Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (20)

Глава осемнадесета

Щом стигна в хотела, веднага съблече мокрите дрехи и се потопи в горещата вана, където стоя цял час. След това поръча да му донесат две двойни уискита.

Обади се на рецепцията и с радост установи, че може да използва директния полет до Калифорния, който излита от Брадли Фийлд, между Хартфорд и Спрингфийлд. Пътят дотам не бил дълъг и би могъл да остави взетия под наем понтиак на летището.

Уискито го позатопли отвътре. Усети приятна топлина. От дълго време насам не се беше отпускал — сега за пръв път си позволи това удоволствие. Изпи и второто двойно уиски и си каза — ето откъде съм тръгнал, от Ривърсайд, Масачузетс. Не, грешка. Тръгвал съм от много места и вероятно някъде отдавна-отдавна, от памтивека. Когато Човекът с главно Ч се е появил. Може би за първи път съм се родил като неандерталец, преследвал съм мастодонти, ходил съм на лов с копие за диви прасета. Завличал съм любимата си за косите в смрадливата си тъмна пещера и съм я удрял с тоягата по главата, когато направи някоя глупост. Вместо думи от устата ми е излизало само нечленоразделно грухтене.

Множество прераждания. Живял съм безброй пъти. Както и всички останали.

„Я го повтори и виж само колко безумно звучи!“ Никой, ама никой никога няма да ми повярва.

Чувстваше се прекрасно. Дж. Ч. — каза си той. На какви ли имена отговарят тези букви? Инициалите му звучаха познато. Дж. Ч. Пени — веригата от универсални магазини. Дж. Ч., Дж. Ч. — имаше хиляди възможности: Джон Черил, Джейкъб Чейни, Джаксън Чаймър, дори Исус Христос^[1] разсмя се той.

Изведнъж се сети, че не се е обадил на Бентли. Не беше редно да държи горкия Хол в неведение за случилото се. Набра домашния номер на парапсихолога.

— Хол? Тук е Пит Прауд.

— Да?

— Намерих го — града.

— Сигурно ли е?

— Напълно сигурно. Казва се Ривърсайд в Масачузетс. X е живял тук. И Джордж Вашингтон е отсядал тук…

След известно мълчание:

— Пит, струва ми се, че си…

— Че съм пил ли? Да, признавам си, че пийнах малко. Но напълно съзнавам какво говоря, Хол. Не съм чак толкова пиян. Аз съм живял тук преди. Точно тук…

Отново мълчание, след това Бентли каза колебливо:

— Ако е вярно всичко това…

— Нали ти казах, че е вярно. Утре сутрин се връщам. Като се видим, ще ти разкажа всичко подробно.

— С какво ще пътуваш?

— Ще взема самолет от Брадли Фийлд.

— В колко часа пристига?

— В дванайсет часа на обед.

— Ще те посрещна на летището — каза Бентли. Гласът му леко трепереше, когато му каза довиждане.

Гласът по вътрешната уредба звучеше носово:

— Говори пилотът на самолета. Наближаваме област с умерена въздушна дейност. Моля да затегнете коланите.

Питър закопча колана си и се загледа през прозореца. Летяха над Скалистите планини. Този полет сякаш нямаше край.

Някъде беше чел, че полетът на запад до Лос Анджелис бил с един час по-дълъг от полета на изток до Ню Йорк — причината била във въздушните течения.

Трябваше да измисли начин да се върне скоро в Ривърсайд. Април едва започваше, а пролетният семестър в Калифорнийския университет свършваше чак на десети юни. Не може да чака толкова дълго. Трябва да продължи разкопките си колкото може по-скоро, също като археолог, който се рови из произведенията на отдавна изчезнала цивилизация, за да открие път към нея.

Облегна се назад и затвори очи. Замисли се за случилото се през последните няколко дни. Кой ли щеше да му повярва? Хол Бентли. Хората, които вярват в идеята за прераждането. Никой друг. Той носеше безкрайно важна новина на хората — че не умират завинаги, — но никой нямаше да му повярва.

Стюардесата тръгна по пътечката, за да провери дали коланите на пътниците са здраво закопчани. Тя имаше характерния за всички стюардеси стерилно чистичък вид. Изглежда, я бяха доставили в самолета в един от ония хладилни камиони увита в непромокаем целофан, за да се запази свежа. Униформата й прилепваше плътно като компрес, сякаш тялото й е било претопено в някаква пещ, излято в калъпа от плат, закалено и оставено да изстине.

Замисли се по въпроса за нейното прераждане — възможно ли е това великолепно тяло да е принадлежало на някоя стара вещица преди много-много години? Дали в предишния си живот не е била непоносимо отблъскващо същество? С отвратителен недъг? Каквато и да е била преди, явно беше благословена с благосклонна карма. Но младото й тяло все някой ден щеше да остарее, да се сбръчка и да умре. Питър силно се надяваше, че и следващият й живот ще я дари със същата щастлива съдба.

Парфюмът й го лъхна, когато мина покрай него. Това му напомни за Нора. Липсваше му. Щом пристигне, ще й се обади — едно от първите неща, които ще свърши. Какво ли ще каже, когато й съобщи новината? Всъщност няма защо да се чуди — лесно може да се досети…

Големият самолет се затресе и заподскача. Издигаше се няколко стъпки нагоре и после стремително пропадаше. Някакво разгневено чудовище, изглежда, бе хванало самолета за двете крила и го друсаше, както малките деца разтърсват играчките си. Коланът се впи в корема му. Пилотът беше споменал за зона на умерено засилена въздушна дейност. А това си беше чиста лъжа и заблуда.

В кабинката на стюардесите някакви неща се разсипаха по пода. Най-вероятно чинии, чаши и бутилки. Стори му се, че шевовете по извитата стена на кабината са готови всеки миг да се скъсат, всеки нит върху алуминиевата обшивка — готов да се отскубне. Не бе никак трудно да си представи как цялата опашка на самолета се откъсва, как някое скрито местенце, страдащо от умора на метала, поддава и всички политат стремително надолу.

Никога не се бе чувствал стопроцентово спокоен в самолет. Вероятно, казваше си той, въображението ми е твърде необуздано. Но не можеше да не мисли за всичките винтове и болтчета, бурми, жици и акумулатори, галони с леснозапалимо гориво, на което му трябваше само една искра. Да не говорим за светкавиците, за бомбите в багажното отделение и, естествено, за терористите, които имат навика да отвличат самолети.

Сега обаче не чувстваше никакво безпокойство, никакъв страх. Обзело го беше забележително спокойствие.

Наблюдаваше останалите пътници. Разговорите бяха замрели, някои се бяха вкопчили в дръжките на седалките си и се взираха с ужас през прозорците, други седяха сковани от страх, със затворени очи и леко простенваха, когато самолетът се издигаше или пропадаше.

Точно пред него една жена грабна найлоновата торбичка от джоба на седалката пред нея и повърна. От другата страна на пътечката друга жена седеше до съпруга си с пребледняло като тебешир лице. Устните й се движеха едва-едва. Очите й бяха здраво затворени, тя стискаше съпруга си за ръката и не смееше да се помръдне, сякаш всