Сара Маклейн
Маската на любовта (16)

Глава 15

… Нашата любима лейди бе забелязана по-рано тази седмица да похапва лимонов сладолед в сладкарница „Мерксън“ в компанията на госпожица П. Изглежда, нито едната от двете русокоси красавици не е била обезпокоена от факта, че времето беше прекалено студено за подобно лакомство. Трябва да се отбележи, че според източник, запознат с поръчките на „Мерксън“, една известна баронеса ще се запаси с лимонов сладолед за следващия си бал…

… Най-престижното лондонско казино продължава да вкарва в дългове джентълмени с малко разум и очевидно още по-малко пари. От доверени източници знаем, че тази пролет неколцина аристократи ще предложат земя срещу опростяване на дълговете, и ние сме изпълнени с дълбоко съжаление към горките им изтерзани съпруги…

„Лондонски вести“, 4 май 1833 г.

Джорджиана не вдигна глава от мястото си до камината в апартамента на собствениците, където се преструваше, че е погълната от купчина документи, изискващи вниманието й.

— Така е.

— И смяташ ли да ни уведомиш кой е той?

В „Падналия ангел“ и в по-нископоставения клуб, който основателите притежаваха, седемнайсет членове дължаха повече, отколкото можеха да заплатят от ковчежетата си, което означаваше, че тя и останалите партньори трябваше да решат какво бяха склонни да получат в замяна на парите в брой. Това не беше маловажно начинание, нито трябваше да се приема лекомислено. Но нямаше никакъв начин делова дама като нея да работи усърдно, докато беше заобиколена от съпругите на своите съдружници.

Джорджиана вдигна поглед и ги видя и трите, настанени в креслата, обикновено заемани от техните съпрузи.

Или поне в креслата, които заемаха въпросните съпрузи, преди да се размекнат. Сега те бяха приютили графиня, маркиза, херцогиня и бъдещ херцог — на възраст четири месеца.

Дано Бог да я пази от съпругите на мъжете.

— Джорджиана?

Младата жена срещна сериозните очи на графиня Харлоу, широко отворени и немигащи зад очилата.

— Сигурна съм, че знаете отговора на този въпрос, милейди.

— Не го знам — отвърна Пипа. — Виждаш ли, чух две възможни имена.

— Аз чух за Лангли — обади се Пенелопи, лейди Бърн, която се протегна, за да вземе бебето от ръцете на майка му. — Дай ми това сладко момченце.

Мара, херцогиня Ламонт, без възражение й подаде сина си.

— Първоначално аз също чух за Лангли, но Темпъл, изглежда, смята, че има друга, по-подходяща възможност.

Изобщо не е подходяща.

— Няма такова нещо.

— Е, това вече е интересно — заключи Пипа и побутна очилата по-нагоре на носа си. — Не съм сигурна, че някога съм виждала дама в панталон да се изчервява.

— Човек би си помислил, че няма да е лесно да засрамиш някой с твоя опит — добави маркизата с тон, подходящ единствено за детето в прегръдките й.

Джорджиана почти беше сигурна, че звукът, който се раздаде от сина на Темпъл, в най-добрия случай може да се опише като смях. Сериозно се замисли дали да не ги изхвърли всички вкупом от стаята.

— Знаете ли, преди някоя от вас да се появи на хоризонта, това помещение се наричаше апартаментът на собствениците.

— Ами ние всъщност сме собственици — изтъкна Пенелопи.

— Не, вие всъщност сте съпруги на собствениците — тросна се Джорджиана. — А това изобщо не е едно и също.

Мара повдигна кестенявата си вежда.

— Ти не си изцяло в положение да се отнасяш снизходително към съпругите.

Съпругите на партньорите й бяха най-непоносимите жени в Лондон. С изключително трудни характери. Бърн, Крос и Темпъл ги заслужаваха, но какво бе сторила Джорджиана, че да е принудена да търпи присъствието им точно сега, когато ближеше раните си след случилото се през вчерашния ден? Не искаше нищо друго, освен да седи кротко и да си напомня, че нейната работа и дъщеря й са двете най-важни неща в живота й, а всичко останало — всеки останал — можеше да върви по дяволите!

— Чух, че Уест е включен в състезанието — заговори отново Пипа.

Като първо се започне с онези безподобни клюкари, деловите й партньори, и бъбривите им съпруги.

— Дънкан Уест? — слиса се Пенелопи.

— Същият — потвърди Мара.

— О! — възкликна Пенелопи щастливо към момченцето в скута й. — Ние го харесваме.

Момченцето изгука.

— Той изглежда много добър човек — присъедини се Пипа.

— Аз винаги съм имала слабост към него — не остана по-назад и Мара. — А той, изглежда, има слабост към жени, които са в беда.

