Сара Маклейн
Маската на любовта (23)

Глава 22

Две сутрини по-късно Джорджиана се събуди в леглото си в дома на брат си, обгърната от уханието на цветя, с лицето на дъщеря й, надвесено над нея.

С дълбока, постоянна тъга, която се бе загнездила в гърдите й и не я напускаше, откакто преди две вечери Дънкан Уест си бе тръгнал от „Падналия ангел“.

И не показваше никакви призраци, че ще я напусне.

— Нещо се е случило — рече Каролайн, застанала до леглото. — И аз мисля, че ги трябва да знаеш.

Хиляди неща се бяха случили. Нейният клуб беше спасен. Самоличността й бе опазена. Заедно с останалите й тайни. Предателят беше убит, съпругата му спасена и вече на път към Йоркшър, за да изгради нов живот за себе си.

И Джорджиана бе познала любовта, преди да се подчини на неизбежното и да й обърне гръб.

Но не мислеше, че Каролайн имаше предвид някое от тези неща.

Джорджиана седна в леглото и се отмести, за да направи място за дъщеря си, която не пожела да се покатери при нея, което беше рядкост.

— Какво се е случило? — Тя протегна ръка и докосна розовата роза, забучена нехайно в косата на момичето. — И откъде се взе това?

Зелените очи на Каролайн се разшириха от вълнение, когато докосна розовата пъпка.

— Получи цветя. Много цветя. — Вдигна ръката на майка си. — Ела. Трябва да видиш.

Джорджиана облече дрехи не за да впечатлява, а в които се чувстваше удобно — бричове и фина ленена риза, преди Каролайн да я поведе надолу по стълбището към трапезарията, където я очакваха дузина букети.

Две дузини. Повече. Рози, божури, лалета и зюмбюли — пъстра палитра от цветове и форми.

Дъхът й секна и за миг тя си помисли, че може би са от Дънкан.

Но после погледът й попадна върху белите рози, подредени във формата на кон. Повдигна вежди.

— Нещо друго случило ли се е?

Каролайн се усмихна, добивайки доволното изражение на котка, докопала купичката със сметана.

— Има друга карикатура. — Вдигна вестника, оставен до чинията на Джорджиана. — Този път е хубава.

Сърцето на Джорджиана се сви от лошо предчувствие. Дълбоко се съмняваше, че една карикатура може да бъде „хубава“.

Но грешеше.

Там, на първа страница на „Лондонски вести“, имаше рисунка, едновременно позната и изцяло непозната. Жена бе яхнала кон, облечена в красив тоалет, достоен за кралица, дългата й коса се стелеше по гърба. Зад нея се виждаше усмихнато момиче в елегантна премяна, възседнало дорест жребец.

Но докато последната карикатура изобразяваше Джорджиана и Каролайн, страдащи от презрението на семейството и обществото, тази беше съвсем различна. На тази рисунка те бяха заобиколени от мъже и жени, паднали почтително на колене, сякаш бяха поданици, даващи обет за вярност пред своите кралици.

Заглавието на карикатурата гласеше:

Прекрасните дами на белите си коне, завоюващи сърцата на лондончани!

Повечето от изобразените бяха мъже, някои в униформи, други в официално облекло. Вниманието на Джорджиана бе насочено към един от мъжете, застанал отзад. Ако не го беше разпознала по правия нос и русата коса, щеше да го познае по перото, подаващо се от вътрешния джоб на сакото му.

Перото, което бе измъкнал от косата й.

Перото, което бе спасил, когато едва не бе убит в „Падналия ангел“.

Наистина беше много хубава карикатура.

— Мисля, че сме ние — рече Каролайн.

Гордост и удоволствие се преливаха в младежкия й глас.

— Мисля, че си права.

— Макар да не съм сигурна защо нося котка.

В очите на Джорджиана запариха сълзи, когато си спомни деня, в който се разхождаха в Хайд Парк. Денят, в който бе казала на Дънкан, че иска дъщеря й да има нормален живот.

— Защото момичетата имат котки.

Каролайн примигна.

— Добре. Ами освен това мисля, че точно заради това пристигна конят от бели рози. Въпреки че ми изглежда малко прекалено.

Джорджиана се засмя с плувнали в сълзи очи.

— Струва ми се, че си права.

Изглежда, не можеше да възпре проклетите неща.

— Това е много красива карикатура, не мислиш ли? — Каролайн я погледна. Забеляза. — Майко?

Джорджиана избърса сълзите от страните си, опитвайки се да ги омаловажи с усмивка.

— Глупаво е — промълви, поемайки дълбоко дъх. — Но е много мило от страна на господин Уест.

