Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (13)

Глава дванадесета

На следващата сутрин Бентли видя, че Питър е твърде стегнат и напрегнат.

— Какво трябва да направя сега?

— Най-напред трябва да се отпуснете.

— Няма да е лесно. Твърде много залагам на това.

— Мисълта за хипнозата ли ви притеснява?

— Да, малко.

— Няма защо да се безпокоите. Ако следвате инструкциите ми, ще видите, че преживяването дори ще ви достави удоволствие. А сега да започваме. Ако сте готов, разбира се…

— Готов съм, доколкото ми е възможно.

— Добре тогава, Пит — каза той, обръщайки се съвсем естествено на малко име към него. — Свали си обувките, отпусни си вратовръзката. Легни на кушетката и си сложи главата на възглавниците. Тялото ти трябва да бъде съвсем отпуснато. Дишай дълбоко…

След това взе микрофона и заговори:

— Днес е сряда сутрин, шести февруари 1974. Хипнозата ще извърши д-р Хол Бентли. Намираме се в кабинета ми на булевард „Родео“, Бевърли Хилс, Калифорния. Обект на хипнотичния сеанс е д-р Питър Прауд, двадесет и седем годишен, професор в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Пациентът никога не е бил подлаган на хипнотичен или регресиращ транс от мен.

Изключи микрофона. Отиде до прозорците и спусна щорите. Върна се до бюрото и запали настолната лампа. После се разположи в един от фотьойлите, запали цигара и погледна към Питър.

— Още ли се чувстваш напрегнат?

— Да.

— Успокой се. Просто се отпусни. Опитай се да изхвърлиш всичко от съзнанието си. Поемай си дълбоко въздух.

Последва мълчание. Бентли седеше на стола си неподвижен като Буда и го наблюдаваше. На полицата с някакви ветроходни трофеи имаше часовник, който отмерваше отминаващите секунди. Питър усети, че мускулите му малко по малко се отпускат. Започна да му се доспива.

Бентли бръкна в джоба си и извади плоско златно кръгче с големината на половиндоларова монета, закачено на златна верижка. Вдигна кръгчето към лампата и то заблестя.

— Сега искам да направиш десет дълбоки вдишвания. Бавно, навътре — навън, навътре — навън. Дълбоко, дълбоко. Не отмествай поглед от кръгчето. Продължавай да го гледаш. Точно така. Отпусни се, отпусни се…

Гласът му вдъхваше спокойствие. Той взе да върти кръгчето на верижката. Питър не откъсваше поглед от въртящия се диск. Образът на Бентли изчезна от погледа му също както и цялата стая. Не виждаше нищо друго освен блестящия златен кръг.

— Затвори очи. Слушай гласа ми. Ще броя до десет. На десет ти вече ще си напълно отпуснат.

Бентли започна бавно да брои. На Питър му се стори, че гласът лека-полека заглъхва. Сега идеше от много-много далеч.

— Ръцете и краката ти натежават. Цялото ти тяло сякаш потъва надолу. Ти си сам. Чуваш гласа ми, но той идва отдалече. Отново ще преброя до десет. Когато стигна до десет, ти ще се понесеш далеч в пространството. Далеч от мястото, където се намираш сега. Това ще бъде хубаво място, но много далеч оттук. През цялото време ще чуваш гласа ми.

Гласът на Бентли бавно преброи до десет. Той сякаш се бе отдалечил още повече, но се чуваше съвсем ясно. Този глас не принадлежеше на определена личност. Беше просто глас.

— Ти чуваш всичко, което говоря. Слушай ме. Ти си свободен и се носиш надалеч. Сам си. Чувстваш се щастлив, отпуснат, няма никой с теб. Нямаш проблеми. Чуваш ли гласа ми?

— Чувам.

— Не можеш да отвориш очи. Опитай се да ги отвориш. — Гласът вдъхваше покой. Беше мил и решителен. Питър дори и не се опита да отвори очи. Нямаше желание за това.

