Сара Маклейн
Маската на любовта (7)

Глава 6

… И при все това, съществува мистерия около нашата лейди Дж. Тайнственост, която заставя дори най-непоклатимите аристократки да повдигнат лорнета си и да обърнат внимание на момичето в другия край на балната зала. Дали е възможно през всички тези години несправедливо да сме я осъждали и презирали? Само сезонът ще покаже…

… Млади лондонски дами, обърнете внимание! Носят се упорити слухове, че лорд Л. си търси съпруга. Списъкът му с желаните качества несъмнено включва красота, духовитост и изкусно свирене на струнен инструмент. Уви, онези, които не са безбожно богати, няма смисъл да се кандидатират…

„Перли § Пелерини“, дамско списание, април 1833 г.

Не го беше грижа, че тя лъжеше.

Не го интересуваше, че от години е била под закрилата на най-могъщия, най-потайния мъж в Лондон. Не му пукаше, че мъж с толкова пари няма да се отнесе любезно към всеки, който се осмелеше да докосне неговата собственост.

Пет пари не даваше, че тя не беше нищо от това, което изглеждаше — че някак си не беше нито куртизанка, нито опозорена аристократка, нито невинна девойка.

Интересуваше го единствено това, че тя беше притисната до него в това тясно място, цялата дълги крайници и мека кожа, и за един кратък миг тя беше негова.

Целувката беше грях и невинност, като самата дама — опит и невинност в едно. Ръката й обхвана тила му, пръстите се заровиха в косата му със забележителна целенасоченост, докато в същото време от устните й се отрони удивено ахване, сякаш никога не е била целувана.

Исусе.

Нищо чудно, че беше най-желаната лондонска куртизанка. Тя беше червена коприна и бяла дантела. Две изкусителни, непоносими страни на една монета. И в този момент тя му принадлежеше.

Но първо…

Уест се отдръпна малко, давайки й възможност да си поеме дъх, докато прошепна:

— Щях да се намеся. Независимо от всичко.

Никак не му се бе поправил нейният намек, че беше ударил Потъл, защото тя беше от аристократично потекло. Измъчваше го мисълта, че тя си представяше, че той би позволил която и да било жена да бъде подложена на подобна грубост и унижение. Но което беше по-важно, призляваше му от мисълта, че тя вярваше, че той би изоставил нея, ако обстоятелствата бяха по-различни.

Не знаеше защо беше толкова важно за него тя да му вярва. Да вярва, че той е мъж, който би защитил една жена. Всяка жена. Нея. Но беше важно.

— Щях да се намеся — повтори.

Пръстите й се плъзнаха по тила му, заиграха се с къдравите кичури, заставяйки го да я пожелае с тяхното невинно, игриво обещание.

— Знам — прошепна тя.

Без значение от информацията, споразумението, двойствената самоличност, тази жена беше неустоима. Той никога нямаше да издаде тайните й. Не и сега, когато знаеше, че тя беше много повече, отколкото изглеждаше.

Желаеше я без остатък, без милост.

Сграбчи я за талията, притегли я по-близо, притисна единия си крак в нейния, оплитайки се в полите й, омаян от уханието й, от съблазънта й. А тя го съблазняваше също както и той нея. Никога досега в живота си не се бе чувствал толкова равен с някого.

Тя се отдаде на целувката, вземайки със същата страст като него, отдавайки се със същата наслада като неговата. А звуците, които издаваше… — малки въздишки, ахвания, задъхано скимтене, — тя беше великолепна, истинска богиня.

Уест я повдигна в прегръдките си и я завъртя, отнесе я до срещуположната стена на нишата, докато устните му се спуснаха по бузата й и захапаха меката част на едното ухо.

— Искаше това от години — прошепна, докато зъбите му си играеха с нежната плът, а пръстите й се разпериха върху раменете му.

— Не — отвърна тя.

И в лъжата той чу несъмнената истина.

Усмихна се до гладката кожа на шията й, прокарвайки зъби по изящната шия.

— Мислиш, че не съм забелязал? Че не съм усетил как ме наблюдаваш?

Тя се отдръпна от ласките му.

— Ако си забелязал, защото не си дошъл при мен?

Уест я гледа продължително, втренчен в очите й с цвета на разтопено злато.

