Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (14)

Глава тринадесета

Минали бяха близо два месеца от последната му среща с Хол Бентли. Случи се по време на пролетната ваканция. Лежеше проснат на дивана пред телевизора и зяпаше безучастно — свърши някакво предаване и започна следващото. Току-що започналото предаване беше документален филм, от онези, които програмите включват понякога, за да уверят Федералната комисия по средствата за масова информация, че работят само за интересите на обществеността и че са страшно заинтересовани от повишаването на културното равнище на американския народ. Ако се съди по заглавието, филмът беше посветен на „Менящото се лице на Америка“.

Следобед беше изиграл три партии тенис и вече пиеше второто си мартини. Чувстваше се приятно уморен и малко сънен. Едва смогваше да задържи очите си отворени, докато зяпаше в екрана. Нора печеше пържоли в кухнята и се оплакваше за работата си. Слушаше я с половин ухо.

— Тоя скапаняк, с когото работя, д-р Лорман, е станал съвсем невъзможен напоследък. Изглежда, има проблеми с жена си. Май го е напуснала. Във всеки случай си го изкарва на асистентите и особено на мен. Излиза, че едно нещо не мога да свърша като хората. И знаеш ли какво установих?

— Какво?

— Че е измамник, плагиат. Случайно разбрах, че е изровил някаква статия в едно невзрачно немско списание, после я е перифразирал малко и се кани да я представи като своя. Ще я публикува, без изобщо да спомене, че…

На телевизионния екран се появи говорител, който беше стъпил върху огромна карта на Съединените щати на пода. Това е предаване, съобщи той със сериозен глас, за съвременна Америка. Онази Америка, в която ние с вас днес живеем. Онази Америка, която ние всички обичаме. Искаме да ви покажем как се е изменило лицето й, какъв път е извървяла, какво е положението й днес. Как се е изменило демографското й състояние, местното стопанство и други области от живота в нея през последните петдесет години.

Питър пресуши мартинито си. Спеше му се неудържимо. Гласът на Нора се носеше от кухнята. Смътно я чуваше да казва, че й е писнало да бъде помощник-асистент, особено пък на недоволен идиот като Лорман. Станал бил съвсем непоносим. Не можело да продължава така, тя била кандидат на науките, а с нея се държали като с малко дете, заплатата й била жалко подаяние, а на всичкото отгоре трябвало и да плаща за обучението си. Не стигало това, ами оня надут пуяк, председателят на докторската комисия, бил отхвърлил темата й за дисертация. Заявил, че темата й не е достатъчно проблемна. И какво точно иска да каже с това?

Гласът й заглъхваше все повече, докато стана просто неясен далечен ромон. Той зяпаше втренчено телевизионния екран, където бързо се сменяха разни снимки на градове и села. Зърнести снимки, направени очевидно много отдавна — този тип снимки сега наричаха „Американа“. Говорителят разказваше за североизточните области — по-точно Нова Англия. Преди много години, говореше той, това е бил процъфтяващ промишлен район. Тук, в тези градчета и села, е имало развити копринен, хартиен, бояджийски, текстилен и други отрасли на леката промишленост. Тук са живели сръчни занаятчии, предимно емигранти от Стария свят, а също така и местните янки. Но днес всичко е променено. Повечето от тези отрасли са замрели или са се преместили на юг, където има по-евтина работна ръка.

Снимките се редяха една след друга, монтирани в определена последователност — малки и по-големи градове в годините около 1920, от щатите, простиращи се между Мейн и Кънектикът. Показваха главни улици, фабрики, жилищни квартали, паметници, площади и тям подобни неща, без да ги назовават по име.

Внезапно той се стресна и се изправи. На телевизионния екран се мъдреше неговото градче.

Нямаше никакво съмнение. Показаха снимка на главната улица, която му бе толкова добре позната — каменния железопътен мост над улицата, подножието му, извито като арка. После изглед от познатия площад. И кулата, съвършено копие на онази, която бе виждал безброй пъти в Съня с кулата.

Всичко продължи съвсем кратко. Не казаха дори името на града, но той го видя — неговият град.

Втренчил поглед в телевизора, той не смееше да се помръдне. Говорителят вече разказваше за южните краища на страната. Други градове и села се редуваха на екрана. Изби го студена пот. Нададе нечовешки вик:

— НОРА!

Тя дотърча от кухнята силно разтревожена.

— Какво има?

Каза й какво бе видял. Говореше неясно, думите се изливаха от устата му като буен поток.

— Пит, ти си се смахнал, Пит.

— Казвам ти, с очите си го видях!

