Сара Маклейн
Маската на любовта (22)

Глава 21

Той никога не бе виждал казиното на „Ангела“ толкова претъпкано с хора.

Разбира се, никога не бе виждал „Ангела“ в ден като днешния. Цял Лондон се бе изсипал тук, за да присъства на това, което твърдяха, че ще бъде последната нощ на „Падналия ангел“. Слуховете и клюките се разнасяха наоколо, докато стотиците членове пристигаха, размахвайки едно и също квадратно писмо, надписано с почерка на Джорджиана.

— Какво означава това? — прошепна млад мъж на приятелите си, насядали редом с него край масата за фараон.

— Не знам — отвърна един от играчите. — Но съм сигурен, че нощ като тази в „Ангела“ е по-интересна, отколкото двайсет бални зали в цяла Британия.

Това беше самата истина. Залите на игралния дом направо се пръскаха по шевовете от членове, огромни развълнувани маси от черни сака и плътни гласове, изпъстрени с няколко дузини жени, наконтени в пъстроцветни коприни — на дамите на „Падналия ангел“ тази нощ им бе позволено да бъдат в казиното, маскирани и многобройни.

Какво планираше тя?

Откакто бе пристигнал, той търсеше Джорджиана, след като по-рано през деня тя бе изчезнала заедно с всичките останали собственици на казиното. Когато напусна апартамента й, се запъти към залите на игралния ад, мястото беше тихо — ако не се смятаха удрянето по вратите и уличната врява.

Уест смяташе да унищожи Чейс и да освободи Джорджиана. А вместо това бе унищожил всичко, за което тя бе работила.

— Добра работа с наградата, Дънкан. — Мъж, когото Дънкан не познаваше, го приближи от близката маса и приятелски го потупа по рамото. — Време е да измъкнем копелето от дупката му. В крайна сметка ни стриже от години! Изненадан съм, че са те пуснали да влезеш!

Приближи друг член.

— Но наистина ли си готов да заложиш пет хилядарки за това? Ще те нападнат стотици хора, които ще се надпреварват да те засипват с фалшиви имена.

Вече го бяха нападнали — всякакви предположения запристигаха в офисите му, теории, според които тайнственият Чейс можеше да бъде всеки от негово кралско височество до сина на рибар в Темпъл Бар.

— Ще разпозная истината, когато я видя — рече той, измъквайки се от разговора.

Разбира се, той не бе познал истината, когато я бе видял. В часовете след нейното разкритие Уест бе открил десетки признаци, които би трябвало да му подскажат, че тя беше нещо повече, отколкото изглеждаше. Че беше по-силна, по-умна, по-могъща от мъжете, които всяка нощ играеха на тези маси.

Но той я бе подценил, както и останалият Лондон.

В дъното на залата, край масата за зарове, съзря виконт Лангли, който със замах хвърляше зара. Ако се съдеше по одобрителните викове, които се надигнаха около него, Лангли печелеше.

Докато си проправяше път през игралната зала към виконта, Дънкан си припомни онази нощ на терасата с Джорджиана, когато тя бе назовала Лангли като своя избор за ухажор.

Той все още оставаше добър избор.

Неопетнен. Благородник. Щеше да се грижи за нея.

В противен случай Уест щеше да се погрижи той здравата да страда.

Лангли хвърли зара. Отново спечели. Отчаянието заседна в гърдите на Дънкан. Защо този мъж печелеше, докато Дънкан несъмнено щеше да изгуби?

Наблюдава дълго виконта, докато той не загуби, и зарът бе предаден на крупието. Дънкан сподави удоволствието, което го заля, когато чу разочарованите въздишки.

— Лангли — рече той и виконтът изненадано се обърна към него.

Удивлението му се засили от факта, че двамата никога не бяха разговаряли.

Уест дръпна благородника настрани.

— Милорд, аз съм Дънкан Уест.

