Сара Маклейн
Маската на любовта (11)

Глава 10

… Този вестник узна от достоверен източник, че един известен обеднял аристократ се интересува от дама с много богата зестра. Макар да не можем да потвърдим намеренията на въпросния лорд, можем със сигурност да заявим, че преди две нощи двамата прекараха четвърт час заедно на тъмна тераса. Получихме уверение, че макар лорд Л. да се е държал като безупречен джентълмен, няма да му се наложи още дълго да бъде такъв…

… Наистина има малко двойки, които да обожаваме повече от маркиз и маркиза Р. Измина повече от десетилетие, откакто ги наблюдаваме толкова явно да се изпиват с очи, но тази гледка никога няма да ни омръзне. Носят се слухове, че дори фехтуват заедно…

Клюкарските страници на „Британия през седмицата“, 29 април 1833 г.

Статиите започваха да дават плод.

Джорджиана бе танцувала с петима потенциални ухажори на бала в Боуфедърингстоун, включително с трима обеднели зестрогонци, престарял маркиз и един граф със съмнително потекло. А нощта още не бе преполовила.

Сега, когато оркестърът почиваше, тя стоеше до масата с освежителните напитки в другия край на залата с виконт Лангли, несъмнено в очакване музиката да засвири, за да могат двамата да танцуват и тя да направи следващите стъпки в затвърждаването на бъдещата си роля като виконтеса.

Може би й оказваха внимание, защото херцог Лейтън бе повикал на помощ всичките си приятели, за да помагат за женитбата на сестра му. Сред гостите на бала бяха херцогът и херцогинята, роднините на херцогинята, включително и маркиз и маркиза Ролстън, както и лорд и лейди Николас Сейнт Джон.

Или може би беше заради собствениците на „Падналия ангел“, които също присъстваха, въпреки че подкрепата им беше не чак толкова публична. Но при все това те бяха тук, което беше истинско чудо, тъй като нямаше много неща, които по-малко да радваха маркиз Бърн и граф Харлоу, отколкото светските приеми. Въпреки това те бяха тук, изправени в залата като мълчаливи стражи.

А може би беше заради съпругите им — всяка от тях със завидни качества и способности, ново поколение аристократки. Някои със скандална, а други с безупречна репутация в обществото.

Можеше да се дължи на всяко едно от тези неща, но Уест знаеше истината.

Беше заради клюкарските колонки.

Ала вестникарският магнат не бе сигурен какви чувства изпитваше към техния успех.

Той стоеше и наблюдаваше цялата сцена, видя как лейди Боуфедърингстоун, най-отявлената клюкарка и един от стълбовете на старото поколение аристократи във висшето общество, повдигна лорнета си и стрелна едва доловим поглед към мястото, където стоеше Джорджиана. Остана така известно време, после свали лорнета, кимна и отново се извърна към свитата си от дами, несъмнено за да обсъдят новото попълнение в балната й зала.

Беше забележително, че Джорджиана бе поискала подкрепата на Уест, имайки на своя страна цяла тълпа от благородници и благороднички — онези, които се бяха измъкнали от безбройните капани на обществото по време на своя скандален път към приемането.

Но на света нямаше нещо по-опасно от неомъжена жена, обвита в скандал.

Така е било, когато Ева е вкусила ябълката, когато Йезавел^[1] гримирала лицето си, когато Агар^[2] си легнала с Авраам.

Той я наблюдаваше как тя повдигна чашата с шампанско до устните си и отпи. Когато отпусна чашата и се усмихна на кавалера си, Уест си представи как тези устни блестят от останалите капки вино, представи си как пие от тях.

Може и да бяха минали дни от тяхната целувка, но той все още усещаше вкуса й и всеки път, когато помислеше за нея или я зърнеше, изпитваше все по-голямо нетърпение балът да свърши и нощта да започне. Той просто изчакваше момента, когато ще може да я докосне.

Лангли сложи ръка на лакътя й и я поведе към дансинга за следващия танц.

Уест започваше да намразва Лангли.

Да ненавижда непринудената усмивка на виконта и безупречно ушития му костюм и съвършената вратовръзка. Все по-малко му се нравеше начинът, по който мъжът се движеше, сякаш беше роден за това място, за този свят и навярно за тази жена. Нямаше никакво значение, че мисълта бе безкрайно нелогична, тъй като Лангли беше роден за всички тези неща.

И определено започваше да ненавижда умението, с което благородникът танцуваше. С естествена грация и елегантни движения, присъщи на истински джентълмен. Както и начина, по който Джорджиана му се усмихваше, вдигнала глава към него, докато се въртяха по дансинга — не вдигнала глава, коригира се Уест, тъй като Лангли беше на ръст колкото нея, а не по-висок.

Опита се да възпре намръщената си гримаса. Никак не му харесваше колко красива двойка бяха двамата. Колко лесно бе да си ги представи като едно цяло.

Колко лесно бе да заключи, че ще имат красиви деца.

Не че го беше грижа за децата им.

Тя срещна погледа му и той изтръпна от удоволствие. Тази вечер беше много красива. Въпреки че беше на двайсет и шест, тя беше по-свежа от присъстващите жени. Направо сияеше на светлината на свещите, копринената й рокля блестеше, докато Лангли я въртеше из залата, златистите й къдрици галеха вдлъбнатината, където изящната шия срещаше рамото й. Мястото, което ухаеше на ванилия и Джорджиана. Мястото, което възнамеряваше да оближе следващия път, когато останат сами.

Кимна й, а тя се изчерви и мигом отмести поглед. Искаше му се да ликува с успеха си. Тя го желаеше. Беше готов да се обзаложи, че го желаеше почти толкова силно, колкото и той нея.

