Сара Маклейн
Маската на любовта (21)

Глава 20

Редакторите на този уважаван вестник са възмутени и смятат, че е време да се сложи край на монополната власт, която съществува в най-тъмните лондонски кътчета. Ние окуражаваме нашите читатели да направят това, което е по силите им, за да са сигурни, че тази страна има само един монарх, чиято власт е публична…

„Лондонски вести“, 17 май 1833 г.

„Падналият ангел“ беше под обсада.

Беше само единайсет и половина сутринта, залите на игралния дом бяха тъмни, но нямаше нищо тихо в мястото, огласяно от виковете на тълпата пред стоманените врати на казиното, шумните удари по вратите на сградата и постоянната глъчка на мъжете отвън, изпълващи Сейнт Джеймс Стрийт с надеждата да спечелят пет хиляди паунда.

Вътре Темпъл и Крос седяха край масата с рулетката в очакване член на охраната да се появи с новини.

Пръв пристигна Бърн.

— Какво, по дяволите, става? — извика той, влизайки в казиното през вътрешната врата откъм фоайето, залостена с двойни ключалки и охранявана от портиер с ръст два пъти по-голям от този на нормален човек.

Крос погледна към Бърн.

— Мязаш на човек, който е бил на война.

— Видял ли си колко много хора има там отвън? Всички отчаяно желаят да влязат. Да не би да си въобразяват, че просто ей така ще им съобщим самоличността на Чейс? Само защото Уест си е изгубил ума? — Сведе поглед към ръкава на сакото си и яростно изруга. — Вижте какво ми причиниха копелетата! Откъснаха ми маншета!

— Приличаш на жена, когато става дума за дрехи — заяде се Темпъл. — Ако бях на твое място, повече щях да съм загрижен да не ми откъснат ръката. Както и останалите части, крайник по крайник.

Бърн го изгледа намръщено.

— Бях загрижен и за това. Но сега, след като непосредствената опасност отмина, съм ядосан за моя маншет. Отново ще попитам: какво, по дяволите, става?

Темпъл и Крос се спогледаха, после насочиха погледи към Бърн.

— Чейс е влюбен — рече Крос просто.

Бърн сащисано премигна.

— Наистина?

— До уши — уточни Темпъл.

Думите му бяха съпроводени от силен трясък над главите им, където един добре насочен камък разби малкия прозорец и по пода на казиното се посипа дъжд от стъкла.

Тримата наблюдаваха известно време явлението, преди Бърн да се обърне към партньорите си.

— В Уест?

Крос кимна.

— В същия.

Бърн се замисли за миг.

— Само аз ли го осъзнавам? Или изглежда подходящо да заявя, че любовната история на Чейс е тази, която е на път да унищожи казиното?

— Не само е на път, ако Уест не разгони кучетата си.

Бърн кимна.

— Предполагам, че вие…

— Разбира се — прекъсна го Темпъл. — Първата ни работа. Веднага щом видяхме вестника.

— И тя не знае.

— Определено не — отвърна Крос. — Тя някога имала ли е любезността да ни уведомява, когато смята да си пъха носа в нашите работи?

— Не е — въздъхна Бърн, докато сядаше. — В такъв случай, чакаме?

— Чакаме — махна с ръка Темпъл.

Бърн кимна. Двамата дълго останаха мълчаливи, наблюдавайки как Крос отново и отново върти колелото на рулетката.

— Не е толкова забавно, когато няма топче — заключи Бърн накрая.

— Не е много забавно дори и когато има топче.

— Чудя се защо Чейс я обича толкова много — вметна Темпъл.

— Защото рулетката е единствената хазартна игра, която изцяло зависи от шанса — рече Крос. — Не можеш да пресметнеш победата. И затова силите са равни.

— Чист късмет — додаде Бърн.

— Никакъв пресметнат риск — съгласи се Крос.

Върху вратата се посипаха силни и шумни удари, които, изглежда, нямаха намерение да стихват. Когато най-после спряха и вратата се отвори, охранителите явно използваха цялата си мощ, за да удържат тълпата.