Лангли кимна.

— Познах ви. Признавам, че съм ваш горещ привърженик. Вие спечелихте гласа ми за редицата закони, които ще разглеждаме по време на тази парламентарна сесия.

Дънкан за миг се стъписа от комплимента.

— Благодаря ви.

Той щеше да подкрепи брака му, но беше ли длъжен да харесва този мъж?

Пое дълбоко дъх и издиша, а виконтът килна глава и се приведе към него.

— Сър, добре ли сте?

Не.

Никога повече нямаше да бъде добре, след като тя станеше виконтеса Лангли, но й бе обещал този момент. Тази победа.

Ти на мене, аз на тебе.

— Вие ухажвате лейди Джорджиана — каза той вместо отговор.

Стъписан, Лангли отмести поглед, сетне отново го насочи към неочаквания си събеседник и Уест съзря вина в очите му. Не му хареса паузата — подтекстът в нея, сякаш Лангли в действителност не ухажваше Джорджиана.

Всъщност му хареса.

При това много му хареса.

— Или греша?

Лангли се поколеба.

— Смятате ли да публикувате това? Забелязах с какъв подчертан интерес вашите вестници следят завръщането на лейди Джорджиана в обществото.

— Не смятам да го публикувам, но се надявам, че моите вестници са събудили положителен интерес към събитието.

Виконтът се усмихна.

— Моята майка със сигурност се заинтригува от дамата.

Заради успеха, предполагам.

— Навярно някои биха нарекли общуването ми с дамата ухажване — отвърна Лангли накрая и Дънкан долови нотка на съмнение в думите.

Вестникарят едва се сдържа да не изрази гръмогласно възмущението си. Нима този мъж не виждаше какво му се предлага?

— Да не сте луд? Тя е страхотна партия. Изключителна, бих казал. Всеки мъж би се гордял да я нарече своя. Тя би могла да се омъжи за крал, ако пожелае.

Изражението на изненада върху лицето на Лангли много скоро се превърна в предпазливо любопитство, карайки Дънкан да се почувства като истински негодник.

Виконтът не се забави с отговора, в тона му прозвуча разбираща нотка.

— Струва ми се, че не знатна особа като краля е този, който я желае. Тъкмо обратното.

Очите на Дънкан се присвиха от намека. От истината в него.

— Вие прекрачвате границата на допустимото.

— Вероятно, но отлично знам какво е да желаеш нещо, което не можеш да имаш. Сега разбирам защо проявявате толкова силен интерес към дамата. — Лангли замълча и добави: — Ако можех, бих заменил своята титла с вашата свобода.

Дънкан внезапно се почувства много неловко от разговора.

— Ето къде грешите. Няма свобода в това да не си титулуван. Всъщност, ако не друго, дори има много по-малко свобода.

Титлата носеше сигурност. Безопасност.

Вместо това той живееше в постоянен страх да не бъде разкрит.

И този страх винаги щеше да засенчва бъдещето му.

Погледна виконта в очите.

— Вие сте нейният избор.

Лангли се усмихна.

— Ако това е вярно, а аз не съм сигурен, че е, за мен ще бъде чест да имам дамата за съпруга.

— И ще се грижите за нея.

Едната вежда на виконта се повдигна.

— Ако вие не го направите, да.

Безочливостта на това титулувано пале изпълни Дънкан с желанието да преобърне масата за зарове. Той не можеше да се грижи за нея. Не можеше да я обремени със своя живот. С тайните си.

А и тя не ги искаше.

— Ами ако се оженим?

Докато беше жив, щеше да помни онзи въпрос, изречен тихо в прегръдките му — ефимерната възможност, породена от глупава мечта. Когато изпуска последния си дъх, в затвора или увиснал на въжето, онзи въпрос щеше да бъде последната му мисъл.

Нямаше значение, че тя не го мислеше наистина. Не и по начина, по който той искаше.

