща. Знаеше, че майка й е била неомъжена. И Джорджиана предполагаше, че Каролайн знаеше последствията от всички онези неща; че репутацията й е била очернена от обвинението, и така беше от раждането й. Че се нуждаеше от много повече от майка и разнородна смесица от аристократи със съмнителна репутация, за да бъде спасена. Да спечели одобрението на обществото.

И при все това Каролайн нито веднъж не бе признала тези истини. Никога — дори в най-разочароващите моменти, които има едно момиче със своята майка — не бе изрекла нито дума, с която да подскаже, че е възмутена от обстоятелствата на своето раждане. Че би желала да има друг живот.

Ала това не означаваше, че не е копняла за него. Не означаваше, че Джорджиана нямаше да направи всичко по силите си, за да й го осигури.

— Майко? — настоя Каролайн, връщайки я в настоящето. — Ти интересуваш ли се от обществото?

— Не — отвърна тя, наведе се и целуна челото на дъщеря си. — Само от неговите тайни.

Настъпи продължително мълчание, докато Каролайн обмисляше думите й, преди накрая да заяви с пълно убеждение:

— Нито пък аз.

Това беше лъжа. Джорджиана също някога беше младо момиче, пълно с надежди и мечти. Знаеше за какво бленува Каролайн, когато е сама. В тъмнината на нощта. Знаеше, защото и тя бе копняла за същите неща. За брак. За живот, изпълнен с щастие, доброта и разбиране.

Пълен с любов.

Любов.

Мисълта я изпълни с горчилка.

Не че не вярваше в това чувство. В крайна сметка не беше глупачка. Знаеше, че е реално. Безброй пъти го бе изпитвала. Бе обичала родителите си. Обичаше брат си. Обичаше жените, които я бяха приютили преди толкова много години, които я бяха закриляли дори когато тя бе рискувала сигурността им — сестра на херцог и укриваща се бегълка. Обичаше Каролайн повече, отколкото някога си бе представяла, че е възможно.

И имаше време, когато си бе мислила, че обича един друг човек. Когато бе вярвала, че невероятният начин, по който той я караше да се чувства, я бе направил недосегаема. Когато си бе мислила, че може да завладее света със своите чувства.

Че двамата могат заедно да завладеят света.

Тя бе вярвала в това, в онова чувство. Както бе вярвала на момчето, което я бе накарало да го изпита.

И бе зарязана с разбито сърце.

Сама.

Така че, да, тя бе вярвала в любовта. Беше невъзможно да не вярва в нея всеки път, когато погледнеше лицето на дъщеря си. Но освен това знаеше и истината за любовта — че тя унищожаваше. Любовта те поглъщаше. Тя беше източник на болка и страх и можеше да превърне силата в безсилие. Можеше да превърне една жена в плахо усмихващо се момиче на терасата, понасящо изгарящата болка на обидите и срама заради нищожната надежда, че страданието й може да спаси някого, когото обичаше.

Любовта беше глупост.

— Лека нощ, майко.

Думите на Каролайн я сепнаха от унеса й.

Погледна дъщеря си, придърпала завивките до брадичката си някак си изглеждаща едновременно млада и прекалено възрастна.

Джорджиана отново се наклони и притисна устни в челото на най-свидното си същество.

— Лека нощ, скъпо мое момиче.

Излезе от стаята и тихо затвори вратата зад себе си, преди да извърне лице към Темпъл, който сега стоеше с Азриел в коридора.

— Какво има?

— Две неща — отвърна херцогът делово. — Първо, Голуърт е тук.

Виконт Голуърт, задлъжнял до ушите на „Ангела“. Тя взе папката, която й подаваше Темпъл, и погледна вътре.

— Готов ли е да плати?

— Казва, че имал много малко, което да предложи.

Тя повдигна вежди, докато прелистваше съдържанието на папката.

— Има градска къща и земя в Нортъмбърланд, която му носи по две хиляди на година. Не е толкова малко.

Веждите на Темпъл се извиха.

— Не знаех за земята.

— Никой не знае за земята — отвърна тя, но работата на Чейс беше да знае повече от всички останали за членовете на „Падналия ангел“.

— Той предлага нещо друго.

Тя вдигна глава.

— Не ми казвай. Дъщеря си?

— Предлага я с радост на Чейс.

Не се случваше за пръв път прекалено често аристократите не питаеха уважение към дъщерите си и бяха готови да ги захвърлят в ръцете на непознати мъже с опасна репутация. В случая с Чейс конкретно тази доставка никога не беше добре приета.

— Кажи му, че Чейс не се интересува от дъщеря му.

— Бих желал да му кажа да скочи от проклетия мост — заяви бившият боксьор.

— Имаш разрешението ми да го направиш. Но първо вземи земята.

— А ако не се съгласи?

Тя срещна погледа му.

— Тогава той ни дължи седем хиляди паунда. И Бруно има позволението ми да ги прибере както намери за добре.