И тази вечер двамата щяха да имат това, за което копнееха. Умираше от нетърпение да я докосне. Почти не бе мислил за нищо друго, откакто предишния ден в парка тя се бе извърнала към него и бе промълвила: „Избирам вас“. Господи, как жадуваше да я вдигне в обятията си, да я отнесе до най-близкия гъсталак, да я разсъблече върху тревата и да люби всеки сантиметър от тялото й с всеки сантиметър от своето, да прати по дяволите света, в който тя се бе родила и в който бе избрала да живее.

Избирам вас.

Нямаше значение, че навярно бе казвала тези думи на десетки мъже в живота си. Че навярно познаваше тяхната сила и умело я използваше.

Когато му ги бе казала, той беше неин. На мига. Изпълнен с безброй фантазии как да я направи своя. В най-добрия случай желанието му можеше да се нарече примитивно — той я искаше. Изцяло.

И тази нощ щеше да я има.

— Получи ли бележката ми?

Уест застина при думите, сетне бавно се извърна, за да се намери лице в лице с граф Тремли, застанал до рамото му.

— Да.

— Не си написал статията, която обсъждахме.

Войната в Гърция. Поддръжката на Тремли за врага.

— Имах работа.

— Хазартът и светските приеми не са работа. Не обичам да ме пренебрегват. Постарай се да го запомниш.

Всичко в думите му вбеси Уест, но той знаеше, че графът го предизвиква.

— Сега ти обръщам внимание.

— Защото е достатъчна само една моя дума и всеки един от присъстващите тук ще бъде щастлив да види как увисваш на бесилото.

Уест ненавиждаше истината в думите — факта, че независимо от причините, поради които го бе сторил, независимо от резултатите от действията му, независимо от властта, която сега притежаваше като вестникарски магнат, той не беше един от тях.

Никога нямаше да бъде.

Изтика мисълта и се извърна отново към балната зала, преструвайки се, че не му пука, както се отнасяше вече повече от десет години към този свят, който никога нямаше да бъде негов.

— Какво искаш?

Зададе въпроса, докато покрай тях минаваха група млади мъже, очевидно търсещи място, където да поиграят на карти, за да убият по-лесно времето на бала, на който майките им ги бяха принудили да присъстват. Неколцина от тях се обърнаха, за да поздравят Тремли и Уест, очевидно без да намират нещо странно в двамата мъже, увлечени в разговор.

И двамата заемаха важно положение — Тремли като съветник на крал Уилям, а Уест като вестникар, на когото голяма част от обществото бе задължено. Имаше само още един мъж, който споделяше тяхното влияние.

Мъж, който Тремли бе дошъл да обсъди.

— Искам Чейс.

Уест се засмя.

— Не виждам нищо смешно — процеди Тремли.

Уест повдигна вежда.

— Ти искаш Чейс.

— Точно така.

Дънкан Уест поклати глава.

— Ти и останалата част от света.

Тремли се подсмихва.

— Може и да го иска, но останалата част от света не притежава теб.

Това беше самата истина. Десет години Уест предаваше информация за обществото на Тремли, който го изнудваше в замяна на мълчанието си за миналото на Уест. За тяхното общо минало.

И всеки ден всяко късче информация, което той споделяше и публикуваше, малко по малко убиваше Уест. Той отчаяно копнееше да се измъкне от хватката на този зъл човек. Отчаяно искаше да се добере до информацията, която щеше да го освободи.

Дългите години опит му помагаха да не издаде яростта и безсилието, които всеки път го завладяваха, когато Тремли беше наблизо.

— Защо Чейс?

— Хайде сега. — Тремли изрече думите с тих, почти шеговит той. — Има само двама мъже в Лондон, чиято власт почти се равнява на моята. Единият от тях е джоба ми. — Уест стисна юмруци, докато графът продължи: — Другият е Чейс.

— Това не е достатъчно, за да се захвана с него.

Тремли се изсмя със студен смях, пълен с ненавист.

— Харесва ми, когато си мислиш, че имаш избор. Той се интересува от жена ми. Не обичам да ме заплашват.

В гърдите на Уест избухна гняв, когато си помисли за отношението на Тремли към съпругата му.

— Чейс не е единственият мъж, който може да те заплаши.

— Със сигурност нямаш предвид себе си. — Когато Дънкан не отговори, графът продължи: — Ти не можеш да ме унищожиш, Джейми.

Прошепнатото име, с десетгодишна давност и неизползвано, изпълни Дънкан със смут. Накара го да закопнее да изтрие от лицето на земята самодоволния граф. Да пожелае с цялото си сърце да се сдобие с информацията, която лейди Тремли бе предоставила в замяна на членството си в „Падналия ангел“.

Той пое дълбоко дъх. Насили се да запази спокойствие.

— Мислиш ли, че досега не съм се опитал да проуча Чейс? Мислиш ли, че не осъзнавам как ще хвръкнат продажбите на вестниците ми, ако разкрия самоличността му? И макар да съм поласкан от твоята увереност, уверявам те, че дори аз не мога да получа достъп до Чейс.

— Но проститутката може.

Думите — думата — го разлюляха и единствено пълната бална зала попречи на Уест да забие юмрука си в самодоволното лице на графа.

— Нямам представа за кого говориш.

— Когато решиш, може да си много досаден — въздъхна аристократът, преструвайки се, че проявява интерес към танцуващите двойки, носещи се покрай тях. — Много точно знаеш за кого говоря. За жената на Чейс. Сега очевидно изоставена. И предоставена на теб.

Усет се скова от описанието, сякаш тя не беше нищо повече от дрънкулка, която мъжете си подхвърляха. От начина, по който този мръсник говореше за нея — като за нещо евтино, използвано и нежелано.

За бога, тя беше дъщеря на херцог.

Но не и за Тремли. Както и за останалата част от Лондон.

— Няма смисъл да отричаш — продължи графът. — Половината виеше общество те е видяло да я замъкваш в частна стая в казиното преди няколко вечери. Чух три различни истории как Ламонт те заварил да й запряташ полите. Или май тя ти е сваляла гащите?