Тя искаше титла. Искаше безопасност, удобства и порядъчен живот за дъщеря си. А той по-добре от всеки друг знаеше колко са важни тези неща. От колко много се отказваше тя заради тях.

И Дънкан Уест щеше да й ги даде.

Виконтът сякаш прочете мислите му.

— Вие би трябвало бъдете този, който ще се грижи за нея.

— И аз ще бъда — отвърна той. — Това е начинът, по който ще го направя.

Лангли го изучава продължително, преди да кимне.

— Тогава, ако тя е съгласна да бъде с мен, аз ще се оженя за нея.

Дънкан възненавидя бунта, който думите предизвикаха в душата му, огромната ярост, която го заля. Желанието да прокълне Бога и този свят, задето това беше неговата съдба — да обича жената, която не можеше да има.

Но вместо това каза:

— Ако някога има нещо, което мога да направя за вас, милорд, моите вестници са на ваше разположение.

Лангли се залюля на пети.

— Може да ви посетя много по-скоро, отколкото си мислите.

Виконтът се обърна и Дънкан остана сам в дъното на казиното, обхождайки с поглед тълпата, в очакване тя да се появи.

— Виждам, че членството ти е било възстановено — разнесе се до лакътя му гласът на маркиз Бърн. — Така можеш да видиш плодовете на идиотското си дело, нали?

Дънкан потръпна при думите, но не възрази. Той бе определил цена за главата на Чейс, а следователно и на това място, и на всичките му собственици.

— Какво планира тя? — попита вместо това.

— Знам само, че тя е на път да направи дяволски голяма грешка. Но никой не казва на Чейс как да живее.

— Каква грешка? — попита Дънкан, без да откъсва поглед от тълпата.

Отчаян да я открие. Да я възпре да направи това, което си бе наумила, каквото и да бе то. Той беше създал тази бъркотия, обявявайки награда за самоличността на Чейс — и той трябваше да я разчисти.

— Тя не пожела да ни каже нищо друго. Само, че решението било нейно, което в най-добрия случай е спорно, и някаква глупост, че всички вече имаме семейства и много пари и клубът бил изпълнил своето предназначение.

Ужас сграбчи сърцето му.

— Тя се отказва от клуба?

Но защо?

— В стила на Чейс, тя всичко е премислила и завинаги е приключила с клуба — заяви Бърн с раздразнение в тона, сякаш това беше прищявка на глупаво момиче, а не унищожаването на годините упорита работа и нейните мечти.

Дънкан яростно изруга.

— Не бих могъл да бъда по-съгласен.

Той нямаше да го позволи. Щеше да я спаси по друг начин. Отново я потърси в тълпата.

— Къде е тя?

— Познавайки Чейс, появата ще е впечатляваща. — Бърн замълча. — Не е нужно да казвам, че ако тя бъде наранена по какъвто и да било начин… ако Каролайн бъде белязана по някакъв начин от тази нощ…

Дънкан срещна очите на маркиза.

— Да очаквам последици.

— Последици! — презрително изсумтя Бърн. — Ще изчезнеш от лицето на земята и никога няма да бъдеш намерен.

— Предполагам, че са те изпратили да ми предадеш точно това послание?

— Това и още едно — отвърна Бърн. — Не бива да й позволяваш да си отиде.

Той изстина при думите, после му стана горещо.

— Не те разбирам.

Бърн самодоволно се подсмихна, но не отмести поглед от множеството.

— Ти си най-умният човек, когото познавам, Уест. Отлично ме разбираш. Не бива да й позволяваш да си отиде.

Само ако имаше избор.