Нещо неприятно се раздвижи в нея при тези думи и Джорджиана установи, че никак не й се нрави, задето Дънкан Уест има слабост към каквито и да било жени, особено към онези, които могат да решат, че искат вечно да бъдат закриляни от него.

— Кои жени? — Чак след като бе вдигнала поглед и бе заговорила, тя осъзна, че би трябвало да се преструва на погълната от работата. Прокашля се. Насочи отново вниманието си към папката в ръката й. — Не че ме интересува.

В стаята се възцари тишина и тя не можа да се сдържи да не вдигне глава. Пенелопи, Пипа и Мара се споглеждаха като участнички в комедийна пиеса. Слава богу, че синът на Темпъл беше потънал в блажен сън, иначе, без съмнение, също щеше да се кокори насреща й.

— Какво има? — попита Джорджиана. — Не ме интересува.

Пипа първа наруши тишината.

— Щом не те интересува, защо питаш?

— Просто бях любезна — побърза да обясни Джорджиана. — В крайна сметка вие трите дрънкате като бъбриви свраки в моя апартамент и аз реших, че мога да се проявя като домакиня.

— Ние мислехме, че работиш — рече Пенелопи.

Джорджиана вдигна папката.

— Работя.

— Чие е това досие? — поинтересува се Мара, сякаш беше нещо напълно нормално да я пита подобно нещо.

И навярно беше.

Но проклета да е, ако Джорджиана си спомняше чие е досието.

— Тя отново се изчервява! — възкликна Пипа и когато Джорджиана се извърна, за да изгледа кръвнишки графиня Харлоу, установи, че е предмет на любопитно изследване, сякаш беше буболечка под лупа.

— Знаеш ли, няма от какво да се срамуваш — успокои я Пенелопи. — Ние всички сме били привлечени от някой мъж, който е изглеждал напълно неподходящ за нас.

— Крос не е неподходящ за мен — възрази Пипа.

Пенелопи повдигна вежда.

— О? Дори малко, когато беше сгодена за друг мъж?

— А той беше сгоден за друга жена? — додаде Мара.

Пипа се усмихна.

— Това само направи историята по-интересна.

— Важното е, Джорджиана — заговори този път Мара, — че ти не бива да се срамуваш, задето искаш Уест.

— Аз не искам Уест — заяви тя, остави папката и се изправи.

Раздразнението, което изпитваше заради тези жени, многозначителните им погледи и опитите им да я засилят с утешителни думи, я принудиха да се отдалечи от тях и да пристъпи до големия витражен прозорец, гледащ към главната зала на „Падналия ангел“.

— Ти не искаш Уест — безстрастно повтори Мара.

— Не — отвърна тя.

Но разбира се, че го искаше. Искаше го много. Но не по начина, по който те имаха предвид. Не завинаги. Просто го искаше за сега.

— И защо не, за бога? — попита Пенелопи, а другите жени се изкискаха.

Не можеше да се застави да признае, че изглежда, той не я искаше. В крайна сметка тя му бе предложила себе си предишната нощ — и той я бе отхвърлил. Бе увил кърпа около изваяните си хълбоци и бе излязъл от залата с басейна, без изобщо да се обърне назад.

Сякаш това, което се бе случило между тях, не означаваше нищо.

Джорджиана се облегна на прозореца, разпери широко пръсти и притисна чело до студеното, бледо стъкло, изобразяващо едно от счупените крила на Луцифер. Позата й създаваше илюзията, че се носи плавно и високо над потъналото в полумрак казино, масите бяха празни и притихнали, осиротели до следобеда, когато прислужниците щяха да спуснат полилеите и да запалят масивните свещници, които ярко осветяваха игралния дом, превръщайки го в мамещ факел в мрака. Погледът й обходи маса след маса — фараон, блекджек^[1], рулетка, зарове — всяка нейна маса, старателно разположена. Управлявана с умение.

Тя беше кралицата на лондонския подземен свят; порокът, властта и грехът бяха нейни владения и при все това един мъж, който й бе направил примамливи предложения и я бе изкушил с прекрасни обещания, които никога нямаше да сдържи, някак си я бе победил.

— Знаеш ли, аз никога не съм мислила, че мога да позная любовта — наруши Мара проточилата се тишина.

— Нито пък аз, макар отчаяно да копнеех за нея — добави Пенелопи, стана и придвижи количката в ъгъла, където нагласи бъдещия херцог в пашкула му от одеяла.

— Аз не мислех, че действително съществува — рече Пипа. — Не можех да я видя и поради тази причина не вярвах в нея.

Джорджиана затвори очи при тези признания. Щеше й се жените да си отидат. Накрая каза:

— Има дни, когато установявам, че изпитвам съчувствие към Макбет.

