Сара Маклейн
Маската на любовта (1)

Пролог

Март 1823 г.

Лейтън Касъл, Базилдън, Есекс

— Обичам те.

Две странни, малки думички, които съдържаха толкова мощ.

Не че лейди Джорджиана Пиърсън — дъщеря на един херцог и сестра на друг, рожба на чест и отговорност и безукорна репутация, потомка на знатен род от висшето общество — някога ги бе чувала.

Аристократите не обичаха.

А ако го правеха, със сигурност нямаше да паднат толкова ниско, че да го признаят.

Затова наистина бе смайващо, че думите се изтърколиха от устните й с такава лекота, непринуденост и искреност. Но Джорджиана никога през своите шестнайсет години не бе вярвала в нещо толкова силно и никога не бе била толкова нетърпелива да се избави от оковите на очакванията, свързани с нейното име, минало и семейство. Всъщност тя бе прегърнала риска и наградата, изпълнена с възбудата най-после да чувства. Да живее. Да бъде.

Рискът да върви по дяволите; това беше любов.

И тя я бе освободила.

Със сигурност никога нямаше да има миг, по-красив от този — в обятията на любимия мъж, този, с когото щеше да прекара остатъка от живота си. Този, с когото щеше да изгради бъдеще, загърбвайки името, семейството и репутацията си.

Джонатан щеше да я закриля.

Той й го бе казал, когато я бе защитил от студения мартенски вятър и я бе довел тук, в конюшните на семейното имение.

Джонатан щеше да я обича.

Той й бе прошепнал думите, докато ръцете му развързваха шнурчетата на роклята, повдигаха полите и смъкваха фустите, обещавайки й всичко, докато я докосваше и галеше.

И тя му ги бе нашепвала обратно. Давайки му всичко.

Джонатан.

Въздишката на удоволствие се бе понесла към наклонените греди, докато се сгушваше по-близо до гърдите му, обгърната от жилави мускули и грубо сено, покрита с топло конско одеяло, което би трябвало да дращи и да боде, но някак си беше омекнало, несъмнено от емоциите, на които току-що бе станало свидетел.

Любов. Която се възпяваше в сонетите, баладите, вълшебните приказки и романите.

Любов. Изплъзващото се чувство, което караше хората да плачат, пеят и страдат от желание и страст.

Любов. Чувството, което преобръщаше живота и изпълваше всичко със светлина, топлина и магия. Чувството, което всички живи същества на този свят отчаяно жадуваха да открият.

И тя го бе намерила. Тук. В мразовитата зима, в прегръдките на това великолепно момче. Не. Мъж. Той беше мъж, както тя се бе превърнала днес в жена в обятията му, притисната до тялото му.

Кон изцвили в конюшнята долу, потропвайки с копита по пода на клетката, нетърпелив да получи храна, вода или внимание.

Джонатан се раздвижи под нея и тя се сви до него, придърпвайки по-плътно одеялото около телата им.

— Не още.

— Трябва да вървя. Имат нужда от мен.

— Аз имам нужда от теб — промълви тя с най-кокетната си усмивка.

Ръката му се разпростря върху голото й рамо, топла и груба до гладката кожа, изпращайки вълни на удоволствие по цялото й тяло. Толкова рядко я бяха докосвали — първо, защото беше дъщеря на херцог, а после и сестра на херцог. Чиста. Небелязана. Недокосвана.

Досега.

Тя се усмихна. Майка й щеше да припадне, когато узнаеше, че дъщеря й нямаше нужда, нито намерение да дебютира в обществото. А брат й — херцог Високомерие — най-невъзможният знатен аристократ, когото Лондон познаваше… нямаше да го одобри.

Но на Джорджиана не й пукаше. Тя щеше да бъде госпожа Джонатан Тавиш. Нямаше да използва титлата „лейди“, полагаща й се по рождение. Нея искаше. Искаше само него.

Нямаше значение, че брат й щеше всячески да се постарае да попречи на брака. Вече не можеше да го спре.

Онази конкретна кобила бе напуснала всеизвестния благороднически обор^[1].

Но Джорджиана бе останала в плевнята.

При мисълта се изкиска, замаяна от любов и риск — двете страни на едничката възнаграждаваща монета.

Той отново се раздвижи под нея, вече изплъзвайки се от топлия пашкул на телата им, и студеният зимен въздух накара кожата й да настръхне.

— Трябва да се облечеш — рече той, докато нахлузваше панталона. — Ако някой ни залови…

Не беше нужно да довършва; повтаряше същото от седмици, откакто за пръв път се целунаха, по време на откраднатите минути след това. Ако някой ги заловеше, той щеше да бъде бичуван или нещо по-лошо.

А тя щеше да бъде погубена.

Но сега, след днешния ден, след като легна гола в това грубо зимно сено и му позволи да я изследва, докосва и обладае със загрубелите си от работа ръце… тя наистина беше погубена. И не я беше грижа. Това нямаше значение.

Тя имаха любовта си и това беше достатъчно.

Аристокрацията не беше за завиждане. Трябваше да я съжаляват. Защото без любов какъв бе смисълът да се живее?

Девойката въздъхна, вперила поглед в Джонатан, дивейки се на грацията, с която облече ризата и я пъхна в панталона, как обу ботушите, сякаш го бе правил хиляди пъти в помещения с нисък таван. Завърза връзката около шията, нахлузи сакото, после зимното палто, движенията му бяха гладки и спокойни.

Когато свърши, се извърна към стълбата, водеща към конюшните долу, целият дълги крайници и стегнати мускули.

Тя притисна одеялото към гърдите си, внезапно почувствала студ без него.

— Джонатан — извика тихо, защото не желаеше никой да я чуе. Той я погледна и тя съзря нещо в сините му очи — нещо, което не разпозна веднага.

— Какво има?

Джорджиана се усмихна, внезапно изпитала срам. Невъзможно, имайки предвид какво бяха сторили преди малко. Какво бе видял той.

— Обичам те — промълви тя отново, изумена от начина, по който думите се изплъзнаха от устните й, от начина, по който звукът я обви в истина, красота и всичко прекрасно.

Той се поколеба в горния край на стълбата, задържа се за миг, сякаш плуваше във въздуха. Не проговори дълго — толкова дълго, че тя почувства как мартенският студ прониква дълбоко в костите й. Достатъчно дълго, за да се прокрадне в душата й безпокойство.

Накрая Джонатан се усмихна с дръзката си, безочлива усмивка, която я бе привлякла още в началото. Всеки ден от една година насам. По-дълго. До този следобед, когато той най-после я изкуши, най-после я отведе в плевнята, заличи с целувки всякакъв свян и колебание, дари я с любовни обещания и й отне всичко, което тя можеше да му даде.

Ала той не го бе отнел.

Тя му го бе дала. Доброволно.

Та нали го обичаше. И той я обичаше.

Той го бе казал, може би не точно с думи, но с милувките си.

Нали?

Съмнението се прокрадна в нея — непознато чувство. Нещо, което лейди Джорджиана Пиърсън — дъщеря на херцог, сестра на херцог — никога досега не бе изпитвала.

Кажи го — тихомълком се помоли тя. — Кажи ми.

След един безкрайно дълъг миг той проговори:

— Ти си сладко момиче.

И изчезна от поглед.