Сара Маклейн
Маската на любовта (15)

Глава 14

… Любимката на тазгодишния сезон продължава да печели сърцата на благородниците с неподправеното си очарование и безупречната си красота. Дамата е била видяна тази седмица в модното ателие на мадам Е. да купува благопристойни рокли от бледа коприна, с високи якички. Тя е въплъщение на самата добродетел…

… С огромна радост ви уведомяваме, че лорд и лейди Н. са в града за сезона, неочаквана промяна за двойката, която рядко напуска провинциалното си имение. Дамата е била забелязана да оглежда витрините на няколко магазина на Бонд Стрийт и според слуховете пазарува дрехи за новородени. Навярно зимата най-после ще донесе на лорд И. дългоочаквания син, след един дом, пълен с дъщери?

„Лондонски вести“, 2 май 1833 г.

На следващата сутрин в девет и половина Дънкан подаде визитката си на иконома в Тремли Хаус, но го уведомиха, че графът не си е у дома.

За нещастие, икономът в Тремли Хаус не подозираше, че Дънкан Уест не беше от хората, които толкова лесно можеше да бъдат отпратени от аристократите.

— Графът е вътре — заяви той.

— Съжалявам, сър — не се предаде икономът и понечи да захлопне вратата под носа му.

Дънкан пъхна крак в процепа, предотвратявайки опита на прислужника.

— Странно, не ми изглежда да съжалявате. — Постави ръка върху вратата и решително я бутна. — Ще стоя тук през целия ден. Виждате ли, аз нямам репутация, която да пазя.

Икономът реши, че е по-добре да пусне натрапника, отколкото да се сбият на прага, където всеки минаващ по „Мейфеър“ можеше да ги види. Отвори вратата.

Дънкан повдигна вежда.

— Умна постъпка. — Мъжът отвори уста, несъмнено за да го увери, че графът всъщност не си е у дома. — Той е вкъщи и ще ме приеме. — Свали палтото и шапката си и ги тикна в ръцете на прислужника. — Ще го извикате ли? Или аз сам да го намеря?

Икономът изчезна и Дънкан остана да чака в огромното фоайе на Тремли Хаус, без ни най-малко да изпитва полагаемото се задоволство.

Би трябвало да е въодушевен, след като най-после разполагаше с нещо, което щеше да го освободи от хомота на изнудването и заплахите на Тремли. Днес, най-накрая Уест щеше да разкрие намеренията си и да спечели.

И най-после, след осемнайсет години, щеше да си отдъхне и да престане да бяга. Щеше да престане да се крие.

Щеше да има възможност да живее живота си. Почти.

Би трябвало да празнува победата си.

Вместо това той мислеше за поражението от предишната нощ. Мислеше за Джорджиана, гола пред него, окъпана в златистото сияние на пламъците от камината му, върху ръба на най-ценното му притежание — най-любимото му място, — прималяла от удоволствие, което той никога не бе познал. Мислеше за начина, по който се бе затворила в себе си, бе устояла на обещанията и помощта му, макар да копнееше за докосването му.

Мислеше за отхвърлянето.

Никога досега не бе предлагал на друг човек това, което й бе предложил в онази тъмна зала. Никога не бе предлагал закрилата си. Парите си. Подкрепата си. Себе си.

Извърна се и закрачи към другия край на преддверието. Господи. Той й бе споделил тайните си. Никога никому не бе разказвал за детството си. За манията си за чистота. За миналото си.

Когато тя го бе попитала къде е бил като дете, едва не й бе казал. Почти й бе разкрил всичко… с надеждата, че откровеността му ще отключи нейната. Ще й помогне да му се довери. Да му сподели истината за себе си. За миналото си. За грешките.

За Чейс.

Но не го бе направил. И слава богу.

Защото неговите истини не й бяха нужни. Той не й беше нужен.

Мислех си, че трябва да ти кажа истината.

Думите й от предишната вечер отекнаха в съзнанието му, сякаш в момента тя стоеше редом с него. Джорджиана трябваше да му каже истината. Той можеше да й помогне. Ала тя не го бе сторила. Беше отхвърлила помощта му.

Беше отхвърлила него.