Бърн се засмя, а останалите изумено го погледнаха. Той поклати глава.

— Само си представям всички онези напудрени благородници от „Уайт“ и „Брукс“ как завиват нищо неподозиращи по „Сейнт Джеймс“.

Крос също се засмя.

— О, ще са ни бесни. Сякаш и досега малко ни ненавиждаха.

— Майната им! — заяви Темпъл, устните му се извиха в усмивка. — Никой не може да каже, че „Падналият ангел“ не създава достатъчно забавления в квартала.

Последното ги накара да избухнат в смях. Почти не забелязаха Бруно, който се появи в дъното на помещението.

— Той е тук — обяви огромният охранител.

— Мога и сам да вляза — разнесе се гласът на Дънкан, докато минаваше край мъжагата и пристъпваше в тъмното казино.

Основателите на игралния дом скочиха на крака като един, оправяйки ръкавите си — с изключение на Бърн, който само изруга, възмутен от състоянието на своя, — всеки един заплашителен посвоему, но заедно триото представляваше мощ, с която повечето хора не биха желали да се срещнат лице в лице.

Дънкан решително приближи.

Бруно наблюдаваше гърба му.

— Макар да мисля, че трябваше да го оставим на тълпата.

— Може и това да направим — рече Темпъл.

— Дай ни време — присъедини се Крос.

— Какво, по дяволите, означава това? — възмутено попита Уест, размахвайки малък квадратен лист. — Смятате, че като ме обиждате, ще ме накарате да отменя наградата?

Бърн измъкна писмото от ръката му, отвори го и зачете на глас:

— „Ти си идиот, бродещ сляп в гората.“ — Кимна, поглеждайки Темпъл. — Много поетично.

Темпъл изглеждаше доста горд от себе си.

— Благодаря ти. И аз така си помислих.

Дънкан гневно издърпа листа от ръцете на Бърн.

— Като ме обиждате, а после ме призовавате тук, няма да ме настроите благосклонно към вашата банда. Какво, по дяволите, искате?

— Знаеш ли — подхвана Бърн, — веднъж чух да те описват като гений. — Погледна към Крос. — Само дето за гений той е голям малоумник.

— Е, ако трябва да бъдем честни, човекът е в ситуация, когато умът отлита през прозореца — рече Крос. — Имам теория, според която жените направо ни изсмукват ума по време на ухажването и го всмукват в себе си. Точно заради това те предвиждат изхода на играта преди нас.

Темпъл кимна, сякаш графът току-що бе изрекъл голяма мъдрост.

— Много добра теория — съгласи се Бърн.

— Вие сте полудели! — избухна Дънкан, отново размахвайки писмото. — Не съм дошъл, за да слушам откачените ви идеи. Дойдох, защото ми обещахте Чейс. И като ви гледам и тримата, разбирам, че сте ме излъгали.

— Моля? — рече Темпъл с обидена нотка в гласа.

— Ние не сме излъгали — отвърна Крос.

— Ами тогава? — попита Дънкан.

— Наградата беше добър ход — отбеляза Темпъл. — Със сигурност привлече вниманието ни.

— А това на Чейс?

— Предполагам, че да — кимна Бърн.

— Тогава защо разговарям с вас тримата, вместо с него?

Крос се облегна на масата с рулетката и скръсти дългите си ръце пред гърдите. Вдигна брадичка към вратата в далечния край на залата, под огромния витражен прозорец. Погледът на Дънкан се насочи към изхода и той осъзна, че през всичките години, откакто беше член на клуба, никога не бе виждал тази врата неохранявана.

Погледна към останалите.

— Върви — подкани го Крос. — Говори с Чейс.

Веждите му се смръщиха.

— Това клопка ли е?

— Не и по начина, който си мислиш — отвърна Темпъл злокобно.

Уест се извърна.

— Губите ми времето.

— Не е клопка — увери го Крос. — Ще оцелееш.

Вестникарят обходи с поглед един по един основателите на клуба.

— Откъде да съм сигурен, че мога да ви се доверя?

Бърн сви едното си рамо.

— Тя те обича. Ние не бихме те наранили, дори да го искахме.