— Не може да си видял такова нещо.

— Кълна ти се, че го видях.

— Добре, добре — отвърна тя, — просто така ти се е сторило, може би си го видял в мислите си.

— Не.

— Скъпи — опитваше се тя да го успокои, — такъв град не съществува. Във всеки случаи това не може да бъде градът от сънищата ти. Просто както си си лежал на дивана след няколкото коктейла, си позадрямал. Нали знаеш как се случва да се унесеш посред бял ден. Гледал си снимките на екрана и просто ти се е сторило, че познаваш някои от тях. Може би си имал халюцинации…

Той я гледаше втренчено. Вече не беше толкова сигурен.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, уверена съм.

— Мога да се закълна, че го видях, Нора. Онази арка над улицата. И самата улица. Видях ги на екрана. Със собствените си очи. И онзи площад, и кулата…

— Следващия път, скъпи — каза тя, — бъди по-внимателен с мартинито. Особено когато си толкова уморен. А сега защо не отидеш в банята да се измиеш. Пържолите са почти готови.

Вечерта не можа да заспи. Въртеше се от една страна на друга и се опитваше да пресъздаде онези мигове пред телевизионния екран. Паметта му изневеряваше. Може пък наистина да е задрямал или просто да е видял нещо в полусънно състояние.

Но в онзи момент беше толкова сигурен.

Имаше само един начин да провери. Трябва да види филма още веднъж.

 

 

Обади се в телевизията в Бърбанк. Имаха копие от филма, но било предадено на съхранение в хранилището. Нямали практиката да показват филмите на частни лица. Ако той обаче си направел труда да прати писмено искане, те щели да се погрижат да го предадат на съответната телевизионна програма. Иначе казано, беше попаднал на задънена улица.

Питър опита друга тактика. Имаше неколцина приятели в телевизията. Един от тях познавал режисьора на онова предаване — някой си Пол Дейли. Дейли работел в Нюйоркската секция на онази телевизия. Режисьорът не можел да няма работно копие на филма и ако Питър пожелаел, приятелят му можел да се обади лично на Дейли.

Питър се обади на Дейли в Ню Йорк, спомена името на своя приятел и разказа някаква дълга и объркана история за това как се опитвал да открие родния си град и му се сторило, че видял снимки от него във филма. Обясни между другото, че ще пътува на изток по някаква друга работа и би се радвал, ако успее да види филма. Дейли беше съгласен.

Веднага след това той се обади на Хол Бентли. Парапсихологът го изслуша, без да каже нищо. Той му разкри всичко — разговора с телевизионната станция, реакцията на Нора.

— Виж какво, Пит, може Нора да е права. Възможно е просто да ти се е сторило.

— Мога да се закълна, че наистина го видях.

— Сто процента ли си сигурен?

— Не.

— Значи може само ти да си мислиш, че си го видял.

— Да. Но тогава бях напълно сигурен…

— Виж какво. Възможно е и наистина да си го видял, в известен смисъл поне. Пил си, бил си уморен, почти заспал. Взираш се в екрана. Редуват се разни кадри — снимки от градове в Нова Англия. В съзнанието си имаш картини от твоя град, онзи, който се явява в сънищата ти. Той е много жив спомен. На теб ти се иска да го видиш — толкова ти се иска, че чак главата ти пуши. Така че той просто се проектира на екрана сред всички останали.

— Добре. Разбирам какво искаш да кажеш.

— Възможно е и друго, може наистина да си заспал и да си имал халюцинации. Също както преди.

— Но откакто ти ме подложи на хипнотичните сеанси, те не са се появявали нито веднъж…

— Никога не съм твърдял, че това ще има дълготраен резултат. Възможно е всеки момент да се върнат отново.

— Но защо тъкмо в този момент? Защо халюцинациите ми ще се появят точно по време на това предаване?

— Нямам представа, освен ако снимките, които си гледал, докато все още не си бил заспал, не са предизвикали процеса по някакъв начин.

— И все пак това е необикновено съвпадение, нали така?

— Мога да ти дам пример и за още по-необикновен случай — отвърна сухо Бентли. — Видял си насън някакъв град. И после, о, боже, чудо на чудесата, виждаш го и в телевизионно предаване.

Те помълчаха известно време. После:

— Хол?

— Да?

— Ако предположим, че не е никакво съвпадение. Ако допуснем, че е истина. Ако всичко е било предварително нагласено?

— Нагласено ли? — учуди се Бентли. — Не разбирам за какво намекваш?