— Макбет — сконфузено повтори Пипа.

— Предполагам, че Джорджиана намеква, че приличаме на вещиците — сухо отбеляза Пенелопи и се извърна към останалите.

— Потайни, черни, среднощни вещици и всичко останало? — поиска да уточни Пипа.

— Точно същите.

— Е, това не беше много любезно.

Джорджиана се обърна и ги изгледа.

— Вие нямате ли си работа?

— Тъй като сме мързеливи и безполезни аристократки — рече Мара, — нямаме.

Това не беше вярно, разбира се. Мара ръководеше дом за момчета и бе събрала от благотворителност близо трийсет хиляди паунда за една година, за да разшири дома и да изпрати момчетата в университет. Пипа беше известна и уважавана градинарка, постоянно изнасяше доклади в някакво дружество от старци за работата си по създаването на нови сортове рози. А ведно с отглеждането на малката си прекрасна дъщеричка и подготовката за второто си дете — което Бърн беше сигурен, че ще е момче — Пенелопи беше една от най-видните и дейни членки на дамската част на клуба.

Това не бяха бездейни жени.

Тогава защо продължаваха да се занимават с нея и да я тормозят?

— Главното е, че ти, Джорджиана…

— О, значи, има и главно?

— Да, има. И то е, че ти смяташ, че си някак по-различна от всички жени преди теб.

Тя беше различна.

— Дори и сега ти го мислиш. Смяташ, че заради този живот, който водиш, заради твоето казино и тайната ти самоличност, и хората, с които общуваш…

— … присъстващите се изключват — вметна Пенелопи.

— Очевидно — съгласи се Мара, отново извръщайки се към Джорджиана. — Но заради хората, с които общуваш, освен нас, и проклетите панталони, които носиш… ти смяташ, че си различна. Смяташ, че не заслужаваш това, което всяка друга жена заслужава. Което всяка друга жена, изглежда, има. Дори още по-лошо, ти си убедена, че дори да го заслужаваш, нямаш възможност за това. Или може би мислиш, че не го искаш.

— Не го искам.

Думите шокираха всички в стаята, а най-много самата Джорджиана.

— Джорджиана… — Мара стана от креслото и се насочи към нея, но Джорджиана вдигна ръка.

— Не. — Херцогинята спря и Джорджиана й бе благодарна за това. — Дори да можех да го имам. Дори и да съществуваше някой, който желае да ми го даде, някой, който ще пожелае да бъде с мен въпреки моя позор, неомъжена майка, собственичка на казино с трима мъже за делови партньори и цял орляк проститутки винаги на мое разположение, аз не го искам.

— Не искаш любов?

Пенелопи изглеждаше искрено потресена.

Любов. Измамната илюзия, която бе срещала по време на своите житейски върхове и падения. Заплахата от нея я бе погубила преди десет години, а след това нейната реалност я бе направила силна и непоколебима, когато Каролайн се бе родила. И после, миналата нощ, отново я бе примамила.

— Не искам. Изкушавайки с хубави думи и приятни докосвания, любовта вече ме е връхлитала и аз съм прекалено съкрушена от нея.

Възцари се мълчание, сетне Мара попита:

— Ами ако той пожелае да бъде с теб? Ако той ти даде любовта?

Той. Дънкан Уест.

— Той не прилича на мъж, който ще те погуби — изтъкна Пенелопи.

— Те никога не приличат на мъже, които ще те погубят — горчиво отвърна Джорджиана.

Двамата твърде много се бяха лъгали един друг. Трудно беше да си представи истината помежду им. Поклати глава и изрече думите, които мислеше, когато той беше близо до нея и тя жадуваше за докосването му за повече от една нощ. Една седмица.

— Прекалено е опасно.

— За кого?

Отличен въпрос.

— И за двама ни.

Вратата се отвори и Бърн застана на прага. Прекоси стаята, без да поглежда към Джорджиана, съсредоточен единствено върху съпругата си, която засия насреща му от мястото си до количката. Той се усмихна и я привлече в прегръдките си.

— Здравей, Шест пенса, щях да дойда по-рано, но току-що ми казаха, че си тук.

Пенелопи се усмихна.

— Дойдох да видя Стивън. — Кимна към количката. — Не прилича ли досущ на Темпъл?

Бърн се надвеси над спящото дете.

— Наистина прилича. Бедното създание.

Мара се засмя.

— Ще му предам какво си казал.

Бърн се ухили.

— Аз пръв ще му кажа. — Погледна към Джорджиана и усмивката му се стопи. — Но първо трябва да кажа нещо на теб. — Пристъпи към едно от големите кресла, седна, придърпа Пенелопи върху коленете си и постави голямата си длан върху мястото, където растеше второто му дете. — Уест днес посети Тремли.