Идеше му да изреве от гняв при тази обида. Ако някой друг се осмелеше да говори по този начин, Уест щеше да го пребие. Негодникът щеше цяла седмица да ближе раните си, нанесени от юмруците му. И щеше с години да страда от перото му.

Но Тремли беше в безопасност от яростта на Уест, защото той прекалено добре знаеше как бе използвана в миналото. За какво беше борбата. И каква беше победата.

Затова, вместо да го пребие до смърт, Уест каза:

— Би трябвало да внимаваш как говориш за дамата.

— Охо, сега тя е дама? Проститутката — той натърти вулгарната дума — сигурно е страхотна между чаршафите, след като толкова я възхвалявате. — Тремли отново извърна поглед към него. — Пет пари не давам какво правиш с нея. Но първо и най-вече тя е проститутката на Чейс. И ти ще откриеш за мен неговата самоличност.

Един ден щеше окончателно да съсипе този мъж и щеше да се почувства великолепно.

Графът сякаш отгатна мисълта му.

— Всичко това ти е отвратително, нали? — рече той, внимателно наблюдавайки Уест. — Ненавиждаш факта, че имам такава власт над теб. Че само с едно свое дихание мога да те смажа. Че си свързан с мен. Завинаги.

„Ненавист“ беше прекалено слаба дума за това, което Уест изпитваше към Тремли.

— Завинаги е много дълго време.

— Сигурен съм, че ще разбереш колко вярно е това твърдение, ако някога бъдеш разкрит. Казвали са ми, че в затвора завинаги е още по-дълго.

— А ако не мога да открия самоличността му?

Тремли се извърна и Уест проследи как погледът му прескачаше по събралото се виеше общество, откривайки съпругата си всред танцуващите двойки. Уест забеляза окото на дамата, пожълтяло по края. Отне му един миг, за да осъзнае, че всъщност Тремли не гледаше към съпругата си; партньорът й я обърна, разкривайки двойката зад нея. Жената зад нея.

Синтия.

— Тя е хубаво момиче.

Кръвта на Уест се вледени при заплахата.

— Няма да я закачаш. Това винаги е било споразумението ни.

— Беше. И все още е. В крайна сметка бедното дете не знае истината за своя идеален брат, нали? Какво си направил? Какво си взел?

Думите представляваха студена, блестящо формулирана заплаха. Уест не погледна към графа. Не можеше да гарантира, че ако го стори, няма да нападне мерзавеца. Вместо това слушаше речта на Тремли.

— Би било жалко, ако й кажат истината. Какво ще си помисли тя тогава за теб? За безукорния си брат?

Беше съвършена заплаха. И в никакъв случай напразна. Тя не застрашаваше бъдещето на Уест. Но беше достатъчна Тремли напълно да го контролира, без дори да се налага графът да отправя своята по-голяма и постоянна заплаха.

Той не заплашваше да издаде тайните на жертвата си. Заплашваше да издаде тези на Синтия.

— Не можеш да спасиш всички жени на този свят, Джейми.

Гневът се разгоря, горещ и почти непоносим. Думите прозвучаха тихо, наситени със злокобно обещание.

— Един ден ще те унищожа. Ще го направя заради себе си, да, но и заради всички останали, които някога си наранил.

Тремли презрително се усмихна.

— Какъв герой. Борещ се с вятърни мелници. Все още си момчето, което не може да победи. — Думите бяха предназначени да накарат Дънкан да се почувства по-слаб и безпомощен. — Не ми пука колко пари или влияние имаш, Джейми, аз разполагам със закрилата на краля. И ти си на свобода единствено заради моето благоволение.

При тези думи Дънкан отново се почувства дете, гневен и нетърпелив да влезе в битка. Отчаяно желаещ да победи. Толкова отчаяно жадуващ за различен живот, че беше готов да го открадне.

Не каза нищо.

— Така си и мислех — заключи събеседникът му и се отдалечи.

Уест го проследи с поглед как се приближи до една млада жена, дъщеря на херцог, и я покани на танц. Тя се усмихна и прие предложението, навеждайки се в дълбок поклон. Несъмнено знаеше, че един танц с граф Тремли, доверения съветник на крал Уилям, само ще повиши цената й на брачния пазар.

Каква ирония, че аристокрацията не забелязваше мръсниците в редовете си — само титлите им.

Трябваше да разбере какво знаеше Чейс за Тремли. Незабавно.

 

 

Беше пила прекалено много.

Това не беше планирано. Всъщност беше дори неочаквано. Разбира се, тя можеше да пие уиски с най-големите пиячи. Беше пила уиски с най-големите пиячи.

Но тази вечер бе изпила твърде много шампанско. А шампанското, както знаеха всички, живели след Мария Антоанета, се поемаше леко и приятно като ухание, но предизвикваше нещо съвсем различно, след като влезеше в теб.

Тя се замисли. Дали беше Мария Антоанета с шампанското?

Нямаше значение. Това, което имаше значение, беше, че тя бе погълнала прекалено много шампанско, а сега от нея се очакваше да танцува. А по-късно се очакваше да прави нещо съвсем различно.

Неща, които искаше да направи. С Дънкан Уест.

Неща, които бе предложила да направи.

Неща, които се ужасяваше, че няма да може да направи правилно.

Ала всички тези мисли бяха за друго време. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да танцува.

Слава богу, че виконт Лангли беше отличен танцьор.

Това не би трябвало да я изненадва, тъй като той беше безупречно възпитан — чаровен, забавен и изключително приятен събеседник, — но Джорджиана винаги се изненадваше, когато виконтът я завърташе из балната зала без нито една погрешна стъпка, без да обръща внимание на факта, че тя не беше особено добра партньорка на този етап от вечерта.

Не мислеше, че някога бе танцувала с толкова атлетичен танцьор.