Тълпата ставаше все по-шумна и неспокойна — алкохолът се лееше щедро в казиното и всички маси в игралните зали бяха пълни с играчи, дирещи своя късмет. Мястото беше оживено с най-различни звуци: виковете на крупиетата, възторжените крясъци на зяпачите край масите за игри на карти, пъшканията на онези при рулетката. Като че ли чуваше плющенето на картите, докато се плъзгаха по зеленото сукно на масата за блекджек, всеки звук по-прекрасен и великолепен, отколкото някога му се бе струвал, защото сега знаеше, че е бил нейно дело… нейно творение.

— Обаче едно не мога да не й призная — заговори Бърн, докато погледът му обхождаше казиното, пресмятайки броя на играчите пред тях. — Ако тази нощ затворим завинаги вратите на „Падналия ангел“, ще бъде с най-голямата печалба, която някога сме имали.

— Трябва да я спра.

Бърн повдигна вежда.

— Признавам, надявах се, че ще решиш да го направиш. Трябва да изхранвам семейството си.

Маркиз Бърн имаше достатъчно пари и земи, за да изхрани всички семейства в Британия, но Дънкан имаше да върши други неща и нямаше време да влиза в словен двубой с него.

— Къде може да е тя?

Бърн вдигна глава към стъклописа, където Луцифер се носеше устремно към самия център на казиното.

— Ако трябва да гадая…

Дънкан не дочака да довърши, а се впусна през тълпата, покрай масите, запътен към тежките охранявани врати в дъното на залата. Почти ги достигна, когато си чу името зад гърба, изречено от глас, който в „Падналия ангел“ беше едновременно познат и чужд.

В крайна сметка граф Тремли не беше член на клуба.

Дънкан го изтъкна, а Тремли се усмихна и го приближи.

— Бях поканен тази нощ. От твоята Ана. Бяха ми казали, че е хубава, но когато я срещнеш на живо… Тя е… великолепна.

Думите изпълниха Дънкан с ярост, не можеше да понесе мисълта Джорджиана и Тремли да дишат един и същи въздух, камо ли да бъдат в една и съща стая.

— Какво си направил?

— Същото, което и ти — презрително се усмихна лорд Тремли. — Разбира се, ти си действал с по-голям замах. Пет хиляди паунда за самоличността на Чейс? Мислиш ли, че той просто ще скръсти ръце и ще чака алчните орди да го открият? Аз уредих всичко.

Уест замръзна.

— Уредил си всичко?

— С твоето момиче. Сключихме сделка. Беше наистина много сладко.

Не.

Дънкан знаеше какво предстои, преди Тремли да го изрече.

— Тя го направи за теб, бедното създание. Мислейки, че като разкрие тайните на Чейс, ще те спаси. — Втренчи се в Уест. — И двамата знаем, че това не е вярно.

Тя правеше това, за да го спаси.

Тя самата му го бе казала, нали?

Тремли не й бе оставил избор: нейния клуб или той.

Аз избрах теб.

Тя бе направила своя избор, без да се поколебае.

Време е ти да ми вярваш.

Той не можеше да я остави да си съсипе живота. Не можеше да й позволи да се откаже от този свят, който бе изградила с толкова труд. Нещо глождеше едно кътче на ума му — нещо, което не пасваше добре. Нейният план — ако беше публично разкритие — нямаше да помогне на Тремли. Ако целият свят узнаеше самоличността на Чейс, Тремли все още щеше да бъде в ръцете на „Ангела“, който знаеше тайните му.

Но сега графът знаеше как да накара Джорджиана да играе по свирката му.

И Тремли щеше да го направи. Щеше да държи Джорджиана и това място под контрол със същата проста заплаха, която цял живот бе висяла над главата на Дънкан.

Но на Дънкан вече му бе дошло до гуша.

Той бе живял години с очакването Тремли да докладва за престъпленията му, да го изпрати в затвора, да го качи на бесилото. Беше прекарал години да трупа богатство и да печели влиятелни връзки, за да има кой да се погрижи за Синтия, ако това някога се случи. Бе раболепничил, бе се унижавал и се бе подчинявал на заповедите на Тремли.

Но дотук.