Искаше само това, което той можеше да направи за нея. Вестниците. Клюките. Възстановената репутация и титлата, с която можеше да се сдобие.

Още докато си спомняше думите й, Дънкан знаеше, че тя беше права. Защото неговите истини не променяха нищо. Дори и в този момент, когато се подготвяше да се изправи лице в лице с мъжа, който от години го контролираше, докато се подготвяше за свободата си, Уест си оставаше неподходящ съпруг.

Дори сега, когато притежаваше власт, богатство и влияние, той никога нямаше да бъде нещо повече от момчето, родено в нищета, отраснало в нищета.

Никога нямаше да може да я изтръгне от скандала. Той нямаше какво да й даде. Нито титла. Нито име. Нито минало.

Нито бъдеще.

Той беше нейното средство за постигане на целта.

Тогава защо да не вземе това, което тя предлагаше? Нейното предбрачно споразумение? Защо да не я съблече гола и не я люби в безброй места по безброй начини? Тя не искаше той да бъде нейният спасител, чудесно. Не искаше да сподели тайните си, чудесно. Но му бе предложила себе си. Своето удоволствие. Тяхното взаимно удоволствие.

Защо да не вземе удоволствието и да забрави за всичко останало?

Защото никога не бе умеел да забравя.

— Дяволски е рано — заговори Тремли от площадката на първия етаж, привличайки вниманието на Дънкан, докато слизаше по стъпалата с още мокра от сутрешната баня коса. — Надявам се, че си донесъл това, което поисках.

— Не съм — отвърна Уест, изтласквайки Джорджиана от мислите си. Не желаеше тя да е тук, на това място, омърсена от този мъж и неговите грехове. — Донесох нещо безкрайно по-добро.

— Ще се радвам да преценя.

Тремли се спря в подножието на стълбището, изпъна ръкавите си и събуди задрямал спомен.

Уест известно време наблюдава грижливата суетня на пръстите на графа с ръкавелите и накрая каза:

— Баща ти имаше навика да прави това.

Ръката на Тремли застина.

Уест вдигна поглед.

— Преди срещата с някоя влиятелна особа той оправяше ръкавелите на ризата си.

Тремли повдигна вежда.

— Помниш чудатостите на баща ми?

Той помнеше много повече от това.

— Помня всичко.

Едното ъгълче на устата на графа се повдигна.

— Направо се разтреперих от страх. — Въздъхна. — Хайде, Уест. Какво имаш? Още е много рано и аз не съм закусил.

— Би могъл да ме поканиш да закусим заедно.

— Бих могъл — отвърна графът. — Но смятам, че моето семейство достатъчно те е хранило. Не мислиш ли?

Юмруците на Уест се свиха и той с всички усилия на волята се постара да овладее гнева си. Това беше неговата игра. Неговата победа. Пое дълбоко дъх и се залюля на пети. Изобрази онова отегчение, което идваше с властта. Което винаги се бе излъчвало от граф Тремли.

— Искаш ли да чуеш това, което научих?

— Казах ти. Искам самоличността на Чейс. Ако това няма нищо общо с него, пет пари не давам какво си научил. Определено не и в този час. — Обърна се към лакея, застанал в другия край на преддверието, и щракна с пръсти. — Чай. Веднага.

Прислужникът мигом се раздвижи, а Уест изпита ненавист към грубия начин, по който Тремли раздаваше заповеди, изискващ незабавно подчинение… същия начин, по който баща му се отнасяше към прислугата. И нещастниците безпрекословно се подчиняваха. От страх от безмилостно наказание. Жестокостта беше семейна черта и младите прислужници се бяха научили да се движат достатъчно чевръсто, за да избягнат недоволството на господаря си.

Уест проследи с поглед отдалечаващия се млад лакей и се извърна към Тремли.

— Всъщност това има нещо общо с Чейс.

Тремли чакаше Дънкан да продължи.

— Господи, Уест — рече графът, когато той не го стори. — Няма цял ден да губя с теб.

— Кабинетът ти ще е много по-удобно място за този разговор.