Огромният охранител с удоволствие наказваше мъжете, които го заслужаваха. А повечето от членовете на „Ангела“ го заслужаваха.

Повечето от членовете на аристокрацията го заслужаваха.

— Освен това си струва да му се напомни, че ако разберем, че планира да направи нещо различно от това да омъжи дъщеря си за почтен мъж, ще разпространим информацията за конните надбягвания, които урежда. Кажи му и това.

Черните вежди на Темпъл се стрелнаха нагоре.

— Никога не спирам да се удивявам колко безсърдечна можеш да бъдеш.

Тя го дари с най-сладката си усмивка.

— Никога не вярвай на жена.

Той се засмя.

— Поне не и на теб.

— Ако той не е искал информацията да излезе наяве, не би трябвало да я използва, за да получи членство в клуба. — Тя понечи да излезе от стаята; но се извърна. — Каза, че има две неща.

Съдружникът й кимна.

— Имаш посетител.

— Не ме интересува. Върви ти.

Нямаше да е за пръв път и нито за последен, един от собствениците на казиното да поема срещите на Чейс.

Темпъл поклати глава.

— Не е дошъл при Чейс. Настоява да се срещне с Ана.

Нито щеше да е за пръв или последен път някой от мъжете в казиното да настоява да се види с Ана.

— Кой?

— Дънкан Уест.

Тя затаи дъх, ненавиждайки трепетното вълнение, което я обзе, сякаш беше неопитно и невинно девойче.

— Какво прави той тук?

— Казва, че е дошъл при теб — отвърна Темпъл и Джорджиана долови любопитство в тона му.

Подобно на нейното.

— Защо?

— Не каза — рече херцогът, сякаш тя беше малоумна. — Просто помоли да те повикам.

Може би беше резултат от тъгата, обзела я в стаята на Каролайн. Или защото Дънкан Уест я бе видял слаба и уязвима миналата вечер и въпреки това се бе съгласил да й помогне да се върне в обществото. Или може би защото беше толкова привлечена към него, въпреки разума.

Каквато и да бе причината, Джорджиана изненада дори себе си.

— Кажи му, че след малко ще се срещна с него.

Тя изчака четвърт час, използвайки времето, за да се увери, че дегизировката й е безупречна. Доволна от външния си вид, младата жена се отправи през лабиринта от коридори и проходи, свързващи стаите й с главната зала на „Падналия ангел“, като пътьом внимателно отключи и заключи няколко врати, за да е сигурна, че никой няма случайно да получи достъп до Каролайн.

Когато отвори последната врата, водеща към игралната зала, тя издиша дълбоко. Имаше нещо ужасно освобождаващо да играе ролята на куртизанка, макар че Джорджиана едва ли би описала маскировката си като Ана като „игра“. В крайна сметка, след като от години се подвизаваше в копринените и сатенените одеяния на прочута куртизанка, би трябвало вече напълно да се е превъплътила в ролята.

Или в повечето й аспекти. Всички, с изключение на най-очевидния.

Не бе възнамерявала да избягва тази част — в крайна сметка котката вече бе изпусната от торбата, когато една жена роди дете. Нито пък се дължеше на липса на възможности — половината мъжко население на Лондон я бе приближавало в един или друг случай.

Просто никога не се бе случвало.

Което отлично устройваше Джорджиана. Тъй като нито един мъж не можеше да разказва как е прекарал времето си с нея, легендарната й слава растеше. Смятаха я за умела куртизанка, закриляна от собствениците на клуба и много по-скъпа, отколкото един обикновен член на „Падналия ангел“ би могъл да си позволи.

Самата легенда й осигуряваше защита, давайки й свободата да се движи из игралния дом, да общува с членовете и да играе ролята си, без да се бои от някаква заплаха. Нито един от мъжете в клуба не желаеше да рискува да загуби членството си заради удоволствието да вкуси Ана.

Тя стоеше в средата на главната зала и с доволен поглед обхождаше огромното помещение, пълно с играчи и маси, карти и зарове, печелещи и губещи. Всеки сантиметър от това място беше неин, всеки ъгъл бе нейното царство.

Носеше й огромна наслада това място на греха, порока и тайните — тълпите пред нея се вълнуваха от възбуда, пулсираха от желание, напрежение и алчност. Най-богатите и влиятелни мъже на Лондон седяха тук нощ след нощ с пари в джобовете и жени в скута и залагаха, изпробвайки късмета си, без да знаят — или поне без никога да го признаят, — че никога няма да победят „Ангела“. Никога нямаше да спечелят достатъчно, за да царуват тук.

„Падналият ангел“ имаше своя монарх.

Алчността ги задържаше тук — отчаяният ламтеж за пари, за разкош, за печалба. Каквото и да желаеха членовете на клуба, беше на тяхно разположение да го вземат, често преди да осъзнаят изгарящия ги копнеж. И заради това клубът бе известен като най-великия в историята на Лондон.