Отвори уста, за да го заяви на графа, когато в залата се надигна какофония от викове в другия й край, където стоеше Джорджиана, облечена от главата до петите в алено, извисяваща се върху масата с рулетката. Зад нея се виждаше падащият Луцифер.

Тя щеше да го направи.

— Джентълмени, джентълмени! — извика и вдигна ръце, за да им даде знак да се усмирят. — И дами! — каза и погледна към малката група маскирани жени в дъното.

Един от мъжете в казиното се протегна към пантофката й. Уест вече се спусна натам, за да смаже червея, когато тя стъпи върху китката на мерзавеца, изтръгвайки силен вик от устата му.

— О! — възкликна тя със сияйна усмивка. — Моля да ме извините, лорд Денсмор. Не знаех, че ръката ви е толкова близо до крака ми.

Дънкан спря, а около него избухна взрив от мъжки смях, когато тя продължи:

— Всички ние сме толкова щастливи, че се присъединихте към нас за това, което ще бъде една изключително поучителна вечер.

Мамка му!

Тя щеше да го направи.

Той се движеше срещу нея, но тълпата беше гъста и не помръдваше. Това в крайна сметка беше необичайното събитие, което очакваха.

— Както знаете, нашият приятел Дънкан Уест обяви награда за разкриването на самоличността на Чейс…

Уест застина, когато думите й бяха посрещнати от дружен хор от дюдюкания, свиркания и викове. Неколцина мъже наблизо го потупаха по гърба.

— Тя ти е хвърлила око, Уест — прошепна един мъж.

— Ние не се съмняваме, че много скоро един от вас, смел джентълмен с предприемчив и авантюристичен дух ще открие истината за основателя на „Ангела“. — Тя замълча. — Все пак пет хиляди паунда са голяма сума за една разнородна и весела тайфа като вас, която толкова добре умее да пръска пари.

Последва още смях, но Дънкан не му обърна внимание, отчаян да стигне до нея. Да я спре, ако можеше.

— Но ние тук вярваме в справедливостта! Или поне вярваме, че парите трябва да текат към нашите джобове, а не навън от тях! И така, настана време за истината… — Тя замъча за по-драматичен ефект и той осъзна, че няма да успее да стигне навреме до нея. Джорджиана разпери широко ръце. — Аз съм Чейс!

Не му бе хрумвало, че те няма да й повярват, но когато след заявлението се надигна буря от оглушителен смях, той осъзна как можеше да я спаси, и нея, и клуба, как можеше завинаги да освободи всички тях.

Колко пъти тя му го бе казвала?

Хората вярват в това, в което искат да вярват.

А нито един от присъстващите тук мъже не искаше да вярва, че Чейс беше жена.

Той се промуши до близката маса за игра на фараон, качи се отгоре й и се изправи с лице към своята безстрашна любима.

— Няма да платя, докато не представиш доказателство за думите си, Ана! — извика й с лека нотка на присмех в гласа. Огледа залата. — Някой друг желае ли да направи изявление? Ще повторя думите си в това грандиозно място, изградено от Чейс. Пет хиляди паунда за самоличността му. Ще платя още тази нощ.

Млъкна и мислено се замоли един от бизнес партньорите й да е достатъчно умен, за да разбере какво се опитваше да направи.

Пръв се изправи Крос, покатервайки се върху масата с рулетката.

— Предполагам, че няма да повярвате, че аз съм Чейс, нали, господин Уест?

Дънкан поклати глава.

— Не, няма.

— Нито пък аз? — Темпъл беше покачен върху масата за блекджек в другия край на залата. Протегна се и издърпа съпругата си горе до себе си. — Може би е херцогинята?

— Аз съм Чейс! — провикна се нейна светлост.

И всички отново прихнаха.