За миг Уест си помисли, че той няма да се съгласи. И ако трябваше да бъде честен, той предпочиташе да говори тук, почти на публично място, където стените на тази грамадна къща, купена и платена с пари, придобити от предателство, имаха уши. Искаше да разкрие информацията, с която разполагаше — съдържанието на изключително уличаващите документи, получени от Чейс, — пред половин дузината слуги, които не желаеха нищо повече на този свят от унищожението на своя груб, противен господар.

Ала разобличението пред света не беше неговата цел.

Целта беше същата, както на всички обсъждания на информация, откакто свят светува. Размяна. Тайните на Уест за тези на Тремли. Свобода и за двамата. Разкритие за нито един от тях.

Той изчака секунда. Две. Пет.

Беше чакал много, много по-дълго.

Графът се завъртя на пети и се отправи към кабинета си, тъмен и огромен, пълен със закрити с тежки кадифени завеси прозорци, които не пропускаха нито лъч светлина, нито любопитни погледи.

Дънкан усещаше револвера в ботуша си. Не смяташе да го използва, но се чувстваше по-спокоен с него в тази тъмна стая. Седна на широкото кожено кресло до камината, протегна дългите си крака, кръстоса глезени, подпря лакти върху страничните облегалки на креслото и допря върховете на пръстите си, които образуваха колибка върху гърдите му.

— Не съм ти позволил да сядаш — каза Тремли.

Дънкан не помръдна от мястото си.

Тремли дълго го изучава.

— Изглеждаш прекалено сигурен за човек, който само при една моя дума ще се озове в затвора.

Дънкан оглеждаше широкото абаносово бюро в другия край на стаята.

— Онова беше на баща ти.

— И какво от това?

Дънкан повдигна рамо.

— Помня го. Спомням си, че го смятах за много голямо. Че никога не съм виждал по-голямо бюро. Че той трябва да е много могъщ, за да се нуждае от такава грамадна мебел.

Спомняше се и други неща. Помнеше как се взираше през ключалката, макар да знаеше, че не бива. Виждаше майка си върху онова бюро. Виждаше как старият граф взема това, което искаше. Без да даде нищо.

Нито любов. Нито пари.

Нито дори помощ, когато те най-много се нуждаеха. Когато тя най-много се нуждаеше.

Тремли се облегна на бюрото и скръсти ръце, изтръгвайки го от спомените.

— И? Какво искаш да кажеш?

— Само това, че вече не ми изглежда толкова голямо.

Уест сви рамо с пълното съзнание, че жестът ще вбеси Тремли.

Знаете ли, че правите така, когато искате човекът насреща ви да си мисли, че не се интересувате от това, което ще каже.

Джорджиана тутакси бе разгадала тактиката му за интервюиране и това го бе смутило. Никой досега не го бе правил.

Тремли със сигурност не го бе разбрал. Присви очи.

— Какво имаш за него?

— За Чейс? — попита Уест, преструвайки се, че изтръсква невидима прашинка от панталона си. — Нищо.

Тремли се изправи.

— В такъв случай ми губиш времето. Махай се. И се върни, когато имаш нещо. Скоро. Или ще се наложи да посетя нашата Синтия.

Уест сподави желанието си да се нахвърли на графа в мига, в който думите бяха изречени, притежателното местоимение увисна във въздуха като жлъчна обида. Вместо това изигра първата си карта.

— Нямам нищо за Чейс, но имам нещо за теб.

Тремли се усмихна, надменен и невъзмутим.

— Сигурно.

Изражението на Уест беше също толкова невъзмутимо.

— Я ми кажи, мислиш ли, че негово кралско величество ще се заинтересува да чуе, че най-довереният му съветник краде от хазната?

Нещо се мярна в очите на Тремли, съвсем леко свидетелство, че Уест беше прав за злоупотребата. Но останалата част от документите? Обвиненията на лейди Тремли? Нейното доказателство? Дали информацията, с която бе платила за членството си в „Ангела“, си струваше?

— Не разполагаш дори с най-малкото доказателство за това.

Усмивката на Уест не трепна.

— Още не. Но имам доказателство, че крадеш парите, за да плащаш за оръжията в Турция. — Тремли застина и Уест продължи: — И имам доказателство, че високопоставени служители на Османската империя щедро ти плащат, за да ги снабдяваш с ценни сведения.