Каролайн замислено присви очи.

— Мислиш, че е от господин Уест?

Беше сигурна. Но вместо това каза:

— Това е неговият вестник. — Сведе поглед към дъщеря си и розата в косата й. Наведе се и я целуна по темето, напомняйки си, че точно на това бе посветила живота си. На това момиче. На нейното бъдеще. — Да видим ли кой ги е изпратил?

Каролайн отиде да събере всички картички, придружаващи букетите, а Джорджиана отново плъзна пръст по карикатурата, спускайки го по края на рамото на Дънкан и по ръкава. Той се бе изобразил в карикатурата.

Въпреки че се бе отказал от нея, макар да й бе дал всичко, което тя си мислеше, че желае от самото начало, той я бе почел с любовта си.

Само че сега тя не желаеше нищо от това.

Каролайн се върна с картичките и двете започнаха да ги преглеждат. Всички бяха изпратени от уважавани личности. Герои от войната. Аристократи. Джентълмени.

Нито една не беше от вестникар.

Тя все по-трескаво отмяташе картичките, сърцето й се изпълваше с разочарование, като наближаваше края на купчината. Надяваше се, че поне един от букетите е от него. Надяваше се, че не я е заличил напълно от живота си. Знаеше, че го бе сторил.

Не ми казвай, че ме обичаш. Не съм сигурен дали ще мога да го понеса, когато си тръгнеш.

Трябваше да му каже. От самото начало. От първия миг, в който го бе обикнала. Трябваше да му каже истината. Че го обичаше. Че ако можеше да избира живота си, бъдещето, своя свят… щеше да бъде с него.

На вратата се почука и икономът на брат й влезе.

— Милейди?

Думите прозвучаха с лека нотка на неодобрение, както винаги. Скованият иконом на брат й не се вълнуваше от навика й да предпочита панталоните пред роклите, когато си беше у дома. Но в интерес на истината никой не идваше да я посети.

Тя се извърна към мъжа, в гърдите й избуя надежда.

— Да?

— Имате посетител.

Той беше дошъл.

Джорджиана стана и изхвръкна от стаята, отчаяно копнееща да го види. Насочи се към мъжа, застанал в преддверието с шапка в ръка. Спря.

Не беше Дънкан.

Виконт Лангли се извърна към нея, очите му удивено я изгледаха.

— О — промълви тя.

— Именно — приветства я той.

Икономът се прокашля.

— Обикновено се изчаква гостът да бъде отведен в приемната.

Тя погледна прислужника.

— Аз ще приема виконта тук.

Икономът явно остана недоволен, но безшумно се изнесе. Тя насочи вниманието си към Лангли.

— Милорд — рече и леко се поклони.

Той слисано я зяпаше.

— Знаете ли — подхвана, — никога не съм виждал жена в панталон да се покланя. Изглежда някак си абсурдно.

Джорджиана прокара длани по бедрата си и леко му се усмихна.

— Панталоните са по-удобни. Не очаквах…

— Ако позволите. — Той вдигна вестника, който държеше в ръка. — Би трябвало да очаквате. Вие сте новината във висшето общество. Предполагам, че съм първият от многобройните посетители.

Тя срещна погледа му.

— Не съм сигурна, че искам да бъда каквото и да било във висшето общество.

— Малко сте закъснели. Ние, разбира се, ви обявихме за една от нас след две седмици на пълно обожание в нашата преса.

Тя замълча. Сетне додаде:

— В такъв случай, предполагам, че можем да възкликнем „ура“?

— Ура, естествено. — Виконтът се засмя. — Ние никога не сме си падали по церемониите.

Тя поклати глава.

— Не, милорд.

Лангли се усмихна и се приведе.

— В такъв случай, след като това е вярно и вие носите панталони, мисля, че можем да подминем официалностите.

— Бих се радвала — усмихна се Джорджиана.

— Дойдох, за да ви помоля да се омъжите за мен.

Лицето й посърна. Нямаше намерение да издава чувствата си, но не успя да ги прикрие. Всъщност точно това беше желала от самото начало. Този мъж беше грижливо избран заради съвършения баланс между необходимост и благоприличие.

Но внезапно й се прииска в един брак да има повече, много повече от тези неща. Искаше партньорство, доверие, отдаденост. И любов.

И страст.

Искаше Дънкан.

— Виждам, че не сте въодушевена.

— Не е това — отвърна тя и очите й отново се наляха със сълзи, преди да успее да ги спре.

Побърза да ги изтрие. Какво, по дяволите, ставаше с нея през последните четиресет и осем часа?

Той се усмихна.