Един по един мъжете и жените, близки до Джорджиана, се обявяваха за Чейс от всички страни на помещението. Членовете на охраната, икономът, Бърн, крупиетата, жените, които работеха в игралните зали на „Ангела“. Двама лакеи. И френската готвачка на клуба някак си бе чула глъчката, бе излязла от кухнята, бе се покатерила на масата с рулетката и сега триумфално обяви:

— Ла Шас!

Всеки път, когато някой извикаше към присъстващите своето дръзко и твърдо: „Аз съм Чейс!“, играчите се смееха и Чейс се превърна в мит. Легенда.

Защото със сигурност нямаше един-единствен Чейс, не и след като всички тези хора признаваха, че са мъжът зад витражния прозорец, наблюдаващ царството си от своя трон високо над техния свят.

Дънкан погледна към Джорджиана, която стоеше недоумяваща върху своята маса, наблюдавайки как нейният свят я брани. Без никакво колебание.

Срещна погледа му и той видя сълзи да блестят в прекрасните й очи. Искаше да прескочи от маса на маса, за да стигне до нея, да й каже колко много е обичана. Да й каже колко е невероятна.

— Не! — изкрещя граф Тремли от мястото си и Дънкан се извърна, за да види как побеснелият от ярост мъж се опитваше да се добере до него. — Това не е вярно! — извика Тремли и гласът му се извиси писклив и носов, докато се катереше върху друга маса с лице към него. — Ти играеш тази игра със своята курва, за да запазиш в тайна своята история!

При гневните думи на графа в казиното се възцари тишина.

Сърцето на Дънкан започна да бумти в гърдите му, когато Тремли се извърна към присъстващите.

— Питали ли сте се кой е този мъж, който владее вашите вестници? Откъде е дошъл? Как се е издигнал?

Дънкан погледна към Джорджиана, взря се в широко отворените й ужасени очи, знаейки, че това беше краят — Тремли щеше да разкрие миналото му и той щеше да изгуби всичко.

И странно, докато чакаше секирата да се стовари върху главата му, единствената му мисъл беше, че Джорджиана е спасена.

Тремли зададе последния си въпрос.

— Как се казва?

Думите отекнаха в тишината на залата.

Дънкан не откъсваше поглед от Джорджиана, готов за това, което щеше да последва, и затова го предугади, когато тя отвърна, яркочервените й устни бяха извити в дръзка усмивка, която не достигаше очите й.

Очи, изпълнени със страх.

— Не ни казвайте, че името му е Чейс, милорд.

И само с едно точно премерено изречение, тя накара казиното да избухне в дружен смях. Неговата красива, блестяща любима. Тя го бе спасила. Така както и той я бе спасил пред целия свят, в който само те двамата го знаеха.

Побеснял от оглушителния смях, Тремли бръкна в джоба на сакото си, измъкна пистолет и го насочи към Уест.

— Ще приключа с теб!

Смехът секна в мига, в който Тремли извади пистолета, бързо заменен от шок.

Единствената мисъл на Джорджиана беше за Дънкан.

Не го бе спасила току-що, за да го изгуби. Погледна през помещението към Бърн и Темпъл. Двамата се насочиха към мястото, където стоеше Тремли, но бяха прекалено далече, а клубът беше прекалено претъпкан. Никога нямаше да стигнат навреме до него.

Дънкан вдигна ръце във въздуха.

— Милорд — рече той, — вие не искате да направите това!

Тремли се разсмя.

— На този свят има много малко неща, които искам повече от това. Как се осмеляваш да мислиш, че можеш да използваш моите грехове срещу мен? Не ти ли хрумна кой съм аз?

— Знам кой си ти — отвърна Дънкан. — Мнозина го знаят. Всички присъстващи тук. И ако ме убиеш, те ще го знаят.

— Но няма да ги е грижа.

— Мисля, че ще ги е грижа — заяви Джорджиана, удивена, че бе способна да прикрие страха в гласа си.

Ужасена, че той ще бъде застрелян.