Тремли поклати глава.

— Няма доказателство за това.

— Нима?

Графът срещна погледа му.

— Няма доказателство, защото обвинението е фалшиво — безочливо излъга. — И аз би трябвало да ти повдигна обвинение в клевета.

— Тази клевета е документирана на хартия.

— Няма да посмееш да ми се противопоставиш. — Уест долови нотка на нервност в гласа на графа. На несигурност, за пръв път от години. — Нямаш доказателство.

Уест въздъхна.

— О, Чарлс — изрече Уест, влагайки цялото си презрение в името, което не бе използвал, откакто и двамата бяха деца, когато силите им бяха много по-неравностойни. Когато Чарлс беше предшествано от „лорд“, а Уест нямаше друг избор, освен да понася ударите, които му нанасяше. — Не си ли научил, че аз съм изключително добър в професията си? Разбира се, че има доказателство. И разбира се, че аз разполагам с него.

— Покажи ми го.

Тремли вече беше нервен.

Вълнението на Уест нарасна. Беше истина. Това беше. Щеше да получи свободата си. Насмешливо повдигна вежда.

— Мисля, че май е време все пак да ме поканиш на закуска, не смяташ ли?

Тремли беше бесен, лицето му потъмня и се изкриви от ярост, когато сложи длани върху ръба на бюрото.

— Доказателството.

— Писма от Константинопол. От София. От Атина.

Графът застина.

— Мога да те убия.

— И на всичко отгоре заплаха за убийство! — изсмя се Уест. — Ти наистина си невероятен. Нищо чудно, че негово кралско величество не може без теб… Но няма да е задълго, нали? Не и след като това излезе наяве. — Замълча. — Чудя се дали ще те обесят публично?

Очите на Тремли се присвиха до малки цепки.

— Ако аз увисна на бесилото, ти ще увиснеш редом с мен.

— Съмнявам се — поклати глава вестникарят. — Виждаш ли, аз не съм извършил държавна измяна. О, това е подмолно, почти неразкрито предателство, но въпреки това е държавна измяна. — Уест замълча, наслаждавайки се на вида на позеленялото от страх лице на Тремли. — Обаче не се тревожи. Аз ще бъда там, когато те обесят. През последните мигове от живота си ще можеш да ме гледаш в очите. Това е най-малкото, което мога да сторя за теб.

Тремли се окопити, явно решил да не се предава.

— Ако и думичка излезе от устата ти, ще те съсипя. Ще разкажа на всеки, който ще пожелае да слуша, за твоето минало. Страхливец. Беглец. Крадец.

— Не се съмнявам, че ще го направиш — съгласи се Уест. — Но аз не съм дошъл тук, за да те погубя, колкото и силно да ми се иска да направя точно това.

Тремли с любопитство го изгледа.

— А за какво тогава?

— Тук съм, за да предложа размяна.

Графът тутакси разбра.

— Моите тайни за твоите.

— Именно.

Насладата от победата го заля като огромна вълна.

— Ти на мене, аз на тебе.

За последен път бе чул това от устните на Джорджиана. Изпита ненавист да чуе думите от устата на Тремли. Наклони глава.

— Можеш да го назовеш, както ти харесва. Аз предпочитам да го нарека края на твоето господство над мен.

Тремли го изгледа с явна злоба.

— Мога още сега да те убия.

— Ти трябваше да ме убиеш преди години — каза Уест. — Проблемът ти е, че ти доставяше огромно удоволствие да ме използваш.

— Никой никога няма да се усъмни в моята невинност, дори и да го направя — изтъкна Тремли.

— Моето убийство няма да те освободи от страха да бъдеш разкрит. Виждаш ли, аз не съм единственият, който разполага с доказателство за твоите престъпления.

Възцари се продължителна тишина, сякаш графът обмисляше възможната самоличност на съучастника на Уест. Върху лицето му се изписа шок, когато най-накрая осъзна истината.

— Чейс?

Уест не отговори.

Тремли яростно изруга, после се засмя, писклив, безрадостен и обезпокоителен звук. Дънкан се постара да остане невъзмутим, да си внуши пълно спокойствие.