— Ти си заспал. Няма да се събудиш, преди аз да те събудя. Ще отговаряш на въпросите ми, без да се събуждаш. Разбираш ли?

— Разбирам.

Изведнъж далечният глас прозвуча почти в ухото му.

— Добре, можеш да отвориш очи. Сега трябва да се събудиш.

Отвори очи. Хол Бентли седеше на същия стол като преди и гледаше към Питър. Но сега той беше по риза. Пепелникът до него бе пълен с фасове.

— Как се чувстваш?

Питър се протегна. Чувстваше се чудесно отморен.

— Прекрасно. Свърши ли?

— Да.

— Как беше?

— Мога да кажа следното. Ти си идеален обект, поддаващ се чудесно поне на хипноза.

— Но какво стана? Какво казах?

Бентли не отговори веднага. Лицето му остана безизразно. Той отиде до прозореца и вдигна щорите. Слънчевата светлина нахлу вътре. Питър премига на блясъка. Продължаваше да лежи отпуснат на кушетката. Чувстваше се великолепно отпочинал, сякаш бе спал цяло денонощие.

— Е, какво казах?

— Може би ще е най-добре да чуеш записа. Там всичко е дословно.

Бентли пусна магнетофона. Най-напред гласът на парапсихолога зададе на Питър няколко рутинни въпроса. За името му, адреса, възрастта. Какви интереси има извън преподавателската си работа. После изведнъж:

— Сега, Пит, ти продължаваш да спиш. Спиш много дълбоко. Ние с теб ще се върнем назад. Ще отидем назад във времето. Назад и в пространството. Когато чуеш гласа ми отново, ти ще си на осем години. Ти ще си на осем години и ще можеш да отговаряш на въпросите ми. Ето сега ти си на осем години. Ходиш ли на училище?

— Да.

— В кое училище?

— „Ларкин“.

— Кой седи пред теб?

— Едно момиче с черна коса.

— Как се казва?

— Елизабет.

— Елизабет коя?

— Роудс.

— А кой седи до теб?

— Едно момче.

— Как се казва?

— Ърни. Ърнест Харис.

— Как се казва учителката?

— Госпожица Елис.

— Как изглежда?

— Червенокоса, дебела, има брадавица на бузата.

— Кой е любимият ти предмет?

— Индианците.

— Обичаш ли да учиш за индианците.

— Да.

Питър слушаше изумен — не само защото си бе спомнил всички тези отдавна забравени неща, а защото гласът му звучеше различно. Това бе гласът на осемгодишно момченце — писклив и малко несигурен. Той потрепери. Записът продължаваше.

— А сега, Пит, кажи ми кога се научи да играеш тенис.

— На седем години.

— Връщаме се назад, Пит. Когато те заговоря отново, ти ще си с една година по-малък. Ще си на седем години. Разбра ли?

— Да.

— Ето сега си на седем години.

— Да.

— По какъв начин се учиш да играеш тенис?

— Вземам уроци.

— При кого ходиш на уроци?

— При един треньор по тенис.

— Как се казва той?

— Коригън. Господин Коригън.

— Добре ли се справяш?

— Много добре.

— Колко добре?

— Треньорът се шашна. Не можеше да повярва, че играя толкова добре.

— Каза ли нещо друго?

— Каза, че било — ъ — една особена дума.

— Каква дума?

— Невероятно.

— Искаш да кажеш, че той се учудва колко добре напредваш?

— Да.

— На кого каза той тази дума?

— На баща ми.

— Можеш ли да ни кажеш какво още каза на баща ти?

— Каза му, че съм в страхотна форма. Попита го дали не съм се занимавал с тенис и по-рано.

— И какво отговори баща ти?

— Каза, че не съм; че ми е за пръв път.

— И какво каза тогава господин Коригън?