Думите бяха подчертани от какофонията от викове откъм улицата — звуци, които бяха в тон с бесните удари на сърцето му.

Тя те обича.

— Всички вие се отнасяхте зле с нея. Безкрайно — отсече Дънкан. — Позволявайки й да води този живот.

При думите му Темпъл се усмихна.

— Това, че мислиш, че сме позволявали каквото и да било, е доказателство за твоята безкрайна глупост. — Посочи с брадичка вратата. — Офисът на Чейс е зад онази врата.

Погледът на Дънкан се задържа върху въпросната врата. Ако това беше клопка, така да бъде. Той бе предизвикал тази ситуация, принуждавайки ги да действат. Беше предложил награда, изпращайки половин Лондон пред прага им, за да принудят тайнствения собственик на казиното да излезе от убежището си.

Сега трябваше да понесе последствията от постъпката си.

Прекоси залата и отвори вратата. Пред него се разкри дълга стълба, губеща се в мрака. Погледна назад и видя тримата мъже, които бяха публичното лице на казиното, застанали рамо до рамо, да го наблюдават. Когато затвори вратата зад гърба си, скривайки ги, му хрумна, че четвъртият отсъстваше — жената, която властваше в този игрален дом. Техният партньор в това впечатляващо място.

Мисълта отекна в съзнанието му. Тя беше четвъртият.

Тя беше техният четвърти.

Изкачи стълбите, движейки се все по-бързо и по-бързо, докато отново и отново прехвърляше в ума си събитията от последните шест години… всичко, което се отнасяше за Чейс, всичките писма от негово име, предавани от красивата, блестяща Ана, отхвърлената от обществото аристократка, скрита под самия му нос. Тя знаеше толкова много за това място, за неговите членове.

Тя беше техният четвърти.

Вратата в горния край на стълбата се отвори в познат коридор, върху стената насреща му се виждаше огромната маслена картина, която той вече бе виждал. Темида и Немезида. Справедливостта и Възмездието.

„Коя си ти?“, бе попитал той, когато стояха тук преди време. „Не мога ли да бъда и двете?“, бе отвърнала тя.

Тя беше и двете.

Едва не откъсна картината от стената, докато отваряше вратата към тайния проход. Към офиса на Чейс.

Преброи вратите и спря пред четвъртата. Ръката му се сключи около дръжката. Знаеше, че каквото — че който — и да беше зад тази врата, щеше да промени живота му. Завинаги. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и отвори вратата.

Беше прав.

Тя седеше зад бюрото със сведена глава и пишеше. До нея върху огромния дъбов плот лежеше купчина писма. В съзнанието му проблесна спомен… отпреди няколко дни. Тя, на ръба на същото това бюро, в тази бяла стая. Ръцете му, устните и тялото му върху нейните.

Той бе бързал, защото мислеше, че са в кабинета на Чейс.

Мислеше, че ще бъдат заловени.

Мислеше, че тя принадлежи на друг.

Копнееше да бъде негова.

Беше обзет от гняв, объркване, изумление и уважение.

Когато чу отварянето на вратата, тя не вдигна глава от това, което пишеше, само махна с ръка към купчината писма до лакътя й.

— Тези са готови за изпращане — каза. — Бърн дойде ли?

Той затвори вратата и я заключи със замах.

При звука тя вдигна глава и очите им се срещнаха. Нейните се разшириха от шока и тя скочи от креслото.

Отново носеше панталон.

— Дънкан — промълви.

— Бърн е тук — отвърна той.

Веждите й се сключиха, отне й минута, за да разбере какво точно изразяваха думите му.

— Аз… — Тя млъкна. — О!

— Кажи ми — рече Дънкан и изведнъж се сети, че предишната нощ бе изрекъл точно същите думи, надявайки се, че тя най-после ще му каже, че го обича.

Сега просто щеше да се задоволи с истината.

Когато тя не отговори, той повтори:

— Кажи ми. — Думите прозвучаха грубо, пресекливо. Когато тя поклати глава, той ги потрети, този път почти ги изкрещя: — Кажи ми!