Докато „Уайт“ и „Брукс“ бяха за гимназисти, „Ангелът“ беше за мъже. И за да получат достъп до клуба, те бяха готови да разкрият всичките си тайни.

Това беше привличането на греха.

Силно, много силно привличане.

Погледът й попадна върху няколко маси в средата на казиното, където колелото на рулетката се въртеше във вихрушка от червено и черно, а залозите бяха пръснати върху зеленото сукно. Това бе любимото й място в игралния ад, сърцевината на всичко, където можеше лично да наблюдава всичко, което притежаваше. Обожаваше звука от търкалянето на топчетата от слонова кост по махагоновите колела, потракването на рулетката, колективното затаяване на дъха на играчите край масата.

Рулетката беше като живота; пълната й непредсказуемост правеше наградата безмерно по-желана, когато носеше печалба.

Тя бавно се извърна, търсейки в тълпата Уест, докато обуздаваше бесните удари на сърцето си и се опитваше да потисне вълнението от предстоящата среща с мъжа, който единствен в тази зала притежаваше сила, почти равна на нейната. Съпротивляваше се на начина, по който той я караше да се чувства, сякаш бе срещнала своята половинка.

Знаеше, че желанието му да я види би трябвало да я притеснява… ала не можеше да устои на изкушението, което той представляваше.

Джорджиана бе длъжна да се държи благовъзпитано с него.

Обаче Ана… Ана можеше да флиртува. И тя очакваше с нетърпение да го види отново.

Мисълта тъкмо бе изникнала в главата й, когато я сграбчиха отзад — две стоманено силни ръце се сключиха около талията й и я повдигнаха от пода. Тя устоя на порива да изкрещи от изненада, когато я опари горещ дъх и пиянски глас се разнесе до ухото й:

— Ето, това се казва истинско лакомство.

Намираше се в ръцете на един мъж пред погледите на цялото казино — голям брой членове, на които им липсваше или смелостта, или глупостта, които бяха нужни, за да я приближат, стояха с увиснали ченета и зяпаха. Никой не се втурна да я защити. Джорджиана наблюдаваше как крупието до близката рулетка се протяга под масата, несъмнено за да достигне шнура, който щеше да дръпне звънчето съответно в няколко стаи над стълбището.

След като охраната бе призована, Джорджиана извърна глава и изви шия, за да види мъжа, който я държеше.

— Барон Потъл — рече тя спокойно, отпускайки се с цялата си тежест в ръцете му. — Предлагам да ме пуснете на пода, преди някой от двама ни да пострада.

Той я вдигна в ръцете си, краката й се залюляха във въздуха, разкривайки глезените й, което предизвика всеобща мъжка похотлива въздишка, преди да заяви:

— Съвсем нямам намерение някой от двама ни да пострада, скъпа.

Тя се отдръпна назад, за да избегне вонящия му дъх.

— Въпреки това вие ще пострадате, ако не ме пуснете долу.

— И от кого ще пострадам? — изфъфли пияницата. — От Чейс?

— Всичко е възможно.

Потъл се изсмя.

— Чейс не си е показвал физиономията в игралния дом от шест години, скъпа. Съмнявам се, че ще го направи заради теб. — След като направи това изявление, баронът се наклони. — Освен това ще ти хареса онова, което съм приготвил за теб.

— Дълбоко се съмнявам. — Джорджиана се извъртя в ръцете му, но дяволите да го вземат, мъжът беше по-силен, отколкото изглеждаше. И този малоумен пиян аристократ се канеше да я целуне. Облиза устните си и се приближи още повече, докато тя се изви назад. Но само толкова можеше да избяга една жена, заключена в здрава мъжка прегръдка. — Барон Потъл — поде младата жена, — това няма да свърши добре. За нито един от двама ни.

Сред тълпата се разнесе тихо хихикане, но никой не й се притече на помощ.

— Хайде, стига, Ана. И двамата сме възрастни хора. А ти си професионалистка — завалено избъбри Потъл с устни на косъм от нейните. — Бих искал да те пояздя. И не съм казал, че няма да ти платя, при това щедро. А и кой ще ме спре?

Чак тогава Джорджиана осъзна, че ако не беше онази, която бе, със закрилата на „Падналия ангел“ и цялата му мощ зад гърба си, никой нямаше да го спре. Никой не си правеше труда да се бие за жените с нейната репутация, с нейното минало.

И колкото и да бе смайващо, тъкмо тази мисъл, а не физическото преживяване я хвърли в смут. Охраната щеше да дойде, помисли си младата жена, опитвайки се да поддържа мисълта, докато се бореше с гнева, объркването и унижението на момента.

Сега устните на Потъл бяха върху нейните. Повече от двайсетина така наречени джентълмени наблюдаваха, но никой не желаеше да помогне.

Страхливци. Всички до един.

— Пусни дамата.