— Ами само поклати глава и рече онази дума — невероятно. Каза, че сигурно съм се родил с тенис ракета в ръката.

— Така ли каза? Точно тези думи ли?

— Да.

Питър хвърли поглед към Бентли. Не можеше да си спомни този разговор. Дори Коригън помнеше съвсем смътно. Записът продължи:

— Сега си на шест години. Разбираш ли? Сега си на шест години.

— Да.

— Помниш ли приятелите си?

— Да.

— Как се казват?

— Джо Морис. Той има лунички и очите му са сини. Стийв Маркс. Той е тъмнокос и малко дебел. Оли Питърс. Той е най-голям и тича най-бързо от всички. Джими Дръмънд. Той е шотландец.

— На какво играете?

— На всичко.

— А имаш ли си любима игра?

— Да.

— Коя е тя?

— На индианци и каубои.

— А къде играете на тази игра?

— Ами наблизо до вкъщи. В парка с укрепленията. На улица „Виста“ номер трийсет и две.

— А ти от кои си — от каубоите или от индианците?

— Аз винаги съм от индианците.

— Защо?

— Защото ми харесва. Харесва ми да съм индианец. А пък всичките ми приятели искат да са каубои.

— А ти от някое определено племе ли си?

— Да.

— Кое?

— От племето на сенеките.

— Че какво знаеш за сенеките?

— Аз знам много за разните племена. Но когато играем на индианци, винаги съм от племето на сенеките.

Питър слушаше, без да се помръдне. Господи, що за щуротия. От години беше забравил за тези деца. И игрите, които бяха играли заедно, и имената им. За нищо на света не би могъл да си ги спомни. Но ето че всичко това излизаше от неговата уста. При това с гласа на шестгодишно момченце.

Записът продължаваше нататък.

— Сега се отпусни и си почини малко. Известно време няма да ти задавам никакви въпроси, но искам ти сам да се върнеш назад. Ще се върнеш назад във времето и пространството. Ето сега си на пет години. На пет години си. Мисли за времето, когато си бил на пет години. Спомни си нещо от този период. Спомни си някоя случка от тогава… — Последва пауза и сетне: — Сега си на четири години. На четири години си. Спомни си нещо, което ти се е случило тогава. Няма нужда да ми го казваш, просто си спомни нещо. Сега се върни още по-назад. Назад, назад. Спомни си какъв си бил на три години. Ти си на три години сега. Какво виждаш, когато си на три години?

Гласът беше почти бебешки.

— Имам кученце.

— Истинско кученце ли?

— Не. То е играчка.

— Как изглежда?

— Черно е и има рунтава опашка. И червени очички. И бял нашийник.

— Как се казва?

— Блеки.

— А ти къде си сега?

— В колата с мама и татко. Аз държа Блеки и всички се возим в колата.

— И какво става после?

— Аз се навеждам през прозореца и Блеки пада навън на пътя. И тогава идва една друга кола и го прегазва.

— А ти какво правиш?

— Плача.

— Сега си на две години. На две години си. Виж как изглеждаш на две години. Сега се върни още по-назад. Ти си на една годинка сега. На една годинка си. Помисли си малко за времето, когато си бил на една годинка. Така. Сега продължавай да се връщаш назад, още по-назад в съзнанието си. Върни се във времето на твоето раждане.

Отговор нямаше. После отново гласът на Бентли:

— Спомни си. Върни се в деня на твоето раждане. Какво усещаш?

— Аз съм мъничък. Свит съм. На тъмно съм. Нищо не виждам…

Внезапно Бентли изключи магнетофона и показа на Питър една снимка.

— Направих я с полароида. Реших, че може би ще те заинтересува.

Бентли явно беше вдигнал щорите, за да има достатъчно светлина за снимане. Виждаше се много ясно. Питър лежеше свит на канапето в ембрионална поза.

