Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (15)

Глава четиринадесета

Взе самолета в 8:45 и няколко минути преди пет часа вече бе на летище „Кенеди“. Взе си багажа и излезе на улицата. Беше студено и валеше силен дъжд. Забравил бе да си вземе шлифер и докато спре такси, затрепери от студ. Движението по магистралата „Ван Уик Експрес“ ставаше все по-натоварено. Влачиха се дълго. Градът отвън се виждаше едва-едва през сивата пелена. Дъждът биеше силно в прозорците на колата. Чувстваше се уморен и потиснат.

Настани се в хотела и вечеря в стаята си. Не му се излизаше. Чуваше вятърът да вие и да свири в железобетонните каньони долу. Продължаваше да вали силно. Погледна навън през прозореца и градът му се стори враждебен, като град на чужда планета. Чувстваше се като чужденец, като човек, който не е на мястото си. Дори нещо повече. Чувстваше се като пълен глупак.

„Какво правя тук?“

Като последния идиот беше минал всичкия този път по дирите на една фантазия. Вече беше сигурен, че нищо не е видял, че е било халюцинация. Още с качването на самолета убеждението му бе започнало да расте. Ако полетът не беше директен, най-вероятно щеше да се върне обратно вкъщи. Дори и Бентли бе настроен скептично. А Нора направо го взе за луд. Беше я загубил. Когато стана на сутринта, тя вече беше готова и си събираше багажа. Молил я бе да не си тръгва, но тя беше неумолима и студена. Единственото, което му каза, бе, че ще се върне за останалите си неща по-късно през деня. След това излезе.

Легна си по-потиснат от всякога.

Тази нощ те се върнаха за пръв път от много седмици насам. Един след друг. Най-напред Сънят с дървото. После Сънят с кулата и Сънят с парите, Сънят за тениса и всички останали. Последен както винаги беше Сънят с езерото.

Пол Дейли, режисьорът на „Менящото се лице на Америка“, беше млад човек. Посрещна Питър в кабинета си и го заведе в редакционната стая. Накара помощника си да зареди лентата и се обърна към Питър:

— Аз ще го пусна и ще гледам през това прозорче тук. Ако застанеш на една-две стъпки зад мен, ще виждаш и ти какво става там. Щом се появи твоят град, кажи ми да спра. Ще го дам на стопкадър и ще можеш да го разгледаш по-добре. Става ли?

Питър кимна. Почувства стягаща болка в гърдите. Обхвана го паника. „Сигурно няма да се появи никакъв град“ — помисли той. Такъв град никога не е имало. Нито в този филм, нито където и да било другаде. А щом няма такъв град, как ще каже на Дейли да спре машината? Къде да я спре? На кое място на филма? Това беше невъзможно. И него, Питър, ще го заловят на местопрестъплението. „Сигурен бях, че градът е там. Съжалявам, че ви загубих времето, господин Дейли. Навярно само съм го сънувал.“ Не би могъл да вини режисьора, ако го изхвърли с ритници навън.

— Така. Да започваме.

Дейли стъпи на педала. Чу се силен пърпорещ звук. Като надничаше в прозорчето иззад рамото на Дейли, Питър видя как най-напред се появи заглавието, после говорителят застана на огромната карта на Съединените щати, разстлана върху пода. Устните на говорителя се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук. Питър бегло си спомняше за какво говори. Америка, която ние с вас толкова обичаме. Как се е променило лицето й, какъв път е извървяла, за да стигне до днешното си положение…

— Монтажът от снимките наближава — каза Дейли. — Отваряй си добре очите.

Внезапно на екрана се появиха и снимките, стари и зърнести. Градове от Нова Англия. Бълващи пушек фабрики. Главни улици. Гори. Планински вериги. Поля и реки. Ферми. Разни лица. Паркове и паметници. Бели църкви в колониален стил. Площади. Работници, излизащи от фабриките. Пешеходци, пресичащи улиците. Един град, после друг. После следващият.

На Питър му се стори, че всичко това ще продължи безкрайно. Всеки момент щеше да започне поредицата за Юга и край. Край не само на поредицата снимки, но и на надеждата му. Трябваше да каже на Дейли, че…

Най-неочаквано той го видя.

— Спри!

Дейли спря рязко машината и го попита:

— Тази ли беше? Която току-що мина? Снимката с кулата ли?

— Да.

Едва успя да изрече думата с хриптящ глас. Дейли го изгледа с любопитство. По челото на Питър беше избила студена пот. Продължаваше да се взира през прозорчето, но града вече го нямаше и там се виждаше някакво друго място.

— Врътнах го малко повече — обясни Дейли. — Ще върна филма и ще го спра на стопкадър.

Той отново настъпи педала. Кадрите се завъртяха обратно. Дейли спря на стопкадър.

Неговият град. Ето го. Истински. Снимката беше направена от кулата. В далечината се виждаше реката със S-образната си извивка. Непосредствено отдолу се виждаше площадът с познатите паметници и алейки, пейките с насядали по тях хора. Точно както го беше виждал толкова пъти в Съня с кулата.

Дейли върна още няколко кадъра назад. Сега се виждаше главна улица с надземен железопътен мост, чиято каменна арка се извиваше над улицата. Можеше да го познае по всяко време. По улиците се движеха тълпи от хора. Облечени бяха в старомодни дрехи. Снимката вероятно беше направена през 20-те години. В сънищата си той ги беше видял през по-късен период, някъде през четиридесетте. Но това беше неговият град; нямаше никакво съмнение. Снимката на малкото екранче се размаза пред погледа му.

— Май това е всичко — каза Дейли. — Няма повече.

Повика помощник-режисьора, за да извади филма от машината. После погледна Питър.

— Виждаш ми се много развълнуван — отбеляза той. — Толкова ли ти е мил този град?

— Изглежда, наистина е така. Просто не мога да ти се отблагодаря.

— Не се притеснявай. Радвам се, че можах да ти услужа.

— Само ако можех да науча и името.

— Може би ще успеем да го открием.

— Наистина ли?

— Това е парче от друг филм. Името може да е на филмовата ролка. Ела да слезем долу да видим.

Качиха се в асансьора и се върнаха в кабинета на Дейли. Той извади една папка от каталога си, прехвърли няколко страници, после спря и се намръщи.

— Няма нищо. Никакво име. Казано е само „Общ изглед през деня на град в Нова Англия“ и „Общ изглед през деня на главна улица в градче в Нова Англия“.

— Ясно.

— Почакай малко — спря го Дейли. — Да опитаме още нещо. Готовия филм купихме от една фирма на име „Апекс“. Може те да знаят нещо повече.

Той им се обади и им каза заглавието на филма и датите, както и номерата на кадрите и ги попита дали имат някакви данни за въпросното място. Наложи се да почака, после попита:

— Да, ясно. А кой е режисьорът? Или операторът? Имате ли представа кой е снимал филма?

Послуша още малко, после затвори, погледна към Питър и поклати глава.

— Градът не е отбелязан по име. Режисьорът и операторът на филма са известни, но и двамата са починали отдавна. Филмът е заснет през 1925.

— Значи няма никакъв начин да се открие името на града.

— Няма — отвърна Дейли, — няма никакъв начин.

Върна се в хотела и си резервира билет за полета до Бостън. Събра си багажа и излезе от хотела. Взе такси до летище „Ла Гуардия“.

В четири часа следобед беше в Бостън.

На летището взе кола под наем, купи си подробна пътна карта на щата Масачузетс, а също и на цяла Нова Англия.

Регистрира се в един мотел наблизо. Слънцето вече беше залязло — твърде късно бе да започва отсега. Ще използва нощта да поспи малко, а на сутринта рано-рано ще потегли по магистралата.

След вечеря се зае да проучва пътната карта на Масачузетс. Думата „пуритан“ непрестанно се появяваше в халюцинациите му. Напомняше му някакъв символ или ключ, специален знак. Специално беше се ровил в литературата за пуританите.

Основали колонията си в Масачузетс около 1640. Построили обществените си домове и църкви, частните си домове, мелниците, дърворезниците и ковачниците си. Установили една сурова власт, според която не пропускали да четат Библията, провеждали редовно сбирките си, наказвали пияниците на позорния стълб на площада, където по-късно палели на клади вещиците. Масачузетс беше тяхната крепост, въпреки че по-късно се разпрострели и в другите части на Нова Англия.

Следователно Масачузетс беше най-подходящото за него място. Но ако не успее да го открие там, това няма да сложи край на издирването му. Ако се наложи, той щеше да претърси всичките скапани градчета и села в цяла Нова Англия. Районът не беше никак малък и това може би щеше да му отнеме не един ден, а цели седмици. Но той беше сигурен, че е там някъде и ще го познае, щом го види.

Ако изобщо го открие.