Сълзи блестяха в очите й, в тези прекрасни кехлибарени очи, на които толкова пъти се бе възхищавал. Запита се за какво са сълзите — дали защото бе разкрил тайната й, или защото тя бе осъзнала, че предателство от подобен мащаб не би могло да бъде простено.

Че толкова огромна тайна променяше всичко.

Тя отвори уста. Затвори я.

— Дънкан — прошепна. — Не бях готова да го узнаеш.

— Да узная какво? — попита той. И за последен път заповяда: — Кажи ми. Изречи го. Поне веднъж в този живот ми кажи истината.

Джорджиана кимна и той наблюдаваше как с усилие преглъща, търсейки думите. Не толкова много думи. Само три. Извънредно прости и някак си ужасно сложни.

Накрая срещна погледа му, без да трепне. И каза:

— Аз съм Чейс.

Той толкова дълго остана мълчалив, че тя си помисли, че никога няма да продума.

Десетки възможности бушуваха в нея, всяка една — въпрос. Но когато най-после заговори, думите не бяха въпрос, а заявление, пълно с недоверие, благоговение и още нещо, което тя не се решаваше да назове.

— Аз толкова дяволски те ревнувах от него.

Тя не знаеше какво да каже, когато той прокара ръка през косата си и продължи:

— Мислех, че той те притежава. Не можех да разбера защо си толкова свързана с него. Защо толкова старателно го защитаваш. Не разбирах защо беше в прегръдките ми дори когато избираше него отново и отново.

— Не избрах него — каза тя.

Той срещна очите й.

— Ти избра това място.

— Не — възрази Джорджиана, искаше да го накара да разбере. Да го прозре. — Избрах сигурността. Безопасността.

— Аз можех да ти дам това. — Думите се изтърколиха от устата му като опасен тътен. — Исусе, Джорджиана, аз исках да ти дам това. Ти само трябваше да ми се довериш.

— И защо да го правя? — попита тя, внезапно изпълнена е отчаяното желание да му обясни. Заобиколи бюрото. — Прекарах целия си живот, заобиколена от опасни мъже… а ти можеше да се окажеш най-опасният от всички.

— Аз? — изуми се той. — От мига, в който се срещнахме, аз ти предложих помощта си.

— Не — възрази тя. — Ти предложи помощ на Джорджиана, но след като разкри връзката й с „Ангела“, след като разбра, че тя е и Ана, предложи сделка.

Уест застина.

Тя знаеше, че не може да го упреква за това, знаеше, че бе вършила много по-лоши неща, ала не можа да се възпре.

— Ти на мене, аз на тебе, Дънкан. И заплахата да разкриеш тайните ми. — Поклати глава. — Без съмнение, аз бях част от сделката. Но нито за миг не си и помисляй, че не съм научила през дългите години като Чейс, че бизнесът не е приятелство. И че доверието не е част от бизнеса.

— Това между нас от доста време не е бизнес — рече той.

Разбира се, тя го знаеше. Знаеше също, че това навярно беше единственият път в живота й, когато можеше да каже истината.

И тя искаше той да бъде човекът, който ще я чуе.

Облегна се на бюрото и сложи длани върху плота.

— Исках да бъда нещо повече от това, което обстоятелствата ме направиха. — Замълча, опитвайки се да намери подходящите думи, за да обясни. — Спомняш ли си къщата в Йоркшър, за която ти разказах? — Дънкан кимна. — Там имаше толкова много като мен… толкова много момичета, които бяха избягали. Които бяха намерили сили да се опълчат на очакванията. — Поклати глава. — Аз бях най-слабата от всички и можех да си го позволя. Когато си тръгнах от там — когато се върнах у дома, — видях как ме гледаше светът. Как гледаше нас. И го намразих заради това. Исках да направя нещо страшно могъщо… нещо, което щеше да ги държи под моя власт, всички тези хора, които говореха благопристойно и се правеха на божи кравички, а живееха в грях и пороци, когато затвореха вратите на домовете си. Отначало беше за отмъщение. Исках да накажа всеки, който ме предизвикаше. Който се осмелеше да обиди Каролайн. Исках да смажа слуховете и да унищожа висшето общество. Казиното беше идеалното място за всичко това. Упадък, грях, порок… те са отлични съдружници в отмъщението.