Парапсихологът пусна отново магнетофона. Гласът на Бентли:

— Чуваш ли нещо?

— Чувам някакъв звук вътре в мен. Нещо тупти. Сърцето ми. Чувам и още някакъв звук. Същото туптене, само че отвън.

— Сърцето на майка ти ли?

— Да.

— И какво после?

Пискливото гласче внезапно се изпълни с безумен ужас:

— Нещо ме стиска за главата. Нещо студено и твърдо. Стиска силно. Започва да ме тегли навън от тъмното топло място. Всичко ми причинява болка. Тъмното топло място е хубаво. Не искам да го напусна. Продължавам да се движа напред. Не мога да дишам. Излизам с главата напред. Нещо ме повдига и ме държи за краката. Цялото тяло ме боли. Започвам да плача. Нещо ме стяга около врата. Не мога да дишам. Сега нещото го махат…

Питър слушаше в захлас. Спомни си един отдавна забравен разговор, който бе дочул като малък. Майка му разговаряше с нейна приятелка, обсъждаха нечия бременност и майка му разказваше как Питър се е родил с помощта на форцепс и едва не се задушил, защото пъпната връв се била усукала около врата му.

Гласът на Бентли се намеси: все така тих и спокоен, без никакво напрежение или бързане.

— Сега ще се върнеш още по-назад. Връщаш се назад. Все по-назад. Преди да дойдеш в тъмното топло място. Точно така, можеш да го направиш. Можеш да се върнеш назад, назад, още по-назад. Надникни в паметта си. Това е преди живота, който скоро ще започне. Върни се назад в предишния си живот, в друго време, на друго място. Спомни си нещо — нещо, което се е случило с теб. Ти можеш да ми разкажеш за това нещо. Спомни си. Много отдавна. Какво виждаш?

Последва дълго мълчание. Изведнъж се чу глас:

— Езеро. Виждам езеро.

Питър едва не подскочи на стола си. Сега позна гласа на X. Промяната беше поразителна.

— Ти на езерото ли си?

— Да.

— Как се казваш? — Не знам.

— Помисли малко. Как се казваш?

Пауза. После:

— Не знам.

Гласът на Бентли настояваше:

— Опитай пак. Помисли си. Спомни си.

— Не знам. Не знам — гласът на X звучеше троснато. — Не знам как се казвам.

— Добре. Ти си на езерото.

— Как се казва езерото?

— Не знам.

— Опитай се да си спомниш.

— Не мога.

— Добре. Сам ли си там? Или има някой с теб?

— Има.

— С кого си?

— С Марша.

— Коя Марша?

— Не знам.

— Как й е фамилното име?

— Не знам.

— Добре. Кажи ми какво правиш в момента.

— Нощ е. Излизам от къщичката. Гол съм. Вятърът е студен. Треперя леко. Но после преставам да го усещам…

— Продължавай…

— Виждам луната. Почти пълна е. Чувствам се добре. Много добре. Отивам на кея. Там танцувам индиански боен танц…

Оттук нататък гласът на X разказа цялата случка до най-малките подробности — точно така, както той, Питър Прауд, го бе видял в съня си, и после отново и отново. Всичко до самия ужасен край. Последваха няколко минути мълчание.

Той се усещаше съвършено различен от X, отделна личност. Те бяха две различни лица. След момента на раждането се бе появил някакъв чужд човек. Познат, но въпреки това чужд.

Гласът на Бентли се намеси:

— Има ли още нещо? Можеш ли да се върнеш още по-назад?

Пауза и после:

— Виждам автомобил.

— Да.

— Аз го карам. Гюрукът е свален. До мен седи млада жена. Тя пее нещо.

— Къде отивате с колата?

— Не знам.

— Как се казва жената до теб?

— Не знам.

— Как се казваш ти?

— Не знам.

— Добре. Върни се по-назад. Какво виждаш?