Ужасена, че можеше да изгуби Дънкан, преди да е имала възможността да му каже колко много го обича.

Ужасена от живота без него.

Тремли насочи оръжието към нея. Джорджиана никога в живота си не бе изпитвала по-голяма благодарност, задето Дънкан вече не е застрашен.

— Тях със сигурност няма да ги е грижа, ако убия теб.

— Не! — изкрещя Дънкан високо и ясно, треперещ от гняв и с ъгълчето на окото си Джорджиана видя как се спусна към графа, скачайки от маса на маса.

Младата жена се втренчи в дулото на пистолета, питайки се дали Тремли имаше смелостта да дръпне спусъка. Питайки се кой щеше да се погрижи за Каролайн, ако бъде убита.

Питайки се кой щеше да обича Дънкан, ако бъде убита.

Съжалявайки, че не бе имала куража да му каже, че го обича. Само веднъж.

— Кажете ми, милорд! — Силен и ясен глас отекна редом с Джорджиана и тя се извърна, за да види маскирана жена, изправена върху масата зад Дънкан. — Кого ще го е грижа, ако аз убия теб, презряно продажно копеле?

Беше лейди Тремли.

Джорджиана позна гласа в частицата от секундата, преди Дънкан да скочи и да връхлети върху Тремли, а в огромната зала отекна изстрел.

Тремли и Дънкан паднаха на пода, а Джорджиана тутакси се раздвижи и се насочи към тях, сърцето й се качи в гърлото, преди двамата да се стоварят на пода.

Тълпата подивя, всички крещяха и се опитваха да се разпръснат, едва не се стъпкаха един друг в бързината да се махнат по-далече от оръжието и сцената на убийството. Джорджиана не можеше да намери Дънкан — заради дима от пистолета и множеството хора тя не можеше да го види.

Тя полетя над масите, скачайки от масата с рулетката върху масата за фараон, от масата за блекджек върху масата за зарове, прекосявайки казиното до мястото, където любимият й стоеше само допреди минути.

Молейки се да е жив.

Когато го намери, той лежеше по гръб, със затворени очи. Тя скочи долу до него и изкрещя името му.

— Не… — прошепна, докато пръстите й трескаво разкопчаваха копчетата на сакото му. — Не, не, не, не.

Думата се превърна в нейната молитва, когато плъзна ръце под дрехата, отметна реверите, търсейки кръв или рана. Или каквото и да било.

Той улови ръката й.

— Спри.

Дъхът й секна.

— Ти си жив.

Той отвори очи.

— Жив съм.

Джорджиана избухна в сълзи.

— О, любима — промълви Уест и я притегли в прегръдките си. — Не. Не плачи. — Притисна устни в слепоочието й. — Исусе! — прошепна в косата й. — Ти си великолепна! Ти ме спаси, мое прекрасно, божествено момиче!

— Мислех, че си мъртъв — изхълца тя.

Той поклати глава.

— Не съм. — Погледна покрай нея и откри неподвижното тяло на Тремли, лежащо наблизо. — Дамата е отличен стрелец.

Тремли беше мъртъв.

Дънкан оправи сакото си и за кратко опипа джобовете му, преди да се извърне и да се огледа.

— Какво има? — попита тя.

Той се наведе и вдигна нещо от килима.

— В отчаяната си бързина да ме докоснеш, ти едва не затри моето най-ценно притежание.

Изправи се и размаха перото.

Нейното перо.

Отскубнато от главата й през онази първа нощ, когато се срещнаха като Джорджиана и Уест на бала на Уъртингтън.

Сълзите й отново потекоха, когато го видя да пъха перото във вътрешния джоб на сакото, до сърцето му. Той се пресегна към нея и изтри сълзите от страните й.

— Не плачи, скъпа. Аз съм добре. Жив и здрав. Тук.

Но за колко дълго?