Той се усмихна.

— И тогава си осъзнала, че не си господ.

Тя повдигна вежди.

Не, тогава осъзнах, че не желаех да бъда господ. Исках да бъда нещо съвсем различно. Исках да властвам над всички тях. Исках те да са мои длъжници, с тайните и парите, и каквото друго пожелаят да сложат на масата.

— И Чейс се е родил.

— Моят брат вложи пари в клуба, помогна ми да си избера партньорите. — Младата жена се усмихна. — Бърн и Темпъл бяха първите, никога няма да забравя израженията им, когато моите охранители ги хвърлиха в каретата и аз им се представих. — Замълча за секунда. — Бърн ме е наричал с какви ли не имена, преди да се кротне и да осъзнае, че това, което предлагах, е великолепна възможност.

— Да станат съсобственици на мъжки клуб.

Тя отново поклати глава.

— Възкресение от калта. Той бе изгубил всичко. Темпъл, също. Можех да им дам шанс за нов живот. Не се нуждаех от пари… Имах нужда от титлите. Лицата. Уменията, които влагаха в начинанието.

Той кимна.

— Откъде се взе името Чейс^[1]?

Тя се усмихна.

— Бърн го измисли. Аз подмамвам цял Лондон да си губи времето в безсмислено преследване на късмета, обичаше да казва. Пасна. Отворихме казиното с финансовата помощ на брат ми и неговите връзки. Само след месец хората се избиваха за членство. И през първите няколко години пет пари не давах какво мислеха те за Джорджиана. Почти не се сещах за Джорджиана. Аз бях Чейс, бях Ана и бях свободна… и всичко беше прекрасно. — Тя извърна глава. — Докато не престана да бъде.

— Докато Каролайн не е станала достатъчно голяма, за да забележи неодобрението на околните.

— Докато Каролайн не стана достатъчно голяма, за да стане предмет на тяхното неодобрение.

Джорджиана срещна очите му, прочете разбирането в тях. Той бе водил подобна битка, знаейки, че трябва да предпази сестра си от света.

— Аз не откраднах кон, Дънкан. Аз откраднах един свят.

— И ние ти вярвахме — отбеляза той.

— Както сам виждаш, не беше толкова трудно — кимна тя. — Хората вярват в това, което им се казва, поне повечето. След като веднъж взехме решение, че Чейс никога няма да бъде видян, беше лесно да убедим света, че той е много по-могъщ от всеки един от тях. Неговата тайнственост се превърна в неговата сила. Моята сила.

— Грешиш. — Той пристъпи към нея, достатъчно близо, за да го докосне, но тя устоя на желанието да го направи, а той продължи: — Аз те познавах като Джорджиана и като Ала. И почувствах пълната мощ на твоята сила. Бунтувах се срещу нея и се наслаждавах на сиянието й. И в тази сила няма нищо от Чейс. — Вдигна ръка, обхвана тила й и дъхът й секна от докосването му. — Цялата е само твоя. — Джорджиана вдигна поглед към него и той додаде: — И тя ще го разбере.

При думите му от очите й бликнаха сълзи, неканени и нежелани. Откъде знаеше той, че това беше нейната тревога? В най-тъмната нощна доба? Откъде знаеше, че тя се ужасяваше при мисълта, че един ден Каролайн ще я погледне и ще я намрази заради изборите, които бе направила?

Извърна глава, опитвайки се да скрие слабостта си.

— Недей — промълви той и я застави отново да го погледне. — Не се крий от мен. Ти постоянно ме отблъскваш. Използваш Чейс като щит.

— Не — поде тя, но той я прекъсна, в очите му се смесваха гняв и тъга.

— Да. Ти си се страхувала от мен. Но защо? Страхувала си се от това, което можех да направя? От това, което можех да кажа на света? Наистина ли мислеше, че мога да те предам?

Веждите й се сключиха.