Беше се наслаждавала на това преди и може би щеше да се наслаждава и тази вечер, ако не беше изпила толкова много шампанско, което никога нямаше да си позволи, ако не беше толкова дяволски съсредоточена върху друг мъж, който не танцуваше. Наистина, Дънкан Уест не бе помръднал от мястото си в другия край на балната зала, откакто преди час бе пристигнал в Боуфедърингстоун Хаус. И тази негова неподвижност правеше още по-трудна задачата й да го наблюдава, без да бъде забелязана.

При все това, когато срещна погледа му през залата, в стомаха й се разля смесица от вълнение и нервност.

Тази вечер беше утре вечер.

Аз определям правилата.

Споменът за думите му от предишната вечер, за тяхното обещание накара страните й да пламнат. Тя извърна поглед.

Мили боже. Навярно беше направила ужасна грешка, отправяйки толкова дръзко, безсрамно предложение. Сега трябваше да стигне докрай.

Никога досега не бе желала и едновременно не се бе ужасявала от нещо толкова силно.

— Какво толкова интересно намирате у Дънкан Уест?

Явно интересът й е бил прекалено очевиден.

Тя извърна поглед към Лангли, преструвайки се на изненадана.

— Милорд?

Лангли се усмихна, истинско въплъщение на любезността.

— Аз не съм лишен от способността за наблюдение.

Младата жена поклати глава.

— Нямам представа за какво говорите.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Правите ситуацията много по-сериозна с възраженията си. — Тя го остави да я завърти из залата, използвайки мига, за да събере мислите си. Ала той не я изчака да намери подходящите думи и продължи: — Предполагам, че е благодарност?

— Милорд?

Този път не се наложи да се преструва за каквото и да било. Дънкан Уест ужасно я изнервяше само със самото си съществуване. Защо трябваше да бъде благодарна за това?

— Той върши отлична работа, представяйки вашите качества на вниманието на висшето общество. — Виконтът скромно се усмихна. — Предполагам, че когато Уест свърши, вие повече дори няма да ме удостоите с поглед.

Изглежда, Лангли забелязваше повече, отколкото тя смяташе.

— Съмнявам се в това, милорд — възпротиви се Джорджиана. — Всъщност вие проявявате благоволение, позволявайки да ви видят с мен.

Благородникът се усмихна.

— Действително сте много добра в това.

— В кое?

— Да представяте нещата така, сякаш аз съм завидна партия.

— Вие сте завидна партия — настоя тя.

Той отново се усмихна и тя забеляза иронията, убягваща на останалите. Чейс забеляза иронията.

— Изобщо не съм. Аз съм обеднял аристократ. Едва мога да си позволя обувките на краката.

Джорджиана с подчертан интерес сведе поглед към въпросната част от облеклото му.

— Те са превъзходно лъснати, нищо че са с дупки. — Когато той се засмя, младата жена додаде: — Милорд, за мен казват, че съм обедняла в редица други отношения, които не може толкова лесно да се обогатят.

Той изпитателно впери поглед в нея.

— В такъв случай трябва да съм благодарен на титлата?

— На ваше място аз бих била. — Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги спре. Преди да осъзнае колко неуместно и обидно биха могли да прозвучат. — Нямах предвид…

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Знам какво имахте предвид.

Тя поклати глава.

— Не смятам, че знаете. Имах предвид, че всеки друг с радост би си сменил мястото си с вашето.

— Познавате ли такъв? — подсмихна се виконтът.

Погледът й отново се стрелна над рамото му, където проблясваше русата коса на Дънкан Уест. Мъжът беше достатъчно висок, за да го вижда. Тя се запита дали той би си сменил мястото, дали би приел титлата?

Ако той имаше титла…

Не си позволи да довърши мисълта.

— Боя се, че не.

— Аха! — възкликна кавалерът й. — Значи, признавате, че титлите вече не са толкова въжделени, колкото си мислят хората?

Тя се усмихна.

— Изглежда, те са свързани с голям брой условности и задължения.

— Аз не би трябвало да имам задължения — отбеляза той замислено.

— Проклети да са далечните ялови братовчеди — заяви тя и ръката й се стрелна към устата в безполезен опит да спре думите, след като вече бяха изречени.

Лангли се засмя достатъчно високо, за да привлече вниманието на танцуващите двойки около тях.

— Вие сте много повече, отколкото изглеждате, лейди Джорджиана.

Тя си припомни за папката в кабинета си. Не й се понрави вината, която я бодна при мисълта, че може да се наложи да я използва, за да го спечели. Погледна го и му се усмихна.

— Както и вие, милорд.

При думите й той се умълча и тя се зачуди дали бе осъзнал какво бе казала. Какво знаеше тя. Какво нямаше да се поколебае да използва, ако се наложи.

Погледът й се насочи към този, който продължаваше да стои изправен като страж, сега в компанията на друг мъж.

Тремли.

Седмица по-рано едва ли би обърнала внимание на разговора им, но сега долови нещо в тях, в начина, по който Тремли се усмихваше с онзи усмивка, която не достигаше очите му, и в начина, по който Уест стоеше странно скован, неуверен.

Дължеше на Уест информацията за Тремли — папката, сега пълна с тайните, които съпругата му й бе споделила. Защо той се интересуваше от графа? Откъде знаеше за съществуването на подобни тайни?

Някакво безпокойство се загнезди в нея, докато ги наблюдаваше, а после танцът я застави да се обърне и тя издиша, изпълнена с яд към този свят, където трябваше да се съобразява с правилата, а не със собственото си любопитство.

Сега се намираха в края на залата, близо до отворените врати, водещи към многолюдната тераса. Лангли сведе поглед към нея.

— Искате ли да глътнем малко свеж въздух?

Нищо чудно Лангли да е забелязал, че е прекалила с шампанското.

И това навярно бе за добро, тъй като излизането отвън щеше да я разсее от Дънкан Уест, а всичко, което тази вечер я разсейваше от Дънкан Уест, беше добре дошло.