— Мислех, че той ще те убие — промълви тя, ненавиждайки звука на думите, цялото й тяло бе вледенено и изтръпнало при мисълта, че едва не го бе изгубила. — Мислех, че ще те изгубя.

— Той не ме уби — увери я той. — И ти никога няма да ме изгубиш. В този свят за мен съществува само една жена. Завинаги.

Тя го обичаше. Трябваше да му го каже.

Но той сочеше към лейди Тремли.

— Обаче тя уби него. Може би трябва да направим нещо, за да я спасим от бесилката?

Да. Това беше нещо, което беше длъжна да направи.

Ана се изправи и цялата зала притихна, всички до един бяха стъписани от тазвечерните събития, но никой повече от лейди Тремли, която изглеждаше напълно шокирана от факта, че бе убила съпруга си.

И това беше убийство. Лорд Тремли вече изстиваше, когато собствениците на „Падналия ангел“ се спогледаха. Нещо трябваше да бъде направено, защото, ако някога бе съществувал човек, заслужаващ да бъде убит, това беше той.

Джорджиана огледа смълчаната зала и най-после реши да поеме контрола. Качи се върху масата с рулетката.

— Не би трябвало да ви напомням, че пазим информация за всеки един от вас.

Темпъл тутакси разбра какво казваше тя и също се качи върху една игрална маса.

— Ако се разчуе само една-едничка дума за това, което се случи тук тази нощ…

Бърн също се покатери на близката маса.

— Не че нещо се е случило тук тази нощ…

— Нищо, освен очевидна самозащита — вметна Джорджиана.

— И разбира се, спасяването на двама невинни души от смърт — изтъкна Дънкан, присъединявайки се към нея.

На свой ред Крос подхвана от мястото си в залата:

— Но ако нещо се е случило и информацията за това излезе от това помещение, всяка една от тайните ви…

— На всички до един, без изключение… — уточни Джорджиана.

Дънкан се изкачи до нея и довърши:

— … ще бъдат отпечатани в моите вестници.

За секунда настана тишина, докато думите отекнаха в залата и членовете на „Падналия ангел“ си припомняха защо бяха дошли в това място, където членският им внос се заплащаше с тайни.

Заради хазарта.

Игрите се подновиха почти незабавно.

Джорджиана и Дънкан слязоха на пода и се отдалечиха от игралните маси. Когато се приближиха до една от стените в другия край, той се спря, сведе поглед към нея и й се усмихна, а тя вдигна глава и също му се усмихна в отговор.

Тремли беше мъртъв. А Дънкан беше жив.

Жив и свободен. Повече нямаше да се страхува за бъдещето си.

Заплахите бяха умрели с мъжа, който ги отправяше.

Той се наклони и прошепна в ухото й:

— Ние сме страхотен екип, любима.

И това беше истина.

Тя пое дълбоко дъх, ужасът все още я караше да тръпне.

— Мислех, че той ще те убие — повтори младата жена. — И аз нямаше да имам възможност да ти кажа, че…

Нещо се мярна в очите му. Нещо като удоволствие, бързо прогонено от съжаление. От загуба.

— Недей — прошепна той, целувайки слепоочието й. — Не ми казвай, че ме обичаш. Не съм сигурен дали ще мога да го понеса, когато си тръгнеш.

Когато тя си тръгнеше.

Този момент неминуемо щеше да настъпи и всичко, което се бе случило днес с Ана и Чейс… нямаше да повлияе върху Джорджиана. Утре тя все още щеше да се нуждае от благоприличие.

Утре пак трябваше да мисли за Каролайн.

Титлата. Отговорността. Чейс, Ана и Уест бяха спасени… но Джорджиана все още беше жена със скандално минало.

Опита се да не мисли за болката в гърдите, която я прониза, когато осъзна правотата на думите му. Че нищо от това нямаше значение.

Тази нощ всичко се бе променило. И някак си всичко си бе останало същото.