— Сега съм при теб — отрони, наклони се и ухапа долната й устна, привлече я към гърдите си, наслаждавайки се на ниския, гърлен смях, който изригна от нея.

Той последва звука надолу по извивката на шията до мястото, където вибрираше в гърлото й, зъбите му нежно го захапаха. Тя простена от усещането, а на него му се искаше да изреве от удоволствие. Неговото удоволствие. Устните й се извиха и той болезнено закопня за сладостта им. Протегна своите към тях.

Тя се отдръпна.

— Ти не ме желаеше досега. Докато не откри, че аз съм също и тя.

Той застина при думите й.

— Тя.

— Джорджиана.

Начинът, по който тя говореше за себе си в трето лице, го сепна. Уест я обърна към светлината, за да я види.

— Джорджиана е друга? — Тя затвори очи за миг, обмисляйки отговора си, а той смени въпроса: — Трябва да мислиш, за да отговориш?

— Не е ли с всички ни така? — попита младата жена. Думите бяха изречени тихо и сериозно. — Нима всички ние не сме двама души? Трима? Дузина? Различни със семейството, приятелите, любимите хора, непознатите и с децата? Различни с мъжете? С жените?

— Не е същото — настоя той. — Аз не играя ролята на двама души.

— Това не е игра — отвърна тя. — Аз не се наслаждавам на играта.

— Разбира се, че го правиш — възрази той и Джорджиана отново бе смаяна колко добре вижда той това, което малцина забелязваха. — Ти обожаваш тази игра. Виждал съм те тук как се опиваш от всеобщото внимание и господстваш в клуба, сякаш го притежаваш. Красива. Съвършена… — Пръстите му се спуснаха по края на роклята и той се възхити на начина, по който гърдите й се издуха, когато тя рязко пое дъх заради докосването му — … и онзи смях, дълбок и приканващ. Виждал съм те да забавляваш и да изкушаваш, увиснала на ръката на някой от най-богатите клиенти на „Ангела“, докато други вече са се отказали от надеждата, че някой ден и техният късмет ще проработи и ще могат да се сгреят от светлината на твоето внимание.

Тя вирна брадичка, влизайки в образа на Ана.

— Сега имате цялото ми внимание, сър.

— Недей. Не и с мен. Защо го правиш, ако не е заради удоволствието от маскарада?

Нещо проблесна в очите й при въпроса, сетне угасна.

— Оцеляване.

Дънкан бе лъгал достатъчно в живота си, за да разпознае истината. Точно това го правеше толкова велик вестникар.

— От какво се страхуваш?

Джорджиана невесело се засмя.

— Говориш като човек, който не се страхува от унищожение.

Само ако тя знаеше какъв страх сковаваше душата му в среднощната доба. Как се събуждаше всяка сутрин, ужасен, че днешният ден ще бъде денят на неговото унищожение. Пропъди мислите.

— Тогава защо го правиш? — притисна я. — Защо се въплъщаваш в образа на Ана? Защо просто не живееш като Джорджиана? Нима ролята на Ана не заплашва окончателно да те съсипе?

Тя поклати глава.

— Ти не разбираш.

— Не разбирам. Ти се притесняваш, че не можеш да се омъжиш за достатъчно високопоставен аристократ, за да осигуриш неопетнена репутация на дъщеря си, и въпреки това се обличаш в предизвикателни коприни, гримираш лицето си и ръководиш цяла тайфа леки жени в най-прочутото лондонско казино.

— Смяташ това за глупаво.

— Смятам го за безразсъдно.

— Мислиш, че съм егоистка.

— Не.

Той не беше глупак.

— Какво тогава?

Уест не се поколеба.

— Мисля, че по широкия свят нито една жена не би избрала доброволно професия като твоята.

При думите му тя се усмихна и той бе изненадан от искреността на изражението й, като че ли знаеше нещо, неведомо за него. И може би наистина беше така.

— Тук, господин Уест — изрече тя с женска хитрост, — грешите.

— Тогава каква е причината? — не се отказваше той, вече отчаян да получи отговор. — Защо го правиш? Заради неговата власт? Харесва ти да бъдеш специалната собственост на неуловимия Чейс, който всява страх в сърцата на мъжете в цяла Британия?

— Чейс е част от това, определено.

Той намрази истината в думите. Не можа да се сдържи да не попита:

— Толкова добър любовник ли е?