Лангли я поведе към изхода, покрай самотна жена, стояща в дъното — лейди Мери Ашхолоу, сама, лишена от ухажорите си. Жегна я леко угризение, когато видя тъжните очи на момичето.

Тя се поспря, уловила Лангли под ръка.

— Лейди Мери — кимна, надявайки се, че девойката ще покаже някакво разкаяние.

Но тя се намръщи и й обърна гръб, неоспоримо, публично отхвърляне.

Джорджиана повдигна вежди и насочи вниманието си към Лангли, който изглеждаше шокиран от сцената. Те си проправиха път към терасата, пълна с придружителки. Той я поведе към парапета, по-далече от останалите. Тя отпусна ръце върху камъка и вдиша дълбоко хладния въздух, надявайки се, че ще проясни замаяната й глава.

— Това нормално ли е? — попита след минута виконтът. — Грубостта?

— Никога не е била толкова явна — отвърна Джорджиана. — Но лейди Мери може би има малко по-разбираема причина за държанието си.

Той кимна, сетне попита:

— Заслужава ли го?

— Да заслужава какво?

— Това, което сте направили, за да я разгневите.

— Всъщност, да — отвърна Джорджиана.

Заслужава го много повече, отколкото ти би го заслужил.

Последното остана ненаказано.

— Уморително е, нали? — подхвана Лангли. — Постоянно да играеш роля?

Тя го погледна, съзря разбирането в очите му. Той също играеше. Всеки миг.

— Доста — усмихна се.

Виконтът се облегна на парапета и посочи към групата жени в другия край на терасата, които оживено си шепнеха.

— Обсъждат нас.

Джорджиана ги погледна.

— Несъмнено се чудят какво съм направила, за да се уединя тук с вас.

Той леко се наклони.

— И още се чудят дали няма да станат свидетелки на нещо скандално.

— Горките създания — въздъхна тя. — Няма да имат това удоволствие.

— Горките създания? — престори се той на засегнат. — Горкият аз!

Тя прихна при думите, макар да знаеше, че той не ги мислеше сериозно, спечелвайки си още любопитни погледи от младите жени. Може би нямаше да е толкова лошо да се омъжи за Лангли. Може би от него щеше да излезе добър партньор. Очарователен и забавен. Мил. Умен.

Но не изпитваше никакво привличане.

И нямаше никаква вероятност да изпита.

И точно това го правеше толкова идеален. Всъщност тъкмо привличането беше източник на всичките й беди.

Беше й много по-добре без него и събитията от последната седмица го доказаха. Без него — без начина, по който Дънкан Уест я караше да се чувства — в душата й нямаше да цари такъв хаос. Той нямаше да има такава смущаваща власт над нея.

Не биваше да мисли за Уест, по дяволите! За това, което щеше да се случи тази нощ. За обещанията, които той бе дал, опасни, греховни и порочни. За обещанията да се отдаде, които тя бе направила. И защо да не се отдаде? Сега, веднъж. Защо да не си позволи да изпита удоволствие в прегръдките му? Да го изживее с него? И защо след това да не се оттегли, тихомълком към живота като виконтеса Лангли?

Но първо трябваше да я помолят да стане виконтеса Лангли. А това нямаше да се случи тази вечер.

Още едно момиче излезе на терасата, момиче, което Джорджиана позна. Беше Софи, дъщерята на граф Уайт, нейната защитничка от онази нощ.

Тя беше сама, явно изоставена от приятелките си, несъмнено задето бе защитила Джорджиана. Бедното създание приличаше на изгубено.

Джорджиана се извърна към Лангли, решена да сложи край на този момент. Да го освободи от паяжината си.

— Трябва да танцувате с нея — каза тя. — Девойката е толкова мила. Малко подкрепа няма да й е излишна.

Той повдигна вежда.

— От обеднял виконт?

— От красив, мил джентълмен. — Това беше извинение, но той не го знаеше. Извинение заради начина, по който го използваше. Заради начина, по който искаше да го използва. Кимна към Софи. — Поканете я на танц. Аз ще бъда добре тук. Хубаво е да подишаш чист въздух.

Той й хвърли многозначителен поглед, първото му признание за нетрезвото й състояние.

— Предполагам, че е.

Джорджиана поклати глава.

— Простете.

— Не е нужно да се извинявате. Бог ми е свидетел, че и самият аз съм имал нужда от подобен кураж веднъж или дваж, за да се изправя пред висшето общество. — Поклони се, улови ръката й и целуна облечените й в ръкавица пръсти. — Както милейди желае.

И с тези думи я остави и се отправи към Софи, която в първия миг бе изумена, а сетне поласкана от вниманието му. Джорджиана ги наблюдаваше, докато се връщаха в балната зала, където мигом се впуснаха във вихъра на танца. Двамата си подхождаха, красивият виконт и нервната девойка, с която никой не бе пожелал да танцува.

Жалко, че Лангли не можеше да даде на Софи това, което тя несъмнено желаеше.

Джорджиана се извърна с гръб към двойката и отново пое дълбоко въздух, зареяла поглед в мрака, търсейки някаква опора.

— Няма да ме откриете там.

Думите я изпълниха с трепетно вълнение и тя се опита да го прикрие, което се оказа много по-трудно, отколкото си бе представяла. Обърна се и видя Дънкан, застанал на няколко крачки от нея.

Съжали, че не е по-близо.

Не, не съжаляваше.

— Колкото и да не ви се вярва, сър, но не търсех вас.

Той срещна погледа й.

— Не?

Наистина беше вбесяващ.

— Не. И тъй като вие дойдохте при мен, човек би си помислил, че вие търсите мен.

— Може би наистина търсех вас.

Нужна й беше цялата воля, за да прикрие задоволството, което я прониза.

— Май трябва да престанем да се срещаме на терасите.

— Излязох, за да ви кажа, че е време за тръгване — рече той.