— Ти си мислиш, че си победил — заговори Тремли. — И може би щеше да бъде така, ако в играта бяхме само ти и аз. — Замълча. — Но ти си въвлякъл и трети играч. И с това си действие си изгубил всичко в негова полза.

Дънкан се вледени при думите, но отвърна:

— Съмнявам се в това.

Тремли отново се изсмя със студен, невесел смях.

— Направил си ужасна грешка, като си се сдушил с Чейс. Като си споделил информация с него. Мислиш ли, че той ще се поколебае да ме унищожи, ако е необходимо? По дяволите, нима той някога е изпитвал съмнение дали да съсипе някого? Кога Чейс се е колебал да сложи край на друг човек? — Дънкан долови истината в думите. Знаеше какво ще последва, но не разбираше как не го бе проумял досега. — Благодарение на твоя план нашите съдби сега завинаги са преплетени — довърши Тремли. — Ако Чейс ме съсипе, аз ще съсипя теб.

Исусе.

— Така че, виждаш ли, може вече и да няма нужда да се тревожиш за мен — додаде графът, — но сега трябва да се тревожиш за Чейс. Сведе поглед към пода, явно чувствайки се много по-спокоен от тазсутрешните събития. — А той не е куче, което лесно можеш да държиш на каишка.

Когато отново насочи поглед към Дънкан, в него се четеше зловеща, хладнокръвна заповед.

— Сега той е врагът, Джейми. Той е този, който трябва да бъде накаран да замълчи.

 

 

Как не го бе прозрял?

Уест взе палтото и шапката от иконома на Тремли и се запъти към вратата, готов да напусне градската къща и да се отправи към офиса си, за да прекара остатъка от деня в проучване на Чейс.

Как не го бе прозрял?

Как бе могъл да се провали в собствената си игра, да бъде толкова сляп, че да не осъзнае, че информацията, която Чейс му бе предоставил, имаше силата да унищожи, дори самият Дънкан никога да не се възползваше от нея? Нима дотолкова бе заслепен от властта си? От опияняващото обещание за свобода?

Щеше му се да може да отговори с „да“. Щеше му се да може да каже, че всеки момент — всяка стъпка от този план — е била в услуга на слепия бог на отмъщението, който повече от всичко на света жадуваше Дънкан и Синтия да бъдат освободени от ужасяващата хватка на Тремли. Със сигурност това щеше да бъде причината преди година. Преди месец. Преди седмица.

Но като мъж, който толкова добре си служеше с лъжите, той не желаеше да заблуждава себе си, затова призна тук, пред величествената врата на Тремли Хаус, че той не бе прозрял логическия недостатък в своя план заради жената, която толкова силно бе обвързана в размяната на конкретно тази информация.

Но беше и също толкова силно обвързана с Чейс.

Чейс, майсторът кукловод, който ги бе накарал всички тях да играят по свирката му.

Не ми харесва, когато не споделяте.

Дори думите в бележката, доставена с пакета с информацията, за чието съществуване Чейс не бе подозирал, бяха напомняне за Уест кой държи контрола в тяхното партньорство. А сега, след като Чейс разполагаше с информацията за Тремли, беше само въпрос на време, преди той да реши или да я използва, или да се запита защо Уест не я използва.

И тогава щеше да му се наложи да обясни всичко на този мъж, забулен в мрак и мистерия, който в еднаква степен бе обругаван и обожаван. Понякога от една и съща личност. Отново се замисли за Джорджиана, убеден, че от самото начало нейните действия са били резултат от заплахите на Чейс. От властта на Чейс.

Уест напусна къщата, входната врата рязко се захлопна зад гърба му, достатъчно шумно, за да чуе посланието: Не се връщай отново.

Със сигурност тя би трябвало да проклина Чейс повече, отколкото го обожаваше.

Би трябвало, нали?

Припомни си за своята майка, която никога не бе намерила смелост да се опълчи. Мили боже. Възможно ли бе и Джорджиана да е в същото положение?