За секунда тя остана мълчалива и той се прокле за въпроса. И още повече, когато тя промълви:

— Ами ако ти кажа, че отношенията ми с Чейс нямат нищо общо със секса?

Секс. Думата се изтърколи от езика и устните й, обви се около тях в тъмната ниша, цялата пълна с изкушение и обещание. Господи, той искаше да й повярва — ненавиждаше представата за чужди ръце по нея, за устни, галещи най-съкровените й места. И поради някаква причина ненавиждаше мисълта, дори без да има ясен образ на мъжа, който я притежаваше.

— Нямаше да ти повярвам.

— Защо не?

— Защото всеки мъж, който има изключителен достъп до теб, няма да може да преживее и ден, без да те докосва.

Думите му я шокираха. Той видя мярналото се върху лицето й изражение, изместено много бързо с друго, което един по-малко проницателен мъж не би забелязал. Защото всеки друг мъж би бил толкова завладян от изражението, което го бе заменило — красивата й уста се изви в пълно задоволство, — че не би се интересувал от предшестващото го.

Но тъкмо комбинацията от двете — доказателство за нещо невинно и порочно — достигна до сърцевината на Уест, разпростирайки желанието в него.

Той се опитваше да успокои дишането си, когато тя пристъпи по-близо към него.

— Да не би да казваш, че би ти харесвало да имаш изключителен достъп до мен?

Говореше Ана, опитната куртизанка, въплъщение на порок и грях.

И той отвърна в същия тон:

— Аз съм мъж, нали?

Ръцете й се отпуснаха върху раменете му, плъзнаха се гладко по реверите на сакото, пъхнаха се навътре, върху ленената риза.

— Чейс събужда ли страх в сърцето ти? — попита тя тихо, дланта й се спря върху мястото, където туптеше въпросният орган. — Треперене ли усещам?

Сърцето му бясно бумтеше за това влудяващо, загадъчно създание. Никога не бе желал друга жена така, както желаеше нея. Макар да осъзнаваше, че тя е ужасен залог, по-лош от всички онези, които бе направил на игралните маси в казиното. Там той бе рискувал само пари.

Тук рискуваше нещо много по-важно.

— Не ме изкушавай — прошепна Уест в мрака, отдръпвайки ръцете й от себе си.

— Или какво?

Въпросът беше като близване на пламък.

— Или ще получиш това, което искаш.

Той усети как устните й се извиха в усмивка до страната му.

— Това е чудесно обещание.

Дънкан извърна глава и отново завладя устните й, повдигна я срещу себе си, обожавайки начина, по който ръцете й се обвиха около врата му, и тя се притисна към него, отдавайки му се. Позволявайки му той да поеме контрола.

Прикова я към стената, намести се между бедрата й, проклинайки прозирните копринени поли. Искаше я по-близо. Открита. Гореща. Влажна.

Негова.

Тя изрази удоволствието си с малък, прелестен звук и той задълбочи целувката, езикът му милваше и проникваше по-навътре, а тя с жар откликваше. Ръката му погали нежната кожа, палецът му откри надничащите над ръба на дълбокото деколте гърди. Неспособен да устои на изкушението, Уест плъзна пръсти под коприната и повдигна едната гърда от подплатеното й ложе, прокара върха на палеца си върху щръкналото зърно.

Откъсна устни от нейните.

— Бих дал всичко за повече светлина.

Тя се изви под ласката му.

— Защо?

— Искам да видя цвета на това възхитително творение. Искам да наблюдавам как се втвърдява за мен. — Тя прехапа устни. — Желаеш ли го?

Възцари се продължително мълчание, преди тя да отговори, прошепвайки истината:

— Да.

Той долови нещо в тази удивително проста думичка. Нещо като свян. Тук нямаше място за това.

— Не се срамувай от това, което харесваш.

Натърти всяка дума с нежно пощипване.

— Харесва ми това — промълви насила изтръгнатото признание.

— Както и на мен — отрони той и устните му доближиха гърдата й. — Както и на мен — повтори миг преди езикът му да обходи набъбналото връхче.

Вкусът й беше също толкова вълшебен, както и уханието й.

— Ана?

И двамата замръзнаха, спомняйки си къде се намират. Уест вдигна глава. Срещна разширените й очи.

— Мамка му! — прошепна тя и той нямаше време да се изненада от ругатнята. В крайна сметка тя бе взела думите право от устните му. — Това е Темпъл.