— Не знаех… единственият друг мъж, на когото съм се отдавала…

— Ти не си се страхувала от мен — продължи той. — И не си се страхувала от Чейс и властта му… вече знаем това — изрече той думите, пропити с горчива насмешка. — Ти си се страхувала от чувствата, които събуждам в теб.

Вярно беше.

Джорджиана срещна погледа му.

— Разбира се, че бях изплашена. — Откровеността й изненада и двамата, но беше време да бъде честна, нали? — Аз бях сама. Трябваше да се боря за себе си. За Каролайн. — Замълча. — Аз съм сама. Трябва да се боря за нея. Длъжна съм да използвам всяко оръжие, което притежавам, за да обезпеча бъдещето й. Това означаваше Чейс… което беше лесно. И ти… — Тя се поколеба. — Но това е тази част, която стана по-трудна.

— Ти ме изключи от клуба — каза той.

— Извинявам се за това. Добре дошъл си отново да станеш член.

Дотогава, докато клубът просъществува.

— Не ме е грижа за проклетия клуб. Но ме е грижа, задето ме отпрати.

— Не можех да си позволя да си близо до мен — призна Джорджиана. — Не можех да бъда близо до теб, без да пожелая да си завинаги с мен.

Отново онази дума, коварна и изкушаваща.

Той изруга, придърпа я по-близо и обви ръце около нея в стоманена хватка, изпълвайки я с желанието да забрави за всичко останало. Да няма Чейс, нито Ана, пито Тремли, тропащ на вратата със своя краен срок и своите тайни. Никакъв „Паднал ангел“.

Защото тя не желаеше да го използва. Вече не. Не желаеше той да е близо до лъжата, която беше нейното бъдеще. Не желаеше той да има още причини да мисли лошо за нея.

Той не разбра мълчанието й.

— Исусе, Джорджиана… — заговори над главата й, все още обвил ръце около нея, силни като стомана и толкова желани. — Вестникът. Наградата.

Тя зарови лице на гърдите му, наслаждавайки се на аромата му.

— С Чейс е свършено.

Така беше от момента, когато Тремли направи своето предложение — нейните тайни в замяна на тези на Дънкан. Това беше предложение, което тя не можеше да откаже. Сделка, която с радост щеше да сключи. Чейс и Ана щяха да изчезнат от света, а Дънкан щеше да бъде в безопасност.

Само да можеше това да бъде достатъчно.

Той тихо изруга.

— Аз го направих. Аз го унищожих. — Замълча. — Теб. Съсипах това, за което си работила.

Тя щеше сама да го унищожи — все още възнамеряваше да го направи, — но това беше последната тайна, която не можеше да му разкрие. Вместо това се усмихна.

— Той трябваше да изчезне накрая. Не мога да продължа с живота си тук и да уча Каролайн на благоприличие. Мислех, че ще мога… но сега виждам абсурдността на този план.

— Ще намеря начин да те защитя. Да защитя Чейс. Ще анулирам наградата.

Тя сложи ръце върху устните му, за да го накара да замълчи, и прокара пръсти по скулите му и надолу по дългата линия на челюстта.

— През цялото това време… от самото начало ти ми казваше да ти вярвам.

— Така е — съгласи се той. — И сега трябва да вярваш, че аз ще намеря начин…

Джорджиана го спря.

— Сега е твой ред, Дънкан. Време е ти да ми вярваш.

Той присви очи.

— Какво означава това?

Тя се наклони, за да го целуне.

— Точно това, което казвам.

— Аз ти вярвам. — Дънкан прие целувката и й отвърна. — Какво си намислила?

— Това не е доверие.

Той отвори уста, за да възрази, сетне я затвори.

— Повече не желая да правя това. Не желая да разговарям. — Вдигна я на ръце, краката й се обвиха около кръста му. — Аз просто искам да те любя. Цялата. Веднъж, преди това да свърши.

Преди това да свърши.

Думите се стовариха върху нея, когато тя взе лицето му в шепи и го целуна страстно и дълбоко. Не й се понрави тяхната безвъзвратност. Усещането, че всичко важно щеше да свърши тази нощ.