Един след друг X разказа Съня с бебето, Съня за тениса, Съня в затвора, Сънят на кулата и всички останали до един, включително и Съня с дървото. В никой от тях той не можа да си спомни нито едно име, нито един полезен факт. Съня с дървото беше единственият му шанс.

Гласът на Бентли звучеше все по-настоятелно:

— Кажи ми какво виждаш сега.

— Виждам едно дърво.

— Добре. Къде е това дърво?

— В някакъв парк. В покрайнините на града.

— Как се казва паркът?

— Не знам.

— Как се казва градът?

— Не знам.

— Спомни си! — настояваше гласът на Бентли — Опитай се да си спомниш.

— Не знам как се казва този град. Не знам.

— Ти си бил там. Трябва да знаеш как се казва.

— Не — гласът отново прозвуча троснато. — Не знам. Не знам.

— Добре. Какво виждаш?

— Себе си и едно момиче.

— Марша ли?

— Не. Друго момиче.

— Как се казва то?

— Не знам.

— На колко години си сега?

— Момче…

— На колко години?

— Не знам.

— Какво правиш сега?

— Изрязвам инициалите си — и нейните — в кората на дървото.

— Какви са инициалите?

— Не знам. Не мога да ги видя.

— Опитай се да ги видиш.

— Не мога, не мога да ги видя!

След няколко минутна тишина Бентли изключи магнетофона.

— Е, това е всичко. Нищо, което да можем да използваме като доказателство. Нищо ново. Нито имена, нито каквато и да било сигурна следа.

— Защо не мога да си спомня нищо друго?

— Не знам. — Парапсихологът извади ролката и шумно затвори капака на магнетофона. Явно беше разочарован. — Можем само да теоретизираме. Очевидно съпротивата ти е толкова дълбоко, че дори и под хипноза не ти дава да открехнеш тази врата. Иначе казано, не ти се иска да отвориш кутията на Пандора. Вероятно се боиш да навлезеш в тази страшна загадка, да се разкриеш сам пред себе си. Боиш се навярно, че няма да можеш да се справиш с всичко това, че може да загубиш разума си…

Питър още не можеше да се опомни след онова, което чу на записа. Всичките имена, които си беше спомнил, чак до момента на раждането си. А след това — нищо. „Ще ви кажа само толкова и нищо повече — искаше да каже X. — Ако сам не пожелая да си спомня, вие нищо не можете да направите.“

— Ето какво — каза Бентли без особено въодушевление, — можем да опитаме отново. Може би ще успеем да те въведем в по-дълбоко състояние на хипноза…

Но беше ясно, че Бентли не възлага големи надежди и на това.

— Не ти се вярва обаче, че ще помогне, нали?

— Щом държиш да ти кажа — не. — После добави въодушевено: — Но можем да опитаме един друг метод.

— Какъв?

— Електрошокове.

— Шокова терапия ли?

Бентли кимна с глава:

— Съществува теория, според която прилагането на електрошок преди хипнотичния сеанс може да даде добри резултати, да даде временни изменения в схемата на паметта, така че пациентът проявява намалена съпротива. Ние, разбира се, ще проведем експеримента със съвсем слаб ток…

— Какъв експеримент? Значи това не е правено с никого досега?

Бентли се поколеба:

— Правено е.

— И с кого?

— С шизофреници.

Питър се облещи:

— Аз, струва ми се, не съм шизо, Хол.

— Не съм казал, че си — побърза да го прекъсне Бентли. — Просто това е още една възможност.

— Не. Нямам желание да ставам опитно зайче. Нямам никакво намерение да си изпържа мозъка, за да доказвам каквото и да било.

— Добре — отвърна Бентли. — Не те обвинявам. Извинявай, че те притесних. Да оставим това и да се опитаме да ликвидираме проблема ти по друг начин. Ще опитаме със сугестивна хипноза. Би ли дошъл утре сутринта по същото време?

— Мислиш ли, че има някакъв шанс?