Тя не прикри изненадата си.

— Защо?

Бърн поклати глава.

— Не е ясно. Но беше рано и той не беше добре дошъл. — Замълча. — А после доста се разгневи, задето сме го проследили.

Очите й се разшириха.

— Видели са ви?

— Беше девет сутринта насред „Мейфеър“. Не е лесно човек да се скрие.

Тя въздъхна.

— И какво се случи?

— Той удари Бруно. — Бърн сви рамене. — Бруно не му остана длъжен, ако това е някакво утешение.

Не беше.

— Но работата е там, че има още нещо. Той не е искал Тремли заради вестниците. Искал го е за нещо повече. И освен това трябва да знаеш, че ни е бесен.

— На кого?

— На „Ангела“. И аз мисля, че ти си тази, която трябва да говори с него, затова…

Разнесе се рязко почукване, прекъсвайки думите, възвестявайки появата на един от малцината души, които знаеха за съществуването на апартамента на собствениците. Пипа приближи до вратата и я открехна. Извърна се към стаята.

— Предполагам, че моята реплика е: Значи, злото е на път.^[2]

Отвори по-широко вратата, за да пропусне Дънкан Уест.

Какво, по дяволите, правеше той тук?

Бърн тутакси се надигна от креслото, внимателно поставяйки Пенелопи на крака, а Джорджиана се запъти към Уест, който прекрачи прага и влезе в стаята. Погледът му обходи всичко — от великолепния стъклопис зад нея до аристократичните й гостенки — и най-после се спря на нея. Тя съзря гнева в очите му, когато я погледна, сякаш не беше очаквал тя да е тук.

Сякаш беше очаквал някой съвсем друг.

Но зад яда, някъде в глъбините на красивите му кафяви очи, тя видя нещо друго. Нещо подобно на възбуда. Позна го, защото и тя го усети. Усети го и се изплаши.

Рязко спря.

— Кой те пусна вътре?

Неканеният гост срещна погледа й и заговори:

— Аз съм член на клуба.

— Членовете нямат достъп до тази стая — отсече тя. — Членовете дори не се допускат на този етаж.

— Може би трябва да го кажеш на Бърн.

— Тъкмо щях да те осведомя — намеси се Бърн от прага, без да обръща внимание на убийствения поглед, който тя му метна, — че съм го поканил горе.

В гърдите й избухна гняв, горещ и нежелан. Джорджиана се извърна към партньора си.

— Нямал си това право.

Бърн надменно повдигна вежда.

— Аз също съм собственик, нали така?

Очите й се присвиха.

— Ти нарушаваш нашите правила.

— Искаш да кажеш правилата на Чейс? — каза Бърн и Джорджиана изпита желание да му отвърти една звучна плесница заради сарказма в думите. — Аз не бих се тревожил. Изглежда, Чейс забравя за правилата при определени случаи.

Тя разбра намека му. По едно или друго време всичките три жени в стаята бяха канени от Чейс в „Падналия ангел“ без разрешението на съпрузите им. Пет пари не даваше, че Бърн някак си гледаше на поканата на Уест като възмездие, беше му прекалено бясна, задето не зачиташе правилата. Задето най-самодоволно пренебрегваше тяхното партньорство.

Заради начина, по който с такава лекота я лишаваше от господството й тук — единственото място, където тя притежаваше неоспорима власт.

Преди да успее да му възрази, Уест заговори:

— Къде е той?

Думите му прозвучаха ясно и твърдо в оскъдно осветената стая, сякаш той нито за миг не се съмняваше, че ще бъде чут и ще му бъде отговорено, въпреки че мястото му не беше тук.

Въпреки факта, че тя не желаеше той да бъде тук.

— Къде е кой? — отвърна Джорджиана на въпроса с въпрос.

— Чейс.

Той не беше дошъл да се види с нея. Разбира се, би трябвало да се досети. Не би трябвало да бъде изненадана. Но при все това беше; в крайна сметка двамата бяха прекарали заедно по-голямата част от предишната вечер и… не трябваше ли той да пожелае да я види? Или беше чак толкова ядосан?

Не трябваше ли тя да е доволна, че той не желае да я види?

Мисълта прекоси съзнанието й и я отврати с глупавата си престореност. А след това беше възмутена от факта, че не може да измисли по-подходяща дума от „престореност“.

Тя не желаеше той да я иска. Всичко беше много по-лесно без това.

Но имаше нещо в начина, по който той изглеждаше — напълно сериозен и напълно пренебрежителен, сякаш тя не беше нищо повече от портиер на стаята, в която той искаше да влезе. Това я изпълни с ненавист към очевидната истина, че той не беше тук, за да се види с нея.