Не усещане. Истина.

Тази нощ щеше да свърши митът за Чейс. Това щеше да сложи край на измислицата за Ана.

И Джорджиана отново щеше да остане сама, за да се срещне с обществото и неговите вълци.

За да създаде ново бъдеще.

Но тя не искаше бъдещето. Искаше настоящето. Този момент.

Този мъж.

— Аз искам…

Думите му прозвучаха тихи и загадъчни в ухото й и тя срещна погледа му.

— Какво?

Джорджиана се отърка в него, залюля се до гърдите му, изпращайки тръпки на удоволствие по цялото си тяло и надяваше се, по неговото.

Получи се. Дънкан се усмихна, очите му се притвориха.

— Звучи налудничаво, но искам да направим това в леглото. Като обикновените хора.

— Има легло.

Той наклони глава с щастливо изражение.

— Има ли?

Младата жена кимна.

— Има.

Дънкан я пусна да стъпи на крака и тя го поведе през апартамента си, минаха през няколко врати и се озоваха в стаята, където тя спеше през повечето нощи. Дънкан се спря на прага, оглеждайки леглото, тапицирано с бяла Дамаска и оградено с бели завеси. Поклати глава.

— През цялото това време Лондон е залагал, отдавал се е на греховни занимания и се е къпал в порока си… а ти си управлявала от това бяло легло, достойно за невинна принцеса.

Тя се усмихна.

— Вече не е невинна.

Той я прониза с жаркия си поглед.

— Вече не.

И тя се озова в обятията му, той я вдигна и я понесе, изпълвайки я с болезнен копнеж. Тя — която бе прекарала последните шест години, давайки на лондонските мъже и жени всичко, което желаеха, която се смяташе за експерт по съблазънта — никога не бе искала нещо по-силно, отколкото този мъж.

Отколкото този миг.

Той я изправи до леглото и бавно разсъблече и двамата, ботушите, бричовете и ризите, първо своите, после нейните, обсипвайки голата й кожа с дълги ласки и целувки, докато тя не си помисли, че може да умре от удоволствието, с което той я даряваше.

Докато не си помисли, че може да умре от желание по него.

Дънкан я положи върху леглото, гола, по гръб върху хладните чаршафи, надвеси се над нея и притисна лице върху меката кожа на корема й. Пое дълбоко дъх и долепи устата си до лекото възвишение, до избледнелите белези, свидетелство за историята, която само той знаеше.

— Обичам те — прошепна нежно и интимно до кадифената кожа, толкова леко и непринудено, че тя си помисли, че навярно никога не бе изричал тези думи.

Джорджиана ахна, когато устата му се раздвижи, намери връхчето на гърдата й, после на другата, дланите му ги обхванаха, повдигнаха и покриха с целувки, за да не може никога да забрави този момент, милувките му. Как я бе любил. Тя се притисна към него, заровила пръсти в меката му златиста коса, докато той прошепна, заровил лице между гърдите й:

— Обичам те.

Той повтаряше думите като благословия, докато ближеше и смучеше, и я любеше, докато дъхът й не започна да излиза на къси, почти непоносими въздишки. Тогава я покри с тялото си, твърдо и топло, и съвършено.

Надникна в очите й. Заговори:

— Обичам те.

Тя също го обичаше, отчаяно, пресегна се, привлече го надолу за друга целувка, в която изля всичко, което чувстваше към този блестящ, великолепен мъж.

Той се плъзна в нея бавно, сякаш бяха правили това хиляди пъти, сякаш си принадлежаха един на друг, сякаш той я притежаваше и тя него. И той наистина я притежаваше, осъзна младата жена. Винаги щеше да я притежава.

Движенията му бяха дълбоки, той я изпълваше докрай, с продължителни божествени тласъци, които я караха да се извива към него. Просейки още милувки. Още любов. Той сякаш го разбираше, приведе се надолу и отново, и отново шептеше клетвата си в ухото й. Джорджиана не знаеше дали е заради думите, или заради движенията, но много скоро започна да моли за освобождение, с което само той можеше да я дари. Той застина, издигна се над нея със затворени очи от наслада и болка и тя разбра, че събираше сили, за да излезе от нея, не желаейки да се излее в нея. Не желаейки да я подлага на риск.