— Ах, казвали са ми, че някои жени плачат, когато им предлагат брак. Но обикновено това е от щастие, нали? Тъй като не съм нито жена, нито врял и кипял в брачните предложения…

Гласът му заглъхна.

Тя се засмя през отново напиращите сълзи.

— Уверявам ви, милорд, че аз също не съм вряла и кипяла в брачните предложения. Което и е първопричината да се озовем в тази бъркотия, не забравяйте.

Той дълго остана мълчалив, сетне разпери ръце, сочейки мраморния под.

— В такъв случай да падна ли на коляно?

Младата жена поклати глава.

— О, не бих желала. — Замълча. — Простете. Развалям всичко.

— Знаете ли, не мисля, че го правите — каза виконтът нежно и пристъпи към нея. — Струва ми се, че просто днес не ви е точно до моето брачно предложение.

— Не е вярно — излъга тя, представяйки си на негово място друг по-висок, по-русокос, по-съвършен мъж.

— Мисля, че е. Всъщност мисля, че ви се иска аз да бях друг мъж. Напълно различен. Без титла. Блестящ. — Тя впери поглед в него. Откъде бе разбрал? Той се залюля на пети. — Само не проумявам защо ще се задоволите с мен, когато можете да имате него.

Тя знаеше какво да отвърне на това. Наистина оплескваше всичко.

— Да се омъжа за вас, не означава да се „задоволя“, милорд.

Лангли се усмихна.

— Разбира се, че означава. Аз не съм Дънкан Уест.

Нямаше смисъл да лъже или да се прави, че не разбира. Не и пред този мъж, който заслужаваше уважение.

— Откъде разбрахте?

— Ние членуваме в един и същи клуб. Той дойде при мен. Каза ми да се оженя за вас. — Джорджиана се извърна, но дори и да искаше, не можеше да спре да слуша. — Възхвали качествата ви. Увери ме, че ще бъда изключително щастлив да ви имам за своя съпруга. В крайна сметка и двамата знаем, че нашият брак ще бъде по взаимна изгода. По-добри бракове са се основавали на по-малко. — Тя отново насочи поглед към него. — И след това се случи най-странното нещо.

— Какво беше то? — попита Джорджиана, цялата в слух, отчаяно желаеща да чуе следващите му думи.

— Видях колко силно го обичате.

В главата й зазвъняха предупредителни звънчета.

— Нямам представа какво искате да кажете.

Той отново се усмихна.

— Не се тревожете. Всички имаме своите тайни. И имайки предвид коя сте, когато не сте тук, облечена в панталон, отлично знаете моите.

Сега беше моментът да ги използва. Когато трябваше да го заплашва и манипулира, докато не получи това, което искаше. Но Чейс вече не беше безмилостен. Всъщност в този момент сърцето на Джорджиана се сви от мъка по този благороден мъж, когато той додаде:

— И аз съм изпитал тъгата да знаеш в сърцето си, че никога няма да можеш да имаш това, което най-отчаяно желаеш.

Сълзите отново се затъркаляха по страните й.

— Какво искате вие, милейди? — попита Лангли.

— Не е важно — отвърна тя с едва доловим шепот.

— Има нещо, което не разбирам — продължи той. — Защо си забранявате щастието?

— Не е точно така — опита се да обясни тя. — Аз не си го забранявам. Аз просто съм длъжна да направя това, което е нужно, за да съм сигурна, че на моята дъщеря нищо никога няма да й бъде забранено. Давам й възможност да има това, което тя иска.

По съвършеното лице на Лангли се изписа разбиране, но преди да успее да отговори, някой друг го стори:

— Тогава защо не попиташ мен какво искам?

Джорджиана се извъртя и видя Каролайн да стои на прага на трапезарията със сериозно изражение.

— Продължавай — подкани я дъщеря й, — попитай ме.

— Каролайн… — поде тя.

Момичето излезе от стаята и се отправи към нея.

— През целия ми живот ти си вземала решенията вместо мен.

— Твоят цял живот — изтъкна Джорджиана — са точно девет години.

Каролайн сбърчи вежди.

— Девет години и три месеца — поправи майка си, преди да продължи: — Ти ме изпрати да живея в Йоркшър, после ме доведе тук, в Лондон. Нае най-добрите гувернантки, насади ме с куп придружителки. — Замълча. — Купи ми хубави дрехи и още по-хубави книги. Но нито веднъж не ме попита какво бих искала аз.

Джорджиана кимна, припомняйки си собственото детство, когато винаги я бяха глезили, давайки й всичко, което би могла да си пожелае, но никога възможност да избира. И затова, когато най-сетне имаше възможност да избира, тя го бе направила, без да се замисли.

— Какво би искала?

— Ами — момичето пристъпи по-близо. — Тъй като искам, когато порасна, да се омъжа по любов, бих желала и ти да направиш същото. — Извърна се към Лангли. — Не се обиждайте, милорд, сигурна съм, че вие сте много добър и мил човек.

Той наклони глава с усмивка.

— Не се обиждам.

Каролайн насочи вниманието си към Джорджиана.

— През целия ми живот ти си ми показвала, че не бива да позволяваме на обществото да ни диктува как да живеем. Че не бива да позволяваме на останалите да определят нашия път. Ние избираме различни пътища, по които да поемем. Ти ни доведе тук, макар да знаеше, че това ще бъде предизвикателство. Че те ще ни се смеят. Че ще ни отхвърлят.

Тя поклати глава.

— Какво да си мисля, ако ти се омъжиш за някого, когото не обичаш? Заради титла и благоприличие, които аз не желая? Заобиколена съм от жени, които сами са проправили своя път в живота, а ти смяташ, че е добра идея да ме заставиш да поема по този?

Сега Джорджиана заговори:

— Аз мисля, че това е лесният път, скъпа. Искам да бъде лесно за теб.

Каролайн извъртя очи.

— Прости ми, майко, но това не звучи ли ужасно отегчително?

При тези думи Лангли избухна в смях, но тутакси доби сериозно изражение, когато и двете го погледнаха.

— Извинете, но тя е права. Наистина звучи ужасно отегчително.

Бог беше свидетел, че наистина беше.

Ала Джорджиана не се предаваше.

— Но ако се влюбиш, ако пожелаеш аристократ, ще ти е нужно уважавано семейство, каквото една титла осигурява.

— А ако се влюбя в аристократ, той няма ли да ми даде титлата, която искам?

Отлично попадение на едно деветгодишно момиче.

Джорджиана срещна сериозния зелен поглед на дъщеря си.

— Откъде се пръкна ти?

Каролайн се усмихна.

— От теб. — Вдигна купчината картички, пристигнали със сутрешните цветя. — Ти искаш ли да се омъжиш за някой от тези мъже?

Джорджиана поклати глава.

— Не искам.

Каролайн кимна към Лангли.

— Искаш ли да се омъжиш за него? Извинете ме, милорд.

Той развеселено махна с ръка.

— Няма за какво, аз доста се забавлявам. — Извърна се към Джорджиана. — Вие искате ли да се омъжите за мен?

Джорджиана се засмя.

— Не. Простете, милорд.

Той сви рамене.

— Не го приемам лично. Аз също не желая да се женя за вас.

— Майко — тихо заговори Каролайн, — има ли някой, за когото искаш да се омъжиш?

Имаше, разбира се. Имаше един мъж в къща почти в другия край на Лондон, за когото отчаяно искаше да се омъжи. Когото безгранично обичаше.

Замисли се за карикатурата, за Дънкан, паднал на колене, за перото, подаващо се джоба му. Дъхът й заседна в гърлото й.

— Да — призна тихо. — Много бих искала да се омъжа за някой друг.

— И той ще те направи ли щастлива?

Джорджиана кимна.

— Вярвам, че да. От цялото си сърце и душа.

Каролайн се усмихна.

— Тогава не мислиш ли, че си длъжна да дадеш пример на дъщеря си? И да сграбчиш щастието си?

Джорджиана мислеше, че идеята е много добра.

Изглежда, в крайна сметка деветгодишните знаеха доста неща за живота.

 

 

Той бе преплувал цял океан в басейна си, откакто я бе оставил.

Всеки път, когато му минеше мисълта да отиде при нея, да я измъкне от леглото й, да я отнесе в прегръдките си през нощта и да я държи заключена, докато тя не осъзнае, че планът и е пълен идиотизъм; да я люби, докато не осъзнае, че той беше мъжът, за когото трябваше да се омъжи, а благоприличието, скандалът и проклетата аристокрация да вървят по дяволите, отиваше да плува.

Но целият покой и безкрайното удоволствие, царящи в това място, преди да срещне Джорджиана, сякаш завинаги си бяха отишли. Сега всеки сантиметър от този басейн му напомняше за нея, застанала — висока, горда и красива — в неговото царство. Щом прекосеше помещението, я виждаше извисена до огъня; щом докоснеше ръба на басейна, за да се оттласне за следващата дължина, пред погледа му изникваха краката й, люлеещи се във водата; докато се увиваше в кърпата и се отправяше към спалнята си, усещаше прекрасната й мека кожа, топла и подканваща; щом вдигнеше поглед към небето през стотиците стъклени панели, Дънкан съзираше усмивката й.

И навсякъде с болезнена острота усещаше отсъствието й.

Докосна ръба на басейна и се обърна. За да преплува нова дължина.

От два дни плуваше с надеждата да се изтощи докрай, да я заличи от ума си, като спираше само за да яде и спи, макар че и сънят почти не го спохождаше, защото, щом затвореше очи, отново виждаше нея. Единствено нея.

Винаги нея.

Десетки пъти се възпря да отиде при нея, защото не знаеше какво да й каже. За стотен път съчини малка реч, изпълнена с красиви думи, за да я убеди, че тя греши. Че той беше правилният избор, а останалият свят нямаше никакво значение.

И за хиляден път съжали за решението си да я възпре да му каже, че го обича. Трябваше да я остави да изрече думите.

Може би щеше да намери утеха в тях.

Може би.

Но по-вероятно беше да ги повтаря отново и отново, докато ги намрази.

Така че навярно това беше по-добре.

Загреба във водата, раменете го боляха от движенията. В края на дължината със затворени очи той се протегна, напипа стената на басейна и се отпусна по гръб. Надяваше се, че засега това беше достатъчно, отметна глава назад, оставяйки водата за последен път да се стече по лицето и косата му, преди да излезе от басейна.

Отвори очи и погледът му попадна върху чифт кафяви ботуши, застанали на крачка от него. Вдигна глава и сърцето му заблъска в гърдите.

Джорджиана.

Тя се взираше в него със сериозно изражение.

— Може ли да ти кажа сега?

— Как дойде до тук?

— Лангли ме докара — отвърна тя, преди да повтори: — Сега мога ли да ти кажа?

— Да ми кажеш какво?

Тя се отпусна на колене, после се подпря на ръце и се приближи към него.

— Може ли да ти кажа, че те обичам?

Той се пресегна към нея, сграбчи я за тила и я притегли към себе си.

— Не можеш — отвърна, докато сърцето му заплашваше да изхвръкне от гърдите. — Не и ако нямаш намерението да го казваш всеки ден. Завинаги.

Тя се усмихна.

— Това зависи от теб.

Дънкан надникна в очите й, опитвайки се да отгатне думите й. Опитвайки се да потисне надеждата, че тя бе казала това, което той си мислеше.

— Джорджиана… — прошепна, възхитен от начина, по който името й се изтърколи от езика и устните му.

— Разбираш ли, не мога да го казвам всеки ден, ако сме разделени. — Гласът й пресекна и той се изпълни с безумното желание никога да не я пуска от прегръдките си. — Така че, ако ме искаш…

— Не.

Надигна се от басейна, пресичайки думите й. Тя ахна, когато водата се оттече по него, образувайки локва до ръба на басейна, намокри панталона и несъмнено завинаги съсипа ботушите й.

Дънкан се озова на колене редом с нея и извърна лицето й към себе си.

— Ти крадеш моите реплики. — Взе ръцете й в своите. — Кажи ми пак.

Тя срещна погледа му и той спря да диша, прочел истината в красивите й кехлибарени очи.

— Обичам те.

— Негодник без титла, какъвто съм аз?

— Развратник. Истински дявол. Каквото ти харесва.

— Харесвам те.

Тя се усмихна.

— Надявам се, че не е само това.

— Знаеш, че не е — прошепна той, привличайки я по-близо. — Ти знаеш, че те обичам. От първия миг, в който те видях, когато ти стоеше в тъмнината и защитаваше себе си и онези, които обичаш, аз те обожавам. Копнеех да бъда един от тези хора.

Тя вдигна ръце и обхвана лицето му в шепи.

— Обичам те.

— Кажи го отново — помоли се той и я целуна.

Дълго, бавно и страстно, докато и двамата не се задъхаха, жадни за глътка въздух.

— Не мога да го кажа, ако ме целуваш — възрази тя.

— Тогава недей — заяви Дънкан и устните му отново завладяха нейните с опияняващи и сладки целувки.

Всеки път, когато откъсваше устни от нейните, тя прошепваше:

— Обичам те.

Отново и отново думите отекваха около него, стопляха го, докато накрая той се отдръпна и промълви:

— Винаги си била ти. — Притисна чело в нейното. — Омъжи се за мен. Избери мен.

— Ще го направя — обеща тя. — Избирам.

— Кога?

— Сега. Утре. Следващата седмица. Завинаги.

Тогава той се изправи и я вдигна високо на ръце.

— Завинаги — повтори. — Аз избирам завинаги.

И наистина беше завинаги.