Зави му се свят, мислите бясно се щураха в главата му. Сега, след като тайните на Тремли бяха известни, и неговите, които бяха достатъчно ценни, за да застрашат бъдещето му, щяха да станат известни, Уест нямаше избор, освен да погне Чейс. А ако го стореше, изходът беше само един — той трябваше на всяка цена да спечели. Безусловно.

А за да го направи, трябваше да открие единственото нещо, което бе скъпо на Чейс.

Неговата самоличност.

Ти на мене, аз на тебе. Името на Чейс щеше да защити неговото собствено.

Да защити Синтия.

Да защити Джорджиана.

Но после какво? Джорджиана пак нямаше да бъде негова. Не можеше да бъде негова. Той не можеше да се ожени за нея. Не можеше да й даде живота, който тя заслужаваше. Животът, който тя искаше.

Нямаше да има никакво значение, осъзна той, докато стоеше пред дома на врага си, насред „Мейфеър“, тъй като той пак няма да бъде достатъчен за нея.

Ти не можеш да ми дадеш титла.

Зачуди се колко пъти бе чувал тези думи, преди да забрави звука им върху устните й. Той не можеше да й даде титла. Но можеше да я освободи от Чейс. И в същото време да освободи себе си.

Зърна движение от другата страна на улицата — някакъв мъж се бе облегнал на едно дърво, пъхнал ръце в джобовете, който не си струваше да бъде забелязан, но при все това Уест го забеляза.

С дългогодишното умение на опитен журналист, Уест не гледаше, но въпреки това забелязваше всичко. Видя, че яката на мъжа бе вдигната, за да го предпази от студа, все едно отдавна стоеше там. Видя широките рамене под добре ушитите дрехи — достатъчно широки, за да не са придобити в касапските магазини или на боксовите рингове. Този мъж не беше обикновен човек. Той очевидно беше много добре обучен.

Дънкан се насочи към двуколката си, преструвайки се, че не забелязва мъжагата. Той можеше да бъде тук по най-различни причини — Тремли несъмнено бе дал на шпионите си достатъчно основание да го държат под око.

Но онези шпиони не се движеха в карета със затъмнени прозорци, съвсем същата като онази, в която Уест бе пътувал предишната вечер.

Първоначално си помисли, че беше тя. Че тя го е последвала. И той не можеше да реши дали е бесен, или въодушевен от присъствието й. Но когато приближи до екипажа, охранителят напусна поста си, давайки съвсем ясно да се разбере, че Дънкан ще трябва да се пребори с него, ако иска да продължи, което, имайки предвид заниманията им от миналата нощ и очевидното й желание да ги продължи, изглеждаше странно.

И тогава осъзна, че тя не беше в каретата.

И че каретата не би трябвало да бъде забелязана.

Той е бил следен.

Сякаш беше дете.

Ускори крачка, а охранителят се изпречи пред Уест, когато посоката му стана ясна. Дънкан срещна погледа на мъжа и решително заговори, докато гневът и отчаянието, натрупани от сутринта, заплашително се надигаха в гърдите му.

— Сигурен съм, че са ви казали да не ми посягате.

— Нямам представа кой сте вие, сър.

Думите бяха изречени бавно и провлачено.

Уест вирна брадичка.

— Чудя се какво би помогнало да си опресниш паметта.

Главорезът се ухили, разкривайки голяма дупка на мястото на предните си зъби.

— Ще ми се да ви видя как пробвате, г’с’не.

Уест замахна с юмрук, но в последната секунда — когато охранителят се сепна и се приготви да блокира удара — направи ловка маневра и вместо това се извъртя, отвори със замах вратичката на каретата и надникна вътре.

Остана втрещен от откритието си.

В купето седеше маркиз Бърн.

Той е бил проследен от „Падналия ангел“.

По дяволите. Понечи да се качи в каретата, но краткото забавяне, когато позна Бърн, даде възможност на мъжа отвън да го сграбчи за ръкава на палтото и да го издърпа обратно.

Уест се обърна към пазача. Този път юмрукът му срещна плътта. Съвсем преднамерено. Охранителите на „Ангела“ не бяха любители. Мъжът отвърна светкавично, забивайки му точно кроше, достатъчно силно, за да го заболи. Преди Уест да успее да нападне отново, Бърн заговори:

— Достатъчно. Намираме се в „Мейфеър“, посред бял ден. — Маркизът сграбчи рамото на Уест и предотврати удара му. — Влизай в проклетата карета. Шокираш дамите.