Само че, разбира се, беше.

Но Дънкан Уест просто не го знаеше.

— Той не е тук.

Лъжа и в същото време не съвсем.

Уест направи крачка към нея.

— Дойде ми до гуша вечно да го пазиш. Време е той да се срещне с мен. Къде е твоят господар?

Гневният въпрос увисна във въздуха и сякаш отекна от витражния прозорец. Джорджиана отвори уста да отвърне рязко, когато херцогиня Ламонт се намеси:

— Ами… Аз мисля, че е време двамата със Стивън да намерим Темпъл.

Думите сякаш извадиха от унеса им останалите присъстващи в стаята.

— Да. Ние също трябва да се прибираме — присъедини се Пенелопи, докато Мара буташе количката към вратата много по-бързо от всяка друга майка, известна в историята, каза си наум Джорджиана.

— Трябва ли? — удиви се Бърн с вид на човек, който ни най-малко не желае да зарязва разиграващата се пред очите му драма.

— Да — твърдо заяви Пенелопи. — Трябва. Имаме да вършим разни неща.

Бърн самодоволно се подсмихна.

— Какви неща?

Маркизата присви очи.

— Всякакви неща.

Самодоволната гримаса на съпруга й се превърна в порочна усмивка.

— Може ли аз да избера нещата, с които първо ще се заемем?

Пенелопи посочи вратата.

— Вън.

Бърн се подчини на заповедта и двамата се изнесоха, оставяйки Пипа сама. Графиня Харлоу никога не се бе славила с вещина в разбирането на светските намеци и Джорджиана се надяваше, че тя може да остане и да я защити от този мъж, въпросите му, нейните отговори и глупавите й чувства за цялата тази история.

Надеждата беше мимолетно и ужасно чувство.

След секунда Пипа осъзна, че е останала сама.

— О! — промълви тя. — Да. Аз също… трябва… да вървя… — Побутна очилата по-нагоре на носа си. — Аз имам дете. Също и… Крос — допълни, кимна веднъж и се измъкна от стаята.

Уест я проследи с поглед, който се задържа малко по-дълго върху вратата, преди да се насочи към Джорджиана.

— Ето ни и двамата сами.

При думите стомахът й се присви.

— Така изглежда.

Той не отклони очи от нейните и тя се удиви на умението, с което той явно виждаше, питаше и някак си разбираше всичко само с един поглед. И тогава изрече името й, нежно и изкусително в тази стая, която тя толкова обичаше:

— Джорджиана.

Замълча и на нея й се прииска да отиде при него. Да се сгуши в обятията му и да му разкаже всичко, защото, ако не знаеше по-добре от всеки, щеше да помисли, че думата бе израз на неговото разбиране.

Но тя знаеше по-добре от всеки. И след като тя не разбираше, беше невъзможно той да е разбрал.

Уест зададе единствения въпрос, на който тя не можеше да отговори.

— Къде е той?

Тя носеше панталон.

Това беше първата и единствена мисъл, която му хрумна, когато влезе в стаята — погледът му отскочи от графиня Харлоу към жената, която бе обсебила мислите му от цяла вечност, както му се струваше. Тя стоеше до отсрещната стена на стаята, до огромната мозайка от цветно стъкло, която той добре познаваше. Която бе виждал хиляди пъти от другата страна.

Винаги бе предполагал, че тук има стая, в другия край на пропадането на Луцифер, но никога не си беше представял, че ще я открие точно така, с красивата Джорджиана, обрамчена от ангела на мрака. Облечена в панталон.

Това беше най-греховното, най-поразителното нещо, което беше виждал, и когато тя се отправи към него, отмъстителна кралица, обвиняваща го в нахлуване във владенията й, той искаше да я сграбчи в прегръдките си, да я отнесе до онзи великолепен прозорец, да я притисне към него и да й покаже всички начини, по които би искал да нахлуе във владенията й.

Но след това раздразнението беше взело връх. Тя защитаваше това място, независимо от факта, че гъмжеше от съпругите на собствениците на „Падналия ангел“, и въпреки факта, че лично маркиз Бърн го бе довел.

Което го накара да осъзнае, че тя не защитаваше това място.

Тя защитаваше мъжа, точно както бе направила и предишната нощ.

Той не ме притежава.

Отново чу думите й. Лъжата в тях.

Защото беше съвсем ясно, че Чейс я притежава, също както притежаваше всеки сантиметър от този клуб, всички мъже и жени, които го посещаваха. В „Падналия ангел“ нямаше свобода. Всичко и всички принадлежаха на Чейс.