Изглеждаше много уместно, че заявлението прозвуча от мрака, тъй като донесе със себе си усещане за грях, изпълвайки я със смут и сластно предчувствие. И немалка доза страх.

— Сбогом — рече тя, опитвайки се да прогони страха.

Внезапно изпита нужда от още алкохол.

— Отивам в клуба — осведоми я той и пристъпи достатъчно близо, за да различи лицето му на светлината от свещите, струяща от балната зала. — Имам съобщение за Чейс.

Беше много сериозен. Тя застина, пронизана от разочарование. Беше помислила, че той е дошъл заради нея, ала не беше така. Беше дошъл заради Чейс.

Хрумна й смътно, че те бяха едно и също лице, но сега не й беше до това.

— Чейс не е там — тросна се, преди да се усети.

Веждите му се смръщиха.

— И откъде знаете това?

Тя се поколеба, после отвърна:

— Не го знам.

Той дълго се взира в нея.

— Знаете, но сега не е моментът да го обсъждаме. Време е да си тръгваме.

— Часът е десет. Балът едва започна.

— Балът наполовина свърши, а ние имаме споразумение.

— Споразумението ни не включваше аз да предавам съобщения на Чейс. — Ней убягна сърдитата нотка в думите. Обаче не й пукаше. — Аз не съм готова да си тръгна. Очакват ме още танци.

— Танцувахте с шестима мъже, девет, ако броим Крос, Бърн и маркиз Ролстън.

Джорджиана се усмихна.

— Наблюдавали сте ме.

— Разбира се, че ви наблюдавах. — Информацията определено беше приятна. Както и това „разбира се“. — И ви позволих четвърт час тук насаме с Лангли.

— Вие сте ми позволили!

— Да. А девет танца е доста за една вечер.

— Само шест. Женените мъже не се броят.

— За мен се броят.

Тя пристъпи към него, неспособна да устои на думите, заплашителни и пълни с гняв.

— Внимавайте, сър, или ще си помисля, че ревнувате.

Очите му бяха влажни и блестящи, с цвета на махагон. И безкрайно неустоими.

— Забравихте ли? Само аз, никой друг.

— Не, споразумението включваше вас, без Чейс.

Махагонът стана черен.

— Значи, имаме ново споразумение.

Никога досега не беше виждала този Дънкан Уест — напълно съсредоточен, излъчващ власт и могъщество. И желание.

Желание, което можеше да е взаимно, ако тя позволеше. Ако той не я караше толкова да губи самообладание.

— Бихте могли да танцувате с мен — промълви тя тихо и пристъпи още по-близо.

Той я пресрещна, скъсявайки разстоянието помежду им, и прошепна:

— Не, не бих могъл.

— Мили боже!

Джорджиана се извъртя рязко при думите и видя Темпъл, застанал на няколко крачки от тях, под ръка със съпругата си.

— Исусе, Темпъл, не можа да се появиш по-ненавреме — промърмори Уест, преди да се поклони. — Ваша светлост.

Мара, херцогиня Ламонт, се усмихна и на Джорджиана никак не й се поправи разбирането в усмивката, сякаш отлично знаеше всичко, което се бе случило между останалите присъстващи на терасата. И навярно знаеше.

— Господин Уест. Лейди Джорджиана.

— Двамата имате нужда от придружител — изтъкна Темпъл.

— Ние сме пред очите на половината Лондон — сряза го Джорджиана.

— Ти се намираш на тъмна тераса пред очите на половин Лондон — уточни Темпъл и се приближи. — Точно заради това имаш нужда от придружител. Погледни го.

Тя се подчини. Не че това беше особено предизвикателство.

— Той е много красив.

Веждите на Уест се извиха.

— Аз… — Темпъл млъкна и я изгледа странно. — Добре. Хубаво. Ама аз не говоря за това незначително обстоятелство, макар да предполагам, че един придружител едва ли ще го е грижа особено за това заявление, а за факта, че той изглежда така, сякаш възнамерява да те отвлече.

— Ти изглеждаш точно по същия начин — не му остана длъжна Джорджиана.

— Да. Но това е, защото аз възнамерявам да отвлека своята съпруга. И след като ние сме женени, ни е позволено да вършим нещата, които обикновено хората правят на тъмните тераси.

— Уилям — намеси се херцогинята. — Ти ги караш да се чувстват неловко. Както и мен.

Той погледна съпругата си.

— Ще ти се реванширам. — Думите бяха пълни с двусмислено обещание и Джорджиана завъртя очи, преди той да продължи: — Кажи ми, че той не изглежда така, сякаш възнамерява да я отвлече.

Мара впери изпитателен поглед в тях и Джорджиана с усилие устоя на желанието да приглади полите си.

— Всъщност той действително изглежда така.

— Както се оказа — заяви Джорджиана, — той възнамерява точно това.

— Мили боже! — въздъхна Темпъл.

— Нямаше да бъде толкова публично — рече Дънкан.

— Е, сега тя няма да ходи никъде — оповести Темпъл. Извърна се към нея и наклони глава към балната зала. — Да вървим.

Тя сащисано примигна.

— Да вървим къде?

— Ще танцувам с теб.

— Аз не желая да танцувам с теб. — Джорджиана долови сприхавата нотка в гласа си, но не можа да събере сили да я овладее. Махна с ръка към херцога и херцогинята. — Освен това ти нямаше ли други планове?

— Имах и по-късно ще обсъдим колко съм ядосан, че ме принуждаваш да ги променя.

— Няма нужда да танцуваш с мен — изсъска тя. — Уест може да танцува с мен.

— Не съм сигурна, че това ще реши проблема, че той изглежда така, сякаш иска да те отвлече — доста замислено отбеляза Мара.

Отговорът на Дънкан беше много по-прям.

— Не.

— Не? — попита Джорджиана, смаяна от бързия му отказ.

— Аз нямам титла — поясни той. — Не бива да ви виждат да танцувате с мен.

Колко глупаво.

— Но вие сте мъжът, който възстановява репутацията ми.

