Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (8)

Глава седма

Същата нощ реши, че повече не може да държи Нора в неведение. Разказа й всичко от игла до конец; от самото начало чак до разкритието, което направи в библиотеката.

— Уверен съм, че съм имал друг живот преди този. Преди 10 октомври 1946. Сигурен съм, че играчът на тенис, плувецът от езерото и мъжът на кормилото на колата съм бил тъкмо аз. А жената на име Марша е била част от живота ми. Съпруга или любовница, но при всички случаи съм бил свързан с нея.

— Разбирам. Възможно е да си се преродил. Да си умрял и да си се родил отново. Но не знаеш нито под какво име, нито на кое място, нито дори сериен номер.

— Да, така е.

— Е, добре — въздъхна тя, — положението ти е далеч по-лошо от това на тези в лудниците. Те поне знаят, че са Наполеон или Жана д’Арк, или генерал Грант.

— Дявол да го вземе, не се шегувам!

— Знам, че не се шегуваш, Пит. Ама чак пък „прераждане“?

— Мнозина днес вярват в прераждането, Нора.

— О, да, зная. Хиляди, може би дори милиони. Вярват в хороскопи, в гледане на таро, във вещици и гурута, които могат да ти предскажат бъдещето за двайсет и пет долара на час. Повечето от тях са мошеници, а някои са просто малоумни. Вярно е, че дечурлигата са хлътнали дълбоко по идеята за прераждането, но те биха си паднали по всяка измишльотина, която им дава възможност да се измъкнат от действителността. Трябват им чудеса, за да се чувстват добре. Все едно, за тях това е просто временно увлечение, както и много други неща.

Погледът на Пит се плъзна към лявата китка на Нора, където тя носеше две широки медни гривни; смяташе, че предпазват от артрит, ревматизъм, тенис-лакът и ишиас. Виждал ги беше по ръцете на много жени и немалко мъже.

Нора забеляза усмивката му и се изчерви.

— Това ли? — отвърна тя. — Нося ги просто така. За майтап, нали знаеш.

— Разбира се — каза той, — знам.

— О, върви по дяволите! — разсмя се тя, но после отново стана сериозна. — Наистина, Пит, помисли малко и ще видиш, че е направо смешно. Умираш, но не истински. Душата ти не отива право в рая или в ада, както твърдят разните му там проповедници, бълващи огън и сяра, ами се рее волно насам-натам, докато се приюти отново в някое друго тяло. И то може да се роди десет, а може и сто години по-късно. И това се повтаря отново и отново. Целият ни живот е една кармическа екскурзия. Кажи ми само, как може да вярваш на това?

— Не зная.

— Като умреш, умираш и толкова. Заравят те или те изгарят и това е. Ти си просто една шепа различни вещества, които се превръщат в пепел. Другото е лъжа и измама. Точка на въпроса.

Той се замисли за момент.

— Има нещо, което бих искал да опитам, Нора.

— Какво?

— Ще сложа до леглото си магнетофон. Ако онзи глас, който ти чу, се появи отново, може би ще успееш да го запишеш, така че да мога да го чуя и аз.

— Какъв смисъл има?

— Просто искам да го чуя — този глас или човек.

— Пит — каза тя, — послушай ме. Остави всичко. Не прави от мухата слон.

— Решил съм да опитам все пак.

Усети, че Нора го бута с всичка сила и се опитва да го разбуди. Отвори очи и видя, че вече е съмнало. Тя беше бледа и разтревожена също както и предишния път.

— Слушай — каза му тя и пусна магнетофона. Отначало се чу как някой диша, после този някой тихичко се изсмя. И тогава дойде продължителен, пронизващ писък, от който кръвта му се смръзна. Този вой напомняше боен вик.

Слушаше и не можеше да се помръдне, смразен до мозъка на костите си.

— Господи — промълви той. — О, господи!

— Следва малка пауза — обясни Нора. — Известно време нищо не се чува.

След малко той чу Гласа. За пръв път.

— Слушай, Марша, не исках да стане така.

Той слушаше като омагьосан, усети как кожата му настръхва. Гласът принадлежеше на чужд човек, по-плътен от неговия, с различен тембър. Звучеше някак сковано, неясно, сякаш човекът едва се удържаше да не трака със зъби — от студената вода в езерото, естествено. Долови лек акцент — диалекта на Нова Англия?

— Извинявай. Наистина много съжалявам.

В тона се долавяше съжаление, дори разкаяние. И все пак в думите прозираше лека неискреност.

— Бях пиян. Кой знае какво съм ти наговорил. Сам не мога да се понасям заради онова, което ти причиних.

Кратко мълчание. После:

— Обичам те, Марша. Винаги съм те обичал.

Леден, безплътен, Гласът идваше от езерото, което той си спомняше ужасяващо ясно.

— Тук следва още една пауза — каза Нора.

Той чакаше. Прекрасно знаеше какво следва. Мислеше, че е подготвен за онова, което се задаваше, но всъщност не беше.

— Недей, Марша, не, недей!

Писъкът представляваше една агония. Пронизителен, първичен, свръхестествен.

— О, господи! — възкликна Питър отново.

Мълчание, нищо повече. Почувства се зле. Душата му се чувстваше зле. Нора изключи магнетофона.