И дори и сега, докато стояха сами в тази тъмна стая, където никой, освен Луцифер, не можеше да ги чуе — Джорджиана защитаваше мъжа, който беше съсипал живота й. И който продължаваше да го прави. Но на Уест му беше писнало. Искаше да я освободи от властта му. Искаше я далече от това място и от неговата поквара, от историята му, изградена върху унищожаването на човешки животи просто за спорт.

Той искаше тя да е в безопасност, за бога! Тя и Каролайн.

Уест щеше да уреди брака й. Но не защото Чейс бе пожелал.

А защото тя заслужаваше шанса да бъде щастлива — повече от всеки друг, когото познаваше.

Искаше само той да бъде този, който да й го даде. Ала не можеше, неговите тайни бяха прекалено много, прекалено опасни. И затова щеше да осигури безопасността й по друг начин. Щеше да се срещне лице в лице с Чейс. Първо, ще я освободи. Второ, ще защити себе си.

Защото някак си в тази странна пиеса тя бе станала най-важната.

Въпросът увисна между тях.

— Къде е той?

Дънкан с все сили искаше да й внуши да му каже. Да отвори вратата и да му посочи къде се намира този мистериозен мъж. Да се освободи ведно с информацията.

Но тя не го направи.

— Той не е тук — каза вместо това.

Уест потисна разочарованието си.

— Бърн ми каза, че ще го намеря тук.

— Бърн не знае всичко. Аз съм единствената тук.

— И така, за пореден път ти защитаваш човек, който не се нуждае от това.

— Той се… — подхвана тя и той установи, че повече не желае да слуша.

— Престани.

За щастие, тя го послуша.

Уест пристъпи към нея, скъсявайки дистанцията много по-бързо, отколкото му се искаше — скоростта издаваше емоциите, които той си бе обещал, че повече няма да й разкрива. Не и след изминалата нощ. Не и след като тя напълно го бе отхвърлила.

Не че той би могъл да й даде това, което тя заслужаваше.

Срещна очите й, копнеейки с цялото си сърце да види истината в тях.

— Престани — повтори и този път не беше сигурен дали думите бяха предназначени за него, или за нея. — Престани да го защитаваш. Господи, Джорджиана, с какво те държи той? Каква е тази власт, която има над теб?

Тя поклати глава.

— Не е това.

— Обаче е точно това. Мислиш, че съм изживял живота си досега и не съм се научил да разпознавам кога една жена е под мъжко владичество? — Намрази думите още докато ги изричаше, истините в тях, които издаваха. Вдигна ръце, обхвана лицето й в шепи, опиянен от мекотата на кожата й под пръстите му, гладка и безумно изкусителна. — Кажи ми. Той ли е? Той ли те погуби преди всички онези години? Той ли ти даде красиви обещания, на които ти не си могла да устоиш и които той не е изпълнил?

Веждите й се смръщиха.

— Какво?

— Той ли е бащата на Каролайн?

Бръчката се изглади и очите й се ококориха.

— Дали Чейс е бащата на Каролайн?

— Кажи го — настоя Дънкан. — Кажи ми истината и аз с огромно удоволствие ще го унищожа. Ще отмъстя за двете ти самоличности.

Тя се усмихна с лека и едва забележима усмивка.

— Ще направиш това?

Разбира се, че щеше да го направи. Би направил всичко за тази жена, толкова съвършена, единствена и недостижима. Как тя не можеше да го разбере?

— С огромно удоволствие.

Усмивката й стана тъжна.

— Той не е бащата на Каролайн.

В думите й имаше истина и той намрази това. Мразеше факта, че няма друга причина да ненавижда този мъж, чиято власт над нея бе неоспорима като въздуха, който той дишаше.

— Тогава защо?

Тя повдигна едното си рамо. Отпусна го.

— Ние сме две половини на една и съща монета.

Думите бяха толкова прости, толкова откровени, че направо го разкъсаха надве. Две половини на една и съща монета. За миг се замисли за подтекста в тях. За тяхното значение. Запита се какво би било усещането да й е толкова нужен, тя да е толкова загрижена за него, че той да е другата половина на нейната монета.

Изтика мисълта от главата си, тъй като прекалено много му бе харесала.

Пусна я и се отдръпна достатъчно, за да не може тя да го стигне. В този момент не можеше да понесе докосването й.

— Аз съм тук, за да говоря с него — заяви Уест. — Изминаха шест години и досега никога не съм молил да се срещна с него. Вече е време.

Тя се поколеба и на него му се стори, че в момента сякаш е надвиснала над някаква пропаст — сякаш каквото и решение да вземеше, щеше да промени света й. И може би наистина щеше да го промени.

Ако Чейс му дадеше това, което той искаше, щеше да го промени.