И действително, на отсрещния тротоар две млади дами, издокарани с изискани сутрешни тоалети, наблюдаваха с ококорени очи и увиснали ченета безпрецедентната сцена. Уест извади носната си кърпичка и я притисна към носа си. Откри, че кървеше. Грубиянът имаше точен удар. Окото на противника му вече беше подуто, което изпълни вестникаря с лека гордост. Той свали шапката си, шляпна мъжа по гърба и го обърна с лице към жените.

— Добро утро, дами.

Остана впечатлен, че очите на жените не изхвръкнаха от орбитите, особено когато компаньонът му се поклони и рече:

— Прекрасна сутрин.

— Господи! — възкликна Бърн от вътрешността на каретата и Уест насочи вниманието си към него.

Пусна съперника си, качи се в купето и се настани срещу маркиза, който отвори уста, за да заговори.

— Не! — възпря го Уест, гневът му бързо се превърна в ярост. — Не давам и пукната пара защо си тук. Не давам пукната пара какво искаш, какво мислиш или какво имаш да ми кажеш. Писна ми от всички вас! Да ме контролирате, преследвате, да се пазарите с мен! Да ме манипулирате, мътните ви взели!

Уест срещна спокойния поглед на Бърн, който сякаш ни най-малко не беше изненадан от гневната тирада.

— Ако не исках да знаеш, че си бил проследен, уверявам те, нямаше да го разбереш.

Дънкан го изгледа убийствено.

— Не се съмнявам, че си вярваш.

— Тремли е чудовище — рече Бърн. — Каквото и да възнамеряваш да правиш с информацията, която имаш за него, каквото и да си му казал, той е чудовище. И като приятел…

Уест разцепи въздуха с ръка.

— Недей. Не се наричай мой приятел. Ти, Темпъл, Крос и вашият проклет собственик прекалено често ме наричахте свой приятел, без изобщо да го мислите.

Веждите на Бърн отхвръкнаха на челото.

— Нашият собственик? Не ми харесва как звучи това.

— В такъв случай може би трябва да се измъкнете изпод чехъла на Чейс и сами да си извоювате име.

Бърн подсвирна, продължително и ниско.

— Май си доста сърдит.

— Просто съм отвратен от такива като вас.

— От такива като нас?

Бърн отлично знаеше какво има предвид Дънкан.

— Аристократи, които си мислят, че светът се върти около тях и изпълнява всяка тяхна прищявка.

— Ами когато разполагаш с парите и властта, които ние имаме. Светът действително изпълнява всяка твоя прищявка — отбеляза Бърн. — Но всъщност не става дума за нас, нали?

Уест присви очи.

— Нямаш ни най-малка представа за какво става дума.

— Всъщност знам. Мисля, че става дума за жена.

Пред погледа му се мярна образ, жената, за която Бърн говореше. Наполовина грях, наполовина спасение, еднакво зависима от мъжете на „Падналия ангел“. От техния водач. Толкова зависима от него, че в живота й нямаше място за Уест.

Не че това имаше значение.

Срещна погледа на маркиза.

— Заслужаваш здрав пердах.

— И смяташ, че ти си мъжът, от когото ще го получа?

Наистина беше. Дънкан Уест беше единственият мъж в Лондон, който можеше да го ступа. Беше се уморил да бъде манипулиран и използван с пълно незачитане.

— Мисля, че аз съм мъжът, който ще унищожи всички вас — каза той, думите прозвучаха студено, злокобно и смущаващо в тишината.

Щеше да ги унищожи и да я спаси.

Бърн застина.

— Това звучи като заплаха.

— Аз не отправям заплахи.

Дънкан сложи ръка върху дръжката на вратичката и я отвори.

— Сега знам, че е заради нея.

Дънкан се извърна, с усилие сподавяйки желанието си да си изкара гнева на маркиза. Да му причини това, което искаше да причини на Чейс — мистериозния, непознат Чейс.

Вместо това каза:

— Не е заплаха. Предай го на Чейс.