— Не знам. В хипнотерапията е безсмислено да се правят прогнози. Имали сме не един успех с травми от рода на смущения в съня, амнезия и други подобни. Просто трябва да се опита.

След като пациентът си отиде, Хол Бентли извади от шкафа едно шише и си наля пиене. Беше страшно уморен и потиснат.

Господи, каза си той, какъв провал. За миг надеждите му се бяха вдигнали високо до небето, особено когато се увери, че пациентът му успя да навлезе най-напред в хипнотичен транс, а после и в регресия. За малко бе повярвал, че същия този ден Питър Прауд ще се превърне в живото доказателство на теорията за прераждането. Че в неговия кабинет се твори история, че ще потресе света. Шансовете бяха хиляди пъти по-големи от стъпването на човешки крак на Марс.

Но пациентът му не даде никакъв резултат.

Преследваше този призрак от години, но всеки път удряше на камък. Правеше теории, заключения, предположения, но нямаше нито едно сигурно доказателство. Вече бе загубил всякаква надежда, че ще успее да го намери. И ако някой вярваше в това, то той просто се мамеше.

„Ако искаш, вярвай. Но по-добре не се опитвай да търсиш доказателства, докторе.“

 

 

На следващата сутрин Бентли отново подложи Питър на хипнотичен сеанс. Когато Питър беше вече хипнотизиран, парапсихологът каза:

— Ти сънуваш особени сънища. Все едни и същи сънища. Но в действителност те са халюцинации. Вредят ти. Това са кошмари, които вредят на съня ти, изсмукват силите ти. Трябва да се отървеш от тях. Трябва да ги забравиш. Стига толкова. Те вече не съществуват за теб…

Като по чудо сънищата изчезнаха.

Нощ след нощ той нямаше никакви сънища. Питър се събуждаше отпочинал и напълно освежен. Мъжът, когото наричаше X, явно бе умрял окончателно. Нямаше повече да броди по улиците на онзи загадъчен град, нито да кара огромния пакард, нито да брои пари в онази затворническа килия.

След време отново започна да сънува. Но това бяха други сънища, каквито всички сънуват. Сънища, в които можеше да разпознае случки и личности от детството си. Сънища, в които главните герои бяха познати хора: баща му, майка му, приятелите му, Нора. Местата също му бяха познати.

С течение на времето самите халюцинации се превърнаха в сън, в кошмарна поредица от отдавна забравени съновидения. От време на време поглеждаше тетрадката със сънищата. Сега те му се струваха интересни, но твърде отдалечени от него. Съдържанието им му изглеждаше твърде фантастично.

Той отново възвърна предишния си образ. Трудеше се здраво, преподаваше, занимаваше се с изследванията си. Написа четири глави от книгата си. Хранеше се добре. Играеше дори повече тенис отпреди, играта и рефлексите му ставаха все по-добри. Струваше му се, че силите му са се удвоили. Чувстваше се прекрасно. В пълен покой.

Отношенията му с Нора се оправиха. Той съзнаваше, че напоследък те бяха в критично състояние, на практика по едно време тя бе готова да го напусне. Той разбираше, че с него е станало трудно да се живее. Тя се опитваше да му помага, но изпитанието беше твърде голямо. Сексуалните им отношения не бяха по-добри. Но сега всичко си беше отново на мястото.

От време на време дори говореха за брак, но някак съзнателно неопределено. Може би, казваха те, някой ден. Но и двамата разбираха, че едва ли ще стане скоро. Чувстваха се добре заедно както физически, така и интелектуално. Не че не бяха привързани един към друг, дори нещо повече, но беше ясно, че един ден всичко ще свърши с чувство на дълбоко съжаление и празнота от страна и на двамата. Междувременно обаче заедно не им беше зле.

Една вечер съвсем неочаквано, изневиделица, без никакво предупреждение, безметежното му съществуване рухна.