Самоличността на Чейс в замяна на нейната свобода. На неговата свобода.

— Защо? — попита тя. — Защо сега? — Уест не отговори и тя отново го притисна. — Шест години и ти нито веднъж не си пожелал да се срещнеш с него. А сега…

Гласът й заглъхна и той запълни тишината:

— Нещата се промениха.

Сега животът му бе подложен на риск. Неговият живот и тайните на Синтия.

Но тези причини бледнееха в сравнение с онази, надвиснала над тях тук и сега. Чейс беше ключът към свободата на Джорджиана. И Уест беше готов на всичко, за да я постигне.

— Заведи ме при него — каза той, думите прозвучаха по-скоро като молба, отколкото като настояване.

Когато тя кимна и се насочи към вратата, той за миг си помисли, че ще го изхвърли. Но после тя я отвори, пристъпи в коридора и се обърна, силуетът й се отрази на фона на полутъмния коридор, а лицето й се къпеше в светлините на стъклописа.

— Ела — прошепна младата жена.

Дънкан я последва, осъзнал, че би я последвал навсякъде.

Тя го поведе през лабиринт от коридори, извиващи се така, че му се стори, че те няколко пъти се върнаха на едно и също място. Най-после стигнаха до огромна картина, нарисувана с маслени бои и изобразяваща гол мъж, легнал мъртъв в краката на две прекрасни жени, докато убиецът му се прокрадваше от рамката. Уест погледна към Джорджиана.

— Очарователно — отбеляза, имайки предвид зловещото изумително творение.

Тя леко се усмихна.

— Темида и Немезида.

— Справедливостта и Възмездието.

— Двете страни на една и съща монета.

Думите бяха ехо от преди малко, нейното описание на отношенията й с Чейс, и го жегнаха. Той се взря внимателно в божествените фигури върху картината, едната държаща свещ, вероятно за да осветява пътя към справедливостта, а другата — меч, за да въздаде възмездие на крадеца.

— Коя си ти?

Спътницата му се усмихна на картината — в изражението и бе стаено нещо, което той не можеше да разгадае — и сложи ръка върху рамката й.

— Не мога ли да бъда и двете?

Дръпна силно огромната творба, която се завъртя на пантата, и зад нея зейна голяма черна паст. Той прикри изненадата си. Винаги бе подозирал, че има тайни проходи в „Падналия ангел“ — това беше единственият начин да се обясни лекотата, с която собствениците се появяваха и изчезваха, — но това беше първото доказателство за съществуването им.

Тя му махна да влезе и Дънкан нито за секунда не се поколеба, сърцето и умът му диво препускаха, осъзнавайки, че се намира по-близо до Чейс, както никога досега. Заради мисълта, че тя му се доверява достатъчно, за да го отведе при собственика на казиното.

Заради осъзнаването, че това доверие не беше лесно спечелено.

Тя пристъпи в коридора заедно с него, затвори входа зад гърба си и двамата се озоваха, обвити в мрак, почти плътно един до друг. Той можеше да се отмести, да се притисне към една от стените и да й осигури пространство, но не искаше да го направи. Искаше да се наслади на топлината й. На уханието й. На съблазънта, която струеше от нея.

Би дал всичко, за да я докосне.

Дишането й бе плитко, накъсано и учестено, сякаш тя можеше да чете мислите му. Сякаш и тя мислеше същото.

Джорджиана остана неподвижно в тъмнината като че ли цяла вечност, преди да се извърне, платът на бричовете й прошумоля, изстрелвайки мислите му към онова място, където вълната се триеше, където дългите й красиви крака се срещаха. Не можа да се възпре, протегна се, сграбчи ръката й и преплете пръсти с нейните.

— Подлагаш се на голям риск, водейки ме тук.

Пръстите й се извиха и той се запита какво ли ще е да ги почувства върху себе си. Времето, прекарано в басейна, беше толкова мимолетно, докосването й приличаше на дихание, краткотрайно и отлетяло.

Отлетяло, защото той я бе отблъснал.

Отлетяло, защото тя принадлежеше на друг.

На мъжа, с когото предстоеше да се срещне.

Дънкан я пусна.

— Води ме.

Тя се поколеба и за миг той си помисли, че може да заговори. Може да му каже в мрака това, за което не намираше думи на светло. Но тя беше по-силна от всяка жена, която някога бе познавал… тайните й бяха строго пазени.

Придружителката му го поведе надолу по коридора и той преброи четири врати, преди тя да спре до мъждукащата светлина на една свещ няколко метра по-нататък. Потрепващият пламък на свещта хвърляше сенки върху лицето й, скривайки истините й от него. Тя посегна към тежката сребърна верижка, която висеше на шията й под ленената риза, чиито краища бяха пъхнати в онези греховни бричове, и той видя как измъкна медальона, който се гушеше между гърдите й, стоплен от кожата й.