— Дънкан. — Любимият й отвори очи и дъхът й секна от емоциите, бушуващи в тях. — Не ме оставяй — прошепна тя. — Не и този път.

Той дълго се взира в нея, сякаш търсеше истината в думите й. Тя поклати глава.

— Не и този път — отрони за пореден път и очите й се наляха със сълзи, когато осъзна, че това е последният път, когато някога ще направят това.

Той завладя устата й в изпепеляваща целувка, дълбока и по-страстна от всички, които бяха споделяли досега. После плъзна ръка между телата им и палецът му започна да я гали, докато тя не изкрещя освобождението си. Чак тогава се раздвижи, с мощни тласъци изля горещата си страст в нея и тя потъна в забрава, откъсната от себе си и от света.

Той се отпусна върху нея, а тя се обви около него, сгуши се в него, докато сълзите се стичаха по страните й. Плачеше за красотата на този миг, само те двамата срещу целия свят, плачеше за себе си, за саможертвата, която я бе изпратила на тази пътека… тази, която се бе заклела да направи, някак си безкрайно по-опустошителна сега, когато знаеше от какво се отказва.

Любовта.

 

 

Когато той се събуди, тя си бе отишла.

Би трябвало да го очаква, но при все това изпита болка, задето тя го бе оставила тук, в сърцето на своето казино, и бе отишла да води сама един бог знае каква битка.

Аз бях сама. Трябваше да се боря за себе си. За Каролайн. Но вече не.

Нима тя не разбираше, че той беше нейният герой? Че той щеше да води нейните битки? Че той щеше да направи всичко по силите си, за да спаси нея и това място, което тя обичаше?

Навярно нямаше да може да я има завинаги, но можеше да й даде това.

И то щеше да бъде достатъчно.

Господи. Трябваше да отмени наградата. Кутията на Пандора, която бе отворил, щеше да погуби и нея, и клуба, ако той не я затвореше. Стана, бързо навлече дрехите си и без да губи повече време, се върна в просторния кабинет.

Сега той беше празен и Уест с благоговение и възхищение пристъпи към бюрото. Замисли се за първия път, когато тя е застанала в тази стая, момиче на колко, двайсет години? Изхвърлена от обществото заради един миг на лудост. Заради една-единствена грешка.

И тя бе изградила империя от тук. Иззад това бюро.

А той се смяташе за най-усърдно работещия мъж в Лондон.

Пръстите му докоснаха попивателната хартия, сребристата писалка, която лежеше нехайно захвърлена, сякаш я бе изпуснала, бързайки да свърши някаква друга работа. Усмихна се при мисълта за неговата трудолюбива любима.

Двамата бяха идеалната двойка.

Дънкан не обърна внимание на тъгата, която го прониза. На изгарящия копнеж това да бъде истина. Да бъде тяхното бъдеще. Но неговите тайни бяха цял легион и той нямаше да ги стовари върху плещите й. Със заплахата да бъде разкрит. С неговото наказание.

Със скандал. Отново.

Извърна се и погледът му попадна върху малката купчина писма, оставени в единия край на бюрото — може би бяха десетина, последната забравена купчина от дузините идентични квадрати, които лежаха там, когато бе влязъл в стаята.

Вдигна писмата, макар да знаеше, че не бива. Осъзнаваше, че това не е негова работа, ала някак си не можа да се възпре. Всяко писмо бе надписано с отривистия почерк, който смяташе, че е на Чейс.

Не на Чейс. На Джорджиана.

Писмата бяха адресирани до членове на клуба — мъже, които многократно бе виждал в казиното — някои стари, други млади, някои богати, други не чак толкова, един херцог, двама барони, трима търговци.

Вдигна писмото, адресирано до барон Потъл.

Плъзна пръст под печата и го отвори — в душата му пропълзя страх, — и видя един-единствен ред.

Тази нощ „Ангелът“ ще падне.