— Наред с другите — вметна Темпъл.

— Имаш предвид другите като теб?

— Ваша светлост! — едновременно изразиха протеста си Темпъл и Дънкан.

Джорджиана смутено поклати глава.

— Не е нужно да ме наричате така; аз не съм херцогиня.

Триото я погледна, сякаш си бе изгубила ума. И в този миг всички разбраха какво ставаше.

— Исусе! — възкликна Дънкан.

— Пияна ли си? — изуми се Темпъл.

Тя притисна пръсти до устните си.

— Възможно е.

Мъжете се спогледаха, сетне отново се вторачиха в нея.

— И как, по дяволите, се напи?

— Доколкото знам, това се случва, когато изпия прекалено много алкохол — дръзко отвърна тя.

Мара се изкиска.

— Защо? — попита Темпъл.

— Обичам шампанското.

— Ти ненавиждаш шампанското! — отсече Темпъл.

Тя кимна.

— Мария Антоанета ли беше тази с шампанското?

Тези тримата сигурно щяха да знаят.

Темпъл я изгледа така, сякаш едва се сдържаше да й извие врата. Дънкан внимателно я наблюдаваше, като че ли всеки миг можеше да се превърне в някакво животно.

— Тя има пръст в чашите за шампанско.

— Да! Чашите повтарят формата на гърдите й!

Споменът се бе завърнал, макар и малко прекалено шумно.

— Господи! — простена Темпъл.

— Може би трябва да ограничим използването на думата „гърди“ на публично място — рече Дънкан сухо. — Не е ли по-добре да ни кажете защо почувствахте необходимостта да прекалите с пиенето?

— Бях нервна! — извика тя в своя защита, после осъзна какво бе признала. Погледна към Дънкан, чието изражение от изненадано стана самодоволно. Проклятие. — Не е заради вас.

— Разбира се, че не — отвърна той, имайки предвид точно обратното.

Темпъл се озърна.

— Не желая да знам нищо за това. Престанете да говорите.

— Няма за какво да се тревожите, ваша светлост. — Тя наблегна на титлата. Отново извърна очи към Дънкан. — Има много мъже, които ме изнервят.

— Исусе, Ана, престани да говориш!

— Не я наричай така — процеди Дънкан и заканителната нотка в гласа му привлече вниманието на Джорджиана и Темпъл.

— Това е името й.

— Не и тук. И в действителност не е.

Дънкан и Темпъл се втренчиха един в друг и нещо се случи помежду им. Накрая херцогът кимна.

— Уилям — обади се Мара тихо. — Само влошаваме нещата. Ти не бива да бъдеш толкова…

— Груб с мен — довърши Джорджиана.

Мара килна глава.

— Щях да кажа „фамилиарен“.

Тя имаше право. Не се предполагаше, че херцог Ламонт я познава толкова добре, че да я мъмри на терасата.

Темпъл остана мълчалив няколко секунди, преди неохотно да се съгласи с жена си. Това беше нещо, което никога не спираше да удивява Джорджиана — огромният мъж бе напълно завладян от съпругата си. Той погледна към Дънкан.

— Ти трябва да пазиш репутацията й.

— Цялото общество знае, че проявявам огромен интерес към нея. Нашият разговор не би бил изненада за никого — рече той. — Всички ще помислят, че тя ми благодари за приноса ми за нейното успешно завръщане.

— Аз все още съм тук! — избухна Джорджиана, вбесена от начина, по който малката група, изглежда, бе забравила този факт.

Темпъл се замисли, сетне кимна.

— Ако направиш нещо, което да навреди на репутацията й…

— Знам, ще отговарям пред Чейс.

Погледът на херцог Ламонт се стрелна между Дънкан и Джорджиана.

— Забрави за Чейс. Ще отговаряш пред мен. Заведи я у дома.

Тя се ухили самодоволно на Дънкан.

— Тази нощ няма да има послания за Чейс. Ще трябва да се задоволите само с мен.

Дънкан подмина заяждането й и протегна ръка.

— Милейди?

Думата я стопли и в същото време тя възненавидя силното задоволство, с което я изпълни. Отпусна ръка върху неговата, позволявайки му да я поведе надолу по стъпалата покрай парапета, но се спря.

— Почакайте. — Младата жена се обърна. — Ваша светлост. — Той въпросително повдигна вежди и тя тихо заговори: — Дъщерята на граф Уайт. Софи.

— Какво за нея?

— Тя танцува с Лангли, но заслужава един танц с някой по-знатен. Набързо прехвърли в ума си ергените на бала. — Маркиз Евърсли.

Евърсли беше дългогодишен член на „Ангела“, богат като Крез и красив като греха — и женкар до мозъка на костите. Но щеше да изпълни молбата на Темпъл. И Софи щеше да остане с прекрасен спомен за вечерта.

Темпъл кимна.

— Смятай го за изпълнено.

Двамата с Мара се отдалечиха и се върнаха на бала, сякаш никога не бяха излизали на терасата.

Приключила с добрите си дела за вечерта, Джорджиана отново насочи вниманието си към Дънкан, който попита:

— Лейди Софи?

Тя леко повдигна рамо.

— Момичето беше мило с Джорджиана.

В погледа му проблесна разбиране.

— И Ана я възнаграждава.

— Понякога е много полезно да бъдеш двама души — усмихна се тя.

— Съгласен съм — кимна той.

— Аз нямам нужда от бавачка — промълви тя, думите бяха изречени толкова тихо, че само той можеше да ги чуе.

— Не, но очевидно се нуждаеш от някой, който да ти казва кога да спреш да пиеш — отвърна той, зарязвайки формалностите.

Тя му хвърли обвинителен поглед.

— Ако не ме беше изнервил, нямаше да го направя.

— Ах, значи, е било заради мен.

Уест се усмихна, преливащ от гордост. Хрумна й, че за останалите присъстващи на терасата разговорът им навярно изглежда съвсем обикновен.