В гърдите му избухна съжаление. И гняв. Той я спусна, поставяйки краката й на пода.

— Не влизай! — извика Джорджиана. Ана бе изчезнала.

— Един момент, Темпъл — присъедини се и той, неспособен да откъсне взор от прекрасното бледо кълбо на гърдата й.

— Прекалено късно — разнесе се гласът на Темпъл, този път по-близо.

Дънкан се извърна, за да я закрие, озовавайки се лице в лице с херцог Ламонт със спокойствие, което не изпитваше. По-късно щеше да се зачуди на писъка, изплъзнал се от устните на Джорджиана, сякаш никога не е била сварвана в подобна ситуация. Може би Темпъл беше източникът на смущението й, но каквато и да бе причината, тя беше бясна.

— Върви си!

— Имаше притеснение, че са се отнесли грубо с теб — отвърна Темпъл невъзмутимо. — Виждам, че не е било без основание.

— Добре съм — отсече тя. — Както сам можеш да се увериш.

Темпъл срещна погледа му.

— Уест — кимна. — Ти определено си се устроил много удобно.

Дънкан повдигна рамо. Сетне го отпусна.

— Това е моят клуб.

— Но не и твоята жена.

Дънкан не се съмняваше, че Чейс ще узнае за това, преди нощта да е изтекла.

— Нито твоята — тросна се Джорджиана.

Темпъл я погледна, а Дънкан се премести, за да закрие гледката му.

— Позволи малко уединение на дамата.

Очите на херцог Ламонт се разшириха за миг.

— Трябва ли да се обърна?

— Това би ме устроило, защото не бих искал да те предизвиквам.

— Боиш се, че ще загубиш?

Херцогът беше непобедимият лондонски боксьор.

— Боя се, че ще спечеля — отвърна Дънкан. — Бих искал да продължа да те наричам свой приятел, след като тази неуместна ситуация приключи.

Темпъл кимна и се обърна с гръб към тях.

— Прибери си нещата, Ана.

Тя раздразнено пое дъх.

— Знаеш ли, можеш да си вървиш, ако се срамуваш, Темпъл.

— За нищо на света! — възмути се Темпъл. — Аз предлагам закрилата си.

— Тя не се нуждае от нея.

По дяволите, ако се нуждаеше, Дънкан щеше да й я предостави.

Не че искаше.

Лъжец.

Темпъл се обърна точно навреме, за да срещне погледа на вестникаря.

— Не?

— Не — отвърна Дънкан.

— Не — рече тя в същото време и издърпа нагоре корсажа си за огромно разочарование на Уест. — Можеш да се обърнеш.

— Не предлагам закрилата си на теб — каза херцогът и вдигна брадичка в посока към Дънкан. — Предлагам я на него.

— Аз съм напълно способен да се защитя в тази ситуация — отвърна Уест, без да обръща внимание на думите.

— Ти нямаш ни най-малка представа каква е тази ситуация — сви рамене херцогът.

На Дънкан не му се поправи заплашителната нотка в гласа на Темпъл.

— Махай се! — почти изкрещя Джорджиана.

Изненадващо, херцог Ламонт се подчини.

Двамата останаха смълчани доста дълго, докато Дънкан се опитваше да се убеди, че е благодарен за намесата на Темпъл. Благодарен, че случилото се не бе стигнало по-далече.

Тази жена беше едновременно прекалено изкушаваща и опасна и щеше да бъде по-добре той да стои далече от нея. Извърна се, за да се сбогува:

— Милейди.

— Не ме наричай така тук — промърмори тя.

— Ще те наричам така където пожелая. Титлата ти се полага, нали?

— Ти я използва не заради това.

Вярно беше, но той нямаше да го признае.

— Договорихме ли се? — попита вместо това.

Отне й секунда, за да разбере, и той с усилие сподави удоволствието, когато откри, че я бе смутил също толкова силно, колкото и тя него.

— Ще трябва да уведомя Чейс. — Красивите й кехлибарени очи срещнаха неговите. — Това никога повече няма да се случи.

Той повдигна вежда.

— Има само един начин да стане това. — Тя въпросително го погледна. — Дай ми информацията. И аз ще уредя брака ти.

Уест се обърна и напусна помещението. И клуба.

Заклевайки се да устои на тази жена.