Сара Маклейн
Маската на любовта (13)

Глава 12

Както лейди Г., с която тя бе сравнена в понастоящем известната с печална слава карикатура, оповестила нейното завръщане, нашата лейди е обвита с горда грация и непринуден чар. Ние не сме единствените, които го забелязват, тъй като лорд Л. е все по-близо до дамата на всяко събитие, на което и двамата присъстват.

… Според други източници граф и графиня Х. може би отново напомнят за скандала, който ги събра. Носят се слухове за заключена врата на последната изложба на Кралското дружество по градинарство…

„Перли § Пелерини“, дамско списание, началото на май 1833 г.

Тя бе подранила.

Два часа преди Джорджиана да пристигне в градската му къща, Дънкан излезе от офиса и се спря на стъпалата пред сградата, за да вдигне яката на палтото си, в опит да се предпази от студа. Хапещият вятър вилнееше по Флийт Стрийт, напомняйки на лондончани, че макар според календара пролетта вече да бе настъпила, английското време не се съобразяваше с нищо и никого.

Той нямаше нищо против студа. Така щеше да има повод да запали огъня в камината и да спусне завесите около леглото за през нощта. Да положи Джорджиана Пиърсън върху купчина кожи и двамата да сбъднат желанията си, изолирани от останалия свят.

При мисълта за нея мигом се възбуди и в съзнанието му изникна неканен образ: Джорджиана гола и открита пред него.

Наистина, той бе прекарал по-голямата част от изминалия ден в подобно състояние, изгарящ от нетърпение за нея. Жадуващ за нея.

Готов да я направи своя.

Пое дълбоко дъх, за да отслаби болезнения копнеж. Имаше два часа, преди тя да се озове в обятията му. По-дълго, ако трябваше да се съди по дръзкия й отговор, получен по-рано през деня. Тя щеше да закъснее по принцип. И щеше да накаже и двамата с това.

В отговор той също щеше да я накаже, помисли си с порочна усмивка. Щеше да я отведе на ръба на забравата, докато не можеше да помни нищо друго, освен него и колко отчаяно го желае.

И тогава щеше да й даде това, което искаше. И да възнагради и двамата за взаимното им търпение.

Сподави въздишката, напираща в гърдите му, доволен, че бе решил да се прибере пеша у дома — със сигурност нямаше да остане в това състояние след половин час на този студ. Макар че, изглежда, тялото му смяташе да му докаже колко силно се заблуждава.

Забеляза каретата, когато вече беше в подножието на стълбището.

Изглеждаше напълно безобидна. Безлична. Черна, без герб и всякакви отличителни знаци и никакви фенери, макар че вече беше девет и половина, доста напреднал час за мартенската вечер. Без слуги, съпровождащи екипажа. Два черни коня и кочияш, който седеше на високата капра, очевидно глух и сляп за ставащото наоколо.

Всичко това накара Дънкан да приближи каретата, вместо да я отмине. Двете прозорчета бяха тъмни, но не заради липсата на светлина вътре в купето. Бяха черни, защото бяха затъмнени.

Това не беше обикновена карета.

Заля го вълна на сладостно предусещане. Вратичката се отвори, разкривайки разкошната вътрешност — тъмночервен велур, окъпан от златистата светлина на свещите, и мамещи сенки. Погледът му се стрелна към обвитата в черен сатен ръка, придържаща вратичката отворена, и той замръзна, омагьосан от тази ръка. Искаше да я почувства върху себе си. По безброй начини.

Тя заговори, думите долетяха някъде отвътре, нежни и пълни с обещание:

— Каретата ще изстине.

Той влезе в купето и се настани срещу нея, а вратичката зад тях се захлопна, оставяйки ги в идеалната тишина на уединението. Тя се бе облякла като Ана в красива черна рокля, пищните дипли на полите се разстилаха върху седалката, корсажът беше стегнат, с ниско изрязано деколте, разкривайки прекрасна бледа кожа. Сянка падаше върху шията и едното рамо и напълно скриваше лицето й, така че той не можеше да различи нито една негова черта.

Предишната нощ тя му бе казала, че предпочита тъмнината, и сега Дънкан разбираше защо. Тук тя властваше. И мътните да го вземат, ако в момента не изпитваше желание да се отпусне на колене и да се закълне във вечна вярност.

— Беше ми казано да не закъснявам.

От думите му стана топло. От противоборството в тях. Той очакваше, че тя ще закъснее. Беше се подготвил за това, след като по-рано през деня бе получил предизвикателната й бележка. Тя беше дала съвсем ясно да се разбере, че няма да позволи да бъде контролирана. Че през времето, което имаха, двамата щяха да бъдат равни или нищо.

Дънкан бе прочел проклетото листче половин дузина пъти, изпълнен с чувството, че от години не бе срещал някой, с когото толкова много да си подхождат. Може би никога. Отново си припомни това, докато се взираше в тъмнината на поклащащото се купе.

Той бе отвърнал, искайки да спечели в тази игра на надмощие и в същото време някак си надявайки се да изгуби.

При все това очакваше, че тя ще закъснее.

Тя не беше закъсняла, ала въпреки това той не бе спечелил. Всъщност тя бе подранила. Толкова бе подранила, че бе дошла да го вземе от офиса. Да, можеше да свикне с това колко добре си подхождаха.

— Вие винаги сте предизвикателство, милейди.

Измина минута и тя се размърда, търкането на коприна до коприна отекна като топовен изстрел в тъмната карета. Платът бръсна крака му и той си спомни как бе наблюдавал полите й да галят панталона на Лангли в балната зала.

И си бе представял как ще прилепват около него.

Тази нощ.

Завинаги.

Думата проникна в него като дим на опиум, омайващ и коварен. И нежелан. Побърза да я прогони.

— Не бих желала да ви отегчавам, господин Уест.

В тази жена нямаше абсолютно нищо, което би могло да го отегчи. Всъщност той би могъл да прекара целия си живот в тази карета, без да вижда нищо, и пак щеше да я намира за очарователна.

Копнееше да я докосне и изведнъж му хрумна, че би могъл да го направи. Че тя бе нагласила сценария, така че да позволява докосване и много повече. Разбира се, нищо нямаше да го спре. Дори и тя, ако трябваше да се обзаложи.

Но докосването щеше да сложи край на играта, която двамата играеха, а Дънкан още не беше готов за това. Облегна се на разкошната велурена седалка, устоявайки на първичните си инстинкти.

— Кажи ми — подхвана, — сега, когато съм тук, какво смяташ да правиш с мен?

Тя вдигна от седалката до нея плосък, пристегнат с шнур пакет.

— Имам доставка за теб.

Уест замръзна, внезапно изпълнен с гняв, задето Чейс нахлуваше в това тихо място, в тази вечер, която обещаваше толкова много.

— Казах ти, че не желая да участваш в доставките от Чейс.

Тя остави пакета върху скута си.

— Да не би да ми казваш, че не желаеш да го приемеш?

— Разбира се, че го искам. Просто не искам ти да ми го даваш.

Спътницата му се заигра с краищата на шнура.

— Нямаш избор.

— Не, но ти имаш.

Дънкан долови обвинителната нотка в гласа си. Не му хареса.

Тя вдигна документите за Тремли и му ги подаде.

— Вземи го.

Думите прозвучаха твърдо, с отсянка на още нещо. Нещо по-тъжно.

Той присви очи.

— Покажи се на светлината.

Тя пое дълбоко дъх и за миг той си помисли, че няма да се подчини. За миг си помисли, че цялата вечер може да приключи тук и сега. Че тя може да спре каретата и да го изхвърли навън. Че може да оттегли предложението си за безобидна афера.

Защото внезапно тя вече не изглеждаше толкова безобидна. Ала тя се наклони напред, красивото й лице изплува от мрака. Не беше гримирана.

Може и да се бе облякла в одеждите на Ана и да носеше перуката й, но тази вечер тя беше Джорджиана. Беше дошла доброволно при него. За среднощно удоволствие. За една седмица. За две седмици. Колкото й бе нужно, за да си осигури съпруг и бъдеще.

Живот далече от този, в който играеше ролята на куриер между двама от най-могъщите мъже в Лондон.

Тя му протегна пакета.

— Вземи го и превърни вечерта в нещо повече от делова среща.

Дънкан сведе поглед към пакета. Тайните на Тремли, от които се нуждаеше, за да защити сестра си. Да защити живота си. Тайните на Тремли, по-ценни от всичко, което той притежаваше, защото те бяха ключът към неговото бъдеще.

И въпреки това част от него искаше да изхвърли проклетите документи през прозорчето и да заповяда на кочияша да продължи. Да я отведе по-далече от Чейс. Да избяга по-далече от своите истини, истини, които с всеки изминал ден го преследваха все повече и повече.

Ако не беше сестра му, щеше ли да го направи?

Уест взе пакета. Остави го върху коленете си, а тя се облегна назад и отново се скри в сенките.

— Нещо в това ти да си част от тази история превръща вечерта в делова, независимо дали сме го искали, или не.

И той възненавидя тази ситуация, въпреки че отвори пакета, нетърпелив да узнае съдържанието му. Извади папка с купчина листове, изписани с познатия почерк на Чейс. Поднесе най-горния лист към малката свещ, поставена в гнездото си от стомана и стъкло върху стената на каретата.

Средства, откраднати от хазната.

Обърна страницата.

Писма от половин дузина високопоставени служители на Османската империя.

Тайни срещи.

Държавна измяна.

Затвори папката, сърцето му бясно туптеше. Това беше доказателство. Неоспоримо, идеално доказателство. Върна папката в плика, обмисляйки съдържанието й. Стойността на информацията почти нямаше цена. Тя щеше да унищожи Тремли. Да го изтрие от лицето на земята.

И без съмнение, щеше да защити Уест.

Вдигна малката бележка, придружаваща пакета. Прочете думите, написани с онзи отривист, познат почерк.

Нито за миг не вярвам, че молбата ви беше следствие от журналистически нюх; знаете нещо, което не споделяте.

Не ми харесва, когато не споделяте.

Дяволски зле.

Уест нямаше намерение да споделя с Чейс — нито отношенията си с Тремли, нито отношенията си с Джорджиана.

Стрелна поглед към нея. Не. Нямаше да я сподели.

— Свършила си своята работа.

— Е, надявам се — отвърна тя.

— Много добре — призна Дънкан. — Това е повече, отколкото си представях.

Тя се усмихна.

— Радвам се да чуя, че усилията ти са възнаградени.

Ето го отново намека, че помощта му е купена. И това беше вярно. Дори да го отричаше. Прогони мисълта.

— И ето ни сега тук. Сами.

— Да не би да загатваш, че съм платила за компанията ти?

Това звучеше абсурдно. И при все това някак си не беше. Някак си той се чувстваше манипулиран като че ли всичко това е било внимателно планирано.

— Ти на мене, аз на тебе — рече той като отглас от предишните им разговори.

Нейните думи. Неговите.

Не можеше да види лицето й, но усещаше, че тя може да види неговото. Осветлението в каретата беше в угода само на едната страна — тази, която бе в сянка. Но той долови емоцията, когато тя най-сетне заговори:

— Тази нощ не е така.

— Но другите нощи?

Ненавиждаше мисълта, че този момент е повторение на друг. На десетки. На стотици.

Дланите й се разпериха върху полите, коприната прошумоля неспокойно.

— Има нощи, когато информацията е заплащане. И други, когато се дава безплатно.

— Обаче сега е заплащане — каза той. — Заплащане за статиите в моите вестници. За всеки танц с Лангли. С другите.

— Ловци на зестри — уточни тя.

— Всеки един от тях — съгласи се Дънкан. — Никога не съм обещавал нещо друго.

— Ти обеща приемане.

— И обществото ще те приеме. Но съпруг, който не е ловец на зестра? Едва ли ще намериш такъв. Не и освен ако…

Дънкан замълча.

— Освен ако?

Той въздъхна, изпълнен с ненавист към споразумението, което бяха сключили. Ненавиждайки начина, по който го изкушаваше. Начинът, по който нашепваше примамливи обещания в мрака.

— Не и ако не пожелаеш да им разкриеш истината.

— Коя истина? — попита тя. — Аз съм неомъжена майка. Дъщеря на херцог. Сестра на херцог. Възпитана като аристократка. Отгледана за техния свят като печеливша състезателна кобила. Моята истина е публична.

— Не — възрази той. — Изобщо не е публична.

Тя невесело се изсмя.

— Имаш предвид Ана? Мислиш, че те ще ме приемат с много по-отворени обятия, ако узнаят, че съм прекарвала нощите си в казино?

— Ти си много повече от това. Много по-сложна.

Той не знаеше как и защо, само че беше истина.

Думите му я разгневиха. Дънкан го усети.

— Ти нищо не знаеш за мен.

Искаше да я достигне. Да я издърпа на светло. Но остана на разстояние.

— Разбирам защо каза, че обичаш тъмнината.

— Защо? — попита тя с отсянка на неувереност.

— Там е лесно да се скриеш — отвърна Уест.

— Аз не се крия — настоя младата жена и той се запита дали тя осъзнава, че това беше лъжа.

— Ти се криеш, като всички нас.

— А ти от кого се криеш? Кои са твоите истини?

Това беше в еднаква степен предизвикателство и признание. Искаше му се да види очите й, които, изглежда, никога не умееха да скрият толкова, колкото останалата част от нея.

Защото тя не беше изцяло тази жена, кралицата на греха и нощта. Тя не беше толкова самоуверена, колкото се представяше. Не беше само въплъщение на властта в ролята, която играеше. Имаше още нещо, което я правеше човешко същество. Което я правеше истинска.

Което я правеше такава, каквато беше.

Ала въпреки всичко двамата играеха тази игра и на него му харесваше.

Просто много повече му харесваха проблясъците на истинската й същност.

Дънкан остави пакета настрани. Наклони се напред. Надолу. Повдигна от пода на каретата единия й крак, обут в пантофка, и го сложи в скута си. Плъзна пръсти по глезена й, наслаждавайки се на начина, по който мускулите се стегнаха при докосването му. Усмихна се. Колкото и да се преструваше на спокойна и овладяна, тялото й не го лъжеше.

Обви длан около глезена й и изу черната пантофка, разкривайки фин черен чорап. Прокара пръсти по стъпалото й, доволен от начина, по който то се изви.

— Гъделичкам ли те?

— Да — отвърна тя задъхано, което му подейства много по-изкусително, отколкото би трябвало.

Дънкан продължи изследването си, милвайки коприната с върховете на пръстите си, по горната част на ходилото и около глезена. Погали началото на прасеца, сетне отдръпна пръстите си надолу.

— Ето една истина; първия път, когато видях пантофката ти, след бала в Уъртингтън Хаус, исках да направя това.

— Наистина ли?

В думите й имаше изненада. И желание.

— Наистина — призна той. — Бях привлечен от твоите прелестни сребристи пантофки, самата невинност и красота. — Поигра си с палците по възглавничките под пръстите й и тя въздъхна доволно. — А после бях привлечен от нещо напълно различно, онези зашеметяващи пантофки с високи токчета, въплъщение на самия грях и порок.

— Ти си ме проследил?

— Направих го.

— Би трябвало да съм ядосана.

— Но не си.

Той отново плъзна ръка към глезена й, нагоре по прасеца, наслаждавайки се на меката коприна, после прокара пръсти по ръба на чорапа, изпълнен с желанието да повдигне полите й и да види краката й, дълги и обвити в черно. Изпълнен с желание да ги разтвори. Да ги почувства около бедрата си, около кръста си.

Желаеше я без остатък.

— Нали? — настоя той.

Тя въздъхна.

— Не. Не съм сърдита.

— Харесва ти, че те познавам. Цялата. Двете половини. Пръстите му погалиха ямката зад коляното и тя потръпна. Размърда се, повдигна другия крак, постави го върху гърдите му и го отблъсна назад. Спирайки докосването му.

— Кажи ми друга.

— Друга? — учуди се той.

— Друга истина — промълви тя.

Той притисна крака й до гърдите си, вдигна го и страстно целуна вътрешната страна на глезена. Езикът му заблиза меката тъкан, докато тя не изохка.

— Искам да събуя тези чорапи. Искам да почувствам кожата ти, по-мека от копривата.

Гризна глезена й и бе възнаграден от стона й, отекнал в купето, жарък като слънцето.

— Сега е твой ред.

Тя застина.

— За какво?

— Кажи ми тайните си.

Тя се поколеба.

— Не знам откъде да започна.

Той го знаеше. Тя бе пълна със сенки, всяка една закриляща частица от нея. Всяка една, жадуваща за светлина.

— Започни с това — прошепна Дънкан и плъзна ръка нагоре по прасеца до коляното й, очертавайки гореща пътечка с върха на пръстите си. — Кажи ми как те кара да се чувстваш това. Без увъртане.

Тя се засмя, когато той я погъделичка.

— Кара ме да се чувствам… — Когато млъкна, Дънкан също спря и отдръпна ръката си. Тя протегна крака си към него, сякаш искаше да го улови. Да го върне. — Кара ме да се чувствам млада.

Ръката му отново приближи към нея, изумен от отговора й.

— Какво означава това?

Джорджиана въздъхна в мрака.

— Не спирай.

Дънкан се подчини и отново я загали.

— Какво означава това, Джорджиана?

— Просто… — Тя замълча. Кракът й се изви до гърдите му и той съжали, че не са в дома му. Нуждаеше се от повече място. Искаше да я види, да я докосне навсякъде. Тя пое дълбоко дъх. — Мина много време… откакто…

Уест разбра недоизказаното. Откакто е била с друг мъж. Откакто е била с мъж, освен с Чейс. Не искаше тя довършва изречението. Не желаеше да чува името на онзи мъж тук, в мрака, с тях.

Но тя при все това го довърши:

— … откакто съм се чувствала по този начин.

И изведнъж всичко в него се отприщи. Имаше нещо в тази жена, в начина, по който говореше, обещанията, които даваше с прости, обикновени думи, което го караше да прималява от желание. Но когато признаваше чувствата си напълно откровено, с нотка на изненада и учудване в прекрасния си глас, как можеше той да й устои?

Как, за бога, щеше да се откаже от нея, след като веднъж вече я бе вкусил?

Как изобщо щеше да намери сили да си тръгне накрая?

Исусе.

В каква каша се бе забъркал?

Дънкан я пусна, остави крака й на пода, а тя се възпротиви на усещането за неговата загуба, също както тялото му се противеше на нейната.

— Почакай — почти проплака тя, наведе се напред и красивото й лице се освети. — Не спирай.

— Нямам намерение да спирам — обеща й Дънкан. Обеща на себе си. — Просто искам да изясня няколко неща.

Веждите й се смръщиха.

— Колко по-ясна мога да бъда? Аз ти предложих в Хайд Парк. Посрещнах те пред офиса ти, облечена като… — Поколеба се. — Ами като жена, която прави онези неща.

Хрумна му, че тя често се обличаше по този начин.

— Не ми пука как си облечена.

Когато тя заговори, думите й бяха сухи като пясък.

— Изглежда, определено харесваш чорапи.

Споменът за черна коприна със сребрист кант изникна в съзнанието му и напиращият смях се превърна в глухо ръмжене.

— Много харесвам чорапи.

Джорджиана се изчерви и той потръпна от възхита. Приведе се напред, докато лицето му се намираше на сантиметри от нейното. От устните й.

— Питам се — прошепна — дали и други части от тялото ти се изчервяват, когато се срамуваш?

Червенината стана по-ярка.

— Не знам. Никога не съм гледала.

— Е, аз със сигурност ще погледна.

— Несъмнено в името на разследващата журналистика.

Уест се ухили.

— Аз съм най-добрият вестникар в Лондон, скъпа. Просто никога не мога да загърбя професията си.

Тя също се усмихна, но усмивката й постепенно помръкна и лицето й доби сериозно изражение. Сведе поглед към ръцете си, сключени в тясното пространство помежду им.

— Ти ме караш да те харесвам.

Той изпитателно се взря в нея.

— Досега не ме ли харесваше?

— Разбира се, че те харесвам — тихо отвърна Джорджиана. — Но сега ме изкушаваш с неща, които не мога да имам.

Дънкан мигом разбра какво има предвид и премълчаната истина го изпълни с тъга. Той не беше подходящият мъж за нея. Не можеше да й даде титла. Не можеше да даде сигурност на Джорджиана. В най-добрия случай раждането му беше загадка. Отраснал в мизерия.

И това не беше цялата истина.

Тя не знаеше, че той не беше това, за което се представяше. Дънкан Уест не беше човекът, за когото претендираше. Джорджиана не подозираше, че той я бе използвал и манипулирал, за да се добере до тайните на Тремли. Не допускаше, че той беше престъпник. Крадец.

Обречен на затвор или по-лошо, ако го разкрият.

Когато го разкрият.

Защото независимо колко беше внимателен, с какви доказателства заплашваше Тремли, докато графът дишаше, неговият живот беше в опасност.

И всички, които обичаше, също бяха в опасност.

Следователно дори тя да не преследваше титла, той пак не беше мъжът, когото тя искаше. И определено не беше мъжът, от когото се нуждаеше.

Но можеше да бъде мъжът, когото щеше да има. Точно сега. За един кратък, отлитащ миг, преди двамата да се завърнат в реалността.

Протегна ръце към нея, повдигна я от седалката и се изпълни с ликуване при краткия писък, който тя издаде, когато я сложи в скута си, така че тя да го възседне, а полите й ги обгърнаха като копринен водопад. Тя се издигна над него, по-висока с няколко сантиметра заради позата им, и Дънкан изпита удоволствие от начина, по който сведе поглед към него и в красивите й кехлибарени очи проблесна обещание.

— Можеш да имаш всичко тази нощ — изрече той. Гласът му прозвуча грубо, пресипнало и непривично за него. — Всяка частица от мен. Всичко, което желаеш.

Тя се наклони назад, извивката на дупето й се притисна към бедрата му, събуждайки порочни, прекрасни мисли в мръсното му съзнание.

Джорджиана започна да смъква надолу ръкавиците си.

— Искам да те почувствам.

Без предварително обмисляне. Без планове.

— Искам да те докосна — додаде тя. Едната дълга черна ръкавица се изгуби в мрака в другата част на каретата и ръката й се вдигна към лицето му, пръстите й се спуснаха по бузата и брадичката, накланяйки главата му. Тя се приведе, устните й се плъзнаха леко по пътечката, прокарана от докосването й. — Искам да те целуна.

Ако не го целунеше, той щеше да изгуби разсъдъка си.

Джорджиана го съблазняваше с думи, допир и ухание и той обожаваше всяка секунда от това сладко мъчение. Искаше да я притегли към себе си, да смъкне проклетата перука, да вдигне полите й и да я люби, докато и двамата забравят имената си, както и абсурдното споразумение, което бяха сключили.

Ала Дънкан не помръдна. Не можеше. Имаше нещо в тази жена, обиграна в желанията, порока и секса, нещо в начина, по който го гледаше, по който говореше, по който го докосваше, което го караше да се пита дали някога бе познала удоволствието.

И така той чакаше да го направи. Тя щеше да го целуне тази нощ или двамата никога нямаше да се целунат. Това беше нейният миг. Нейното удоволствие. Нейното желание.

Когато стигнат в дома му, щеше да бъде негов ред да й даде цялата наслада на света.

Но сега беше неин ред да си я вземе.

Тя се приведе и Дънкан си помисли, че ще го целуне. Ала в последния момент тя се отдръпна, навеждайки го на мисълта, че бе измислила някакво ново и прекрасно изтезание. Той изрече името й, което прозвуча като проклятие в тъмнината.

— Две седмици — каза тя.

— Какво?

Джорджиана се усмихна.

— Струва ми се, че сте оглупели, сър.

— Това се случва, когато дразниш един мъж.

Тя зарови пръсти в косата на тила му и всеки сантиметър от него откликна на възхитителното усещане.

— Две седмици. Нито ден повече. Нищо, което може да ни навлече неприятности. Две седмици и после всичко приключва.

Фактът, че той бе мислил същото само преди минути, не му попречи да се изпълни с раздразнение, че тя може да мисли за условията на тяхното споразумение.

При все това той се съгласи.

— Две седмици. А сега ме целуни, по дяволите!

И слава на Бога, тя го направи.

Джорджиана никога не бе целувала мъж.

О, определено я бяха целували. По многобройни поводи, желани и нежелани. Беше целувана от този мъж и преживяването беше великолепно. Но никога досега не бе поемала контрол над момент като този, не бе целувала мъж. Дори с Джонатан, когато младостта и глупостта би трябвало да я направят дръзка.

Опияняващото удоволствие на преживяването не беше нещо, което някога щеше да забрави. Тя обожаваше начина, по който той я остави да господства, как се облегна назад на седалката, а ръцете му обхванаха бедрата й, но само за да я придържа, в случай че каретата неочаквано се наклони. Как я остави да го милва, първо с ръце, а после с устни.

Обожаваше близостта на тялото му, мускулесто и непоклатимо, и толкова невероятно топло. Той не я докосна и това я изпълни едновременно с радостен трепет и недоволство. Искаше да го познае. Да го изкуши. Да го докосне. И да го съблазни, защото през всичките години, когато играеше ролята на Ана, тя нито веднъж не бе съблазнявала.

Нещо, което, изглежда, на него му се удаваше толкова лесно. Без дори да я докосва.

Устните й се задържаха за миг върху неговите, за да събере смелост, преди да сложи ръце на раменете му и леко да ги близне с език. От гърлото му се надигна ниско ръмжене, което отекна в цялото й тяло. Устните му се разтвориха и тя се наклони. Вкуси силата си.

Ръцете му стиснаха по-здраво бедрата й и целувката се задълбочи, стана по-настойчива. Джорджиана извърна глава, нагласи се по-внимателно. Ръмженето се превърна в стенание и една от ръцете му най-после се раздвижи, протегна се към шията й, обхвана брадичката й, задържайки я за целувката. Езикът му се преплете с нейния и тя се отдръпна назад, изтръпнала от усещането. За миг той изглеждаше изгубен, после срещна погледа й и сетне властно я привлече обратно към себе си и впи устни в нейните.

Ръцете му бяха навсякъде — плъзгаха се върху кожата и коприната, вдигнаха се към косата й. Джорджиана отново се отдръпна.

— Почакай — пророни задъхано, сграбчи ръцете му и ги отмести. — Не и перуката. Не още.

— Искам да я сваля. Искам теб — призна Дънкан.

— Аз също го искам — отвърна тя. — Но ако някой види…

Ана трябваше да влезе в къщата му в потайната доба на нощта. Сама. Облечена в черна коприна.

Дънкан се съгласи с въздишка. Вместо това сложи ръце върху бедрата й, повдигна коприната, нагласи я, за да бъдат по-близо.

— Тази рокля има прекалено много плат — недоволно промърмори, когато я пусна, повдигна се, за да се наместят един до друг, твърда до мека плът, залюля я веднъж, дваж, преди да захапе долната й устна и да завладее устата й с устни и език.

Сега бе неин ред да простене пред яростната атака на целувката му — това наистина беше яростна атака, внимателно водена война на дълги, бавни, опияняващи целувки, съпроводени от движения и неизречени обещания, които едновременно я изпълниха с жар, студ и отчаян копнеж по него.

Джорджиана вдигна глава, искаше да го види. Да разбере този миг, когато те сякаш бяха единствените двама души на този свят. Очите му се отвориха, щом усети липсата й.

— Не бях планирала това — прошепна тя, докато пръстите й обхождаха лицето му.

— Каретата? — попита той.

— Удоволствието — отвърна тя.

Уест замълча, изучавайки я внимателно, и тя едва не затвори очи, изплашена от това, което той можеше да открие.

— Това е интересно, тъй като твоето удоволствие е всичко, която аз бях планирал.

Погали я отстрани, изпращайки вълни на обещаното удоволствие по цялото й тяло, от раменете до бедрата и обратно към мястото, където корсажът й се струваше прекалено тесен, жадуваше освобождение.

Жадуващо за докосването му.

И той й го даде, прокарвайки палци по зърната на гърдите й, втвърдени под коприната. Тя отметна глава, а той се наклони и прокара зъби по голата й ключица. Следвайки изпъкналата кост с топлите милувки на езика си.

— Спри — прошепна младата жена.

И той се подчини мигом, отдръпвайки се от нея. По лицето й се мярна изненада от неочакваната му готовност да спре. Дънкан втренчено я наблюдаваше.

— Има ли нещо?

Да.

Ала не беше това, за което той си мислеше.

Всичко беше погрешно — от начало до край, — защото й се струваше толкова дяволски правилно. Защото я караше да се запита — бегло — какво е пропуснала през всички тези години. Кого е пропуснала.

Караше я да си задава прекалено много въпроси. За всичко. Джорджиана поклати глава.

— Не — излъга. — Целуни ме отново.

Ала той не успя, защото в мига, в който тя изрече думите, каретата спря. Дънкан се приведе към нея и притисна устни към крайчеца на роклята й в дълга целувка, докато тя се опитваше да си поеме дъх.

— Кажи ми, че вече сме пред дома ми.

Отчаянието в гласа му я накара да се засмее. Само защото и нейното не беше по-малко. Отдръпна се със съжаление от него. Искаше да остане завинаги в скута му.

— Да. Помислих, че тук е по-добре, отколкото в клуба.

Дънкан се наведе, за да й помогне да оправи полите си, а тя се изпълни със сладостен трепет, когато пръстите му се задържаха първо върху извивката на коляното й, сетне върху прасеца.

— Правилно си помислила. Не искам да се срещаме в клуба.

— Защо не? — попита тя, докато той повдигаше крака й, за да обуе пантофката.

— Не бива да ме виждат с теб там.

Думите я засегнаха.

— Но можеш да спиш с мен?

Дънкан застина, погледът му се преплете с нейния, горещ и пълен с обещание.

— Първо, разбра ме погрешно. Аз не желая ти да си там. Искам да си далече от онова място. От скандала, греха и порока. Искам да съм единственият негодник в живота ти. И второ… — Той повдигна другия й крак и погали извивката на ходилото й, преди да нахлузи пантофката. — Уверявам те, че няма да има никакво спане.

При думите му удоволствие прониза най-съкровената й част, сякаш лежеше гола под него и той ги бе прошепнал до кожата й.

Дънкан внимателно пусна крака й върху пода на каретата и тя отрони:

— Отведи ме вътре.

Белите му зъби блеснаха в мрака.

— С удоволствие.