— Разбира се, че беше заради теб. Ти и твоето „Аз определям правилата“. Абсолютно изнервящо.

Той стана много сериозен.

— Не би трябвало да бъде.

Младата жена пое дълбоко дъх.

— Обаче е.

— Сега изнервена ли си?

— Да.

Дънкан се усмихна и сведе поглед към ръцете й.

— Разочароваш ме. Бих си помислил, че ще си напълно подготвена за тази ситуация.

Заради Ана. Той я смяташе за куртизанка. Опитна във всички плътски наслади. Само дето не беше. И сякаш споразумението им не беше достатъчно изнервящо, мисълта, че той ще открие лъжата й — нейната истина, — я изпълни с още по-голямо безпокойство.

— Обикновено аз контролирам ситуацията — заяви тя.

Не беше лъжа.

Той погледна през рамо, за да се увери, че останалите на терасата бяха достатъчно далече, за да чуят разговора им.

— Я ми кажи, харесва ли ти? Да контролираш ситуацията?

Тя бе изградила живота си върху това.

— Да.

— Доставя ли ти удоволствие?

Въпросът бе зададен с нисък, дрезгав глас.

— Да.

Устните му се извиха в усмивка, която бързо се стопи.

— Не мисля така.

Не й харесваше това, че той сякаш я познаваше. Истината в думите му. Много по-голяма, отколкото другите бяха забелязали. Отколкото тя някога бе признавала.

Не й харесваше как той иззе контрола, спокойно и почти неусетно, докато тя беше омагьосана от плътния му глас, широките рамене, изкусителния поглед. Желаеше го и имаше само един начин да го има тук и сега.

— Танцувай с мен — прошепна.

Той не помръдна.

— Вече ти казах, танцът с мен няма да помогне на каузата ти.

Джорджиана надникна в очите му.

— Не ме е грижа. Нямам покана за този танц.

Дънкан поклати глава.

— Аз не танцувам.

— Никога?

— Никога — отвърна той.

— Защо не?

— Не умея.

Признанието разкри много повече, отколкото бе очаквала. Той не умееше да танцува. Което означаваше, че не се е родил джентълмен. Родил се е нещо друго. Нещо много по-грубо. Нещо по-нисше. Нещо, което е трябвало да се потруди, за да преодолее. Да остави зад себе си.

Нещо много по-интересно.

— Аз бих могла да те науча — каза тя.

Той повдигна вежда.

— Бих предпочел да ме научиш на други неща.

— Като например?

— Като например къде обичаш да те целуват.

Тя се усмихна.

— Внимавай или ще си помисля, че искаш да ми завъртиш главата.

— Аз вече съм я завъртял.

Вярно беше и въпреки волята й, думите я накараха да стане сериозна. Обзе я лека печал. Заради усещането, че той беше прав, че тя бе погубена в много повече отношения, отколкото й се искаше да признае. Прикри мислите си с най-кокетната си усмивка.

— Ти имаш ужасно самочувствие.

Той дълго остана мълчалив и тя започна да се чуди за какво мисли, когато внезапно попита:

— Лангли?

Джорджиана разбра какво пита. Дънкан Уест искаше да узнае как вървят нещата между нея и виконта.

— Той ме харесва — отвърна тя, съжалявайки, че с въпроса си той ги бе върнал в настоящето, в реалността.

— Това ще улесни моята работа. Статиите ще ускорят ухажването.

Де да искаше това. Джорджиана не каза нищо.

— Това е солидна титла. Неопетнена. Той е солиден мъж.

— Такъв е. Умен и очарователен. Беден, но това не е срамно.

— Ти ще промениш това.

— Да. — Устните й се извиха в крива усмивка. — Той е безкрайно по-добър от мен…

— Защо го казваш?

Въпросът я прониза като стоманено острие. Безпощадно.

Джорджиана пое дълбоко дъх. Изпусна го.

— Може ли да ти кажа истината? — попита, осъзнавайки, че наистина трябва да е много пияна, за да предлага да му каже истината. Прекалено често си служеше с лъжи.

— Бих се радвал да го направиш — отвърна и младата жена, като си помисли, че той има предвид много повече от настоящия момент, от това място.

Заля я вина, за пореден път тази вечер.

— Аз само искам тя да бъде щастлива.

Уест знаеше, че говори за Каролайн.

— Ах. Нещо много по-трудно от изгоден брак.

— Не съм сигурна, че това е възможно, честно, но порядъчността ще й даде по-голяма възможност за щастие… каквото и да означава това.

Той я наблюдаваше. Тя усещаше тъмния му поглед върху себе си. Знаеше, че щеше да я попита нещо, което нямаше желание да сподели. При все това въпросът му я шокира.

— Какво се случи? За да те дари с Каролайн?

За да те дари с Каролайн?

Какъв хубав начин да го каже. През годините тя бе чувала съществуването на Каролайн да се описва по стотици начини, от по-завоалирано до откровено цинично. Ала никой досега не го бе казвал толкова добре, толкова просто. И толкова уместно. Каролайн бе нейният дар. Съвършена и невинна. Неподозираща за хаоса, който бе причинила на жената, семейството, света.

Нищо чудно, че този мъж, известен с умението си да си служи с думите, го бе описал толкова добре.

И нищо чудно, че тук, в мрака, тя искаше да му каже истината. Как бе опозорена. Дори от кого. Не че имаше значение.

— История стара като света — отвърна тя просто. — Безскрупулните мъже винаги са имали опустошителна власт над непокорните момичета.

— Обичаше ли го?

Думите я накараха да занемее от изумление. Имаше толкова много неща, които той би могъл да каже в отговор. Беше ги чувала всичките. Или поне така мислеше. Но този въпрос — толкова обикновен, толкова откровен — никога никой не и бе задавал.

И тя му даде най-обикновения, най-откровения отговор:

— Исках. При това отчаяно.