— Не знам как по-точно да се изразя. Напълно съзнавам колко невероятно звучи, но това чувство ме преследва постоянно. Чувството, че някой или нещо се опитва да ми даде някакъв знак. Иначе защо изобщо ще ми се появяват тези халюцинации? И защо тъкмо на мен? И случайно ли беше, че бях включил точно тази програма и видях точно това предаване?

— Още не е сигурно, че си видял точно тези неща.

— Това може лесно да се провери.

— Как?

— Отивам в Ню Йорк. Отговорът е там, във филма. Или наистина съм видял нещо, или напротив.

Бентли помълча малко. После каза замислено:

— Пит, не искам да ме разбереш погрешно. Няма да те разубеждавам. Аз съм човек на науката. Работата ми е такава, че се налага да бъда скептичен, да се ровя и да търся начини да проверя дали историята отговаря на фактите или не. Но аз съм не само учен, а и човек. Твърдиш, че имаш чувството, че някой се опитва да ти съобщи нещо. Може и да е така. В края на краищата досега не съм се сблъсквал с нищо подобно на твоите халюцинации. Разговарял съм с хиляди пациенти, но никога не съм попадал на нещо, което поне малко да се доближава до твоя случай. Трябва да си пълен идиот, за да не признаеш, че наоколо ни стават неща, които никой не може да обясни. Фактът, че знанията ни са прекалено ограничени, за да ги обясним, все още не означава, че те не съществуват. Непрекъснато се разкриват нови хоризонти на човешкото познание. Ти си сънувал един град, а сега ето че си го видял и по телевизията. Възможно е наистина да си го видял — въпрос на чиста случайност. Което ми напомня казаното от Анатол Франс за случайността. Чувал ли си го?

— Не.

— „Случайност е псевдонимът, който Бог използва, когато не желае да се подпише със собственото си име.“ — Бентли помълча малко. После каза: — Кога заминаваш?

— Утре сутринта.

— Бих искал да направиш нещо. Още днес, преди да заминеш.

— Какво?

— Къде е онази тетрадка, в което си записал сънищата си?

— Вкъщи. Защо?

— Иди си вкъщи и я вземи веднага след като си тръгнеш оттук. Направи две ксерокопия. Едното изпрати на мен с препоръчана поща. Аз ще го получа и без да го отварям, ще го прибера в хранилището си заедно със записа, който направих по време на хипнотичния ни сеанс.

— А другото копие?

— Още днес преди да затворят банките, ще го вземеш и ще си поискаш сейф на твое име.

— Аз и без това имам сейф в банката.

— Знам, че имаш. Вземи си обаче друг в някоя друга банка. Остави в него второто копие. И повече не стъпвай там. Забрави за това, докато аз не ти кажа. Името ти и днешната дата ще бъдат записани на пропуска за хранилището в банката. Това ще бъде единственото ти регистрирано посещение, с което ще може да се докаже, че не си стъпвал повече там. — Той погледна часовника си. — Ще трябва да побързаш, ако искаш да успееш да свършиш всичко.

— А защо трябва да го правя?

— Мога да ти го обясня само с една дума: за доказателство. Ако стане нещо, ще ни бъде необходима абсолютно всяка дреболия.

 

 

Вечерта съобщи на Нора, че заминава за Ню Йорк. Обясни й причината, докато си събираше багажа.

— Ти си полудял — каза му тя.

— Възможно е.

— Не виждаш ли, че всичко това е лишено от всякаква логика.

— Според мен не е.

— А според мен да — ядоса се тя. — Нищо не си видял по телевизията. Ама абсолютно нищо. Само онова, което страшно ти се иска да видиш. Не си могъл да познаеш никакъв град. Във всеки случай не и града от сънищата ти. Това е чиста фантазия. Толкова ли не можеш да го разбереш?

— Ще видим, когато отида там.

— Послушай ме, Пит. Не отивай. Нали се чувстваше чудесно? Нямаше вече халюцинации. Беше напълно излекуван. Защо се навираш отново, за какво ти е да започваш старата история? Остави я, Пит. Недей да ходиш и да се ровиш там. Остани тук.

— Не мога. Трябва да видя онзи филм.

— Е, щом вече си решил, аз не мога да те разубедя.

— Съжалявам, Нора.

— Добре, добре — каза тя. — Опитах се, но и на мен ми дойде вече до гуша. Честно казано, ти ме плашиш, Пит. Струва ми се, че наистина започваш да обезумяваш. Тръгнал си по наклонената плоскост, а дори не искаш да го забележиш. Все едно, когато се върнеш, няма да ме завариш тук.