Натисна капачето отстрани, извади ключ и го сложи в ключалката, разкривайки факта, че има свободен достъп до тези стаи. До мъжа, вътре в тях.

В гърдите му избухна ревност, гореща и яростна.

Тя се бе заклела, че не принадлежи на Чейс, а ето я сега тук — отключва стаите му.

Какво още бе отключила? Докъде още имаше достъп?

Ключалката изщрака, тя върна ключа в медальона и постави ръка върху дръжката. Дънкан не можеше да понесе мисълта, че тя го е довела тук, на това място. При този мъж. Протегна се, за да й попречи да я завърти, и прималя от удоволствие, когато почувства мекотата на кожата й, а ръката й застина от докосването му.

— Джорджиана — прошепна и тя го погледна, кехлибарените й очи го пронизаха.

Той не желаеше тя да бъде тук. Не и за това. Искаше я далече от тук. Искаше да бъде скътана и в безопасност, някъде в другия край на Лондон. В градската му къща.

Завинаги.

Исусе. Думата изникна отникъде и се задържа, обвивайки го с обещания, които не можеше да изпълни. С мечти, за които беше прекалено разумен, за да се залъгва. Дори и да можеше да й даде всичко, което тя искаше, миналото му беше прекалено тъмно, а бъдещето твърде злокобно, за да й даде онова, което тя заслужаваше.

И затова направи това, което можеше, предлагайки й свобода в този момент.

— Не е нужно да идваш с мен.

Веждите й се смръщиха.

— Не разбирам.

— Остави ме да се срещна сам с него. Не е нужно той да знае, че ти си ме довела тук.

Тя издиша дълбоко, диханието й бе натежало от емоции.

— Дънкан…

— Не. Мога да се изправя срещу него. Който и да е той. Каквото и да е той.

При последните думи тя се усмихна.

— Каквото?

— Той е такава легенда, че няма да се учудя, ако установя, че не е човешко създание. — Замълча. — Не бих се учудил, ако открия самия Оракул зад тази врата.

Тя се засмя.

— Темида или Немезида?

Дънкан също се усмихна.

— Предполагам, че тях мога спокойно да ги изключа.

Веждите й се повдигнаха.

— О?

Той обясни:

— Тъй като те са жени, ми е трудно да повярвам, че съществува друга жена на земята или на небето с твоята сила.

Нещо светна в прекрасните й кехлибарени очи, ала той нямаше време да го разгадава. Искаше по-скоро всичко да приключи. За секунда се замисли да й каже истината — че прави това за нея, макар да знаеше, че тя няма да приеме помощта му.

Но щеше да има достатъчно време за обяснения — да се бори за нея, — след като узнаеше самоличността на Чейс.

След като Чейс веднъж му паднеше в ръцете, той щеше да държи ключовете за свободата на Джорджиана. И дори и да не можеше да гарантира своята, щеше да стори всичко по силите си, за да осигури нейната.

— Позволи ми да го направя — рече той тихо, с ръка все още върху нейната, забавяйки движението й. — Нека поне те държа настрани от това, ако не от нещо друго.

Тя вдигна очи към него.

— Ти искаш да ме защитиш?

Дънкан я гледа продължително, преди да каже:

— Съдейки по собствения си опит, на този свят има много малко неща, които си струва да защитиш. И когато един мъж открие подобно нещо, той е длъжен да стори всичко по силите си, за да го опази.

Джорджиана отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но изглежда, размисли, накрая пусна дръжката и издърпа ръката си от неговата, изпълвайки го с желанието да бяха някъде другаде — където и да било другаде, — сами, с вечността, която да запълнят с докосванията си.

Желанието за нея го ужасяваше също толкова, колкото и го заплашваше.

Защото Джорджиана Пиърсън беше най-опасната жена на света, която познаваше.

Запита се какво не би направил за тази жена, за прекрасния й ум и изкусителното й тяло.

Извърна се от нея, отвори вратата с бързо и рязко движение и пристъпи вътре.

Огледа мястото и тутакси забеляза две неща.

Първо, стаята беше огромна и почти заслепяваща с яркостта си, тежките бели завеси бяха дръпнати от високите до тавана прозорци, за да пропускат дневната светлина. Мебелировката беше с ясни, изчистени линии — килим, диван, дори произведенията на изкуството бяха бели и приветливи. Нямаше нищо тъмно в това помещение. Нищо, което да подсказва, че обитателят му е собственик на казино. Нищо, което да намеква за греха и порока, които властваха на няколко крачки от тук.

И второ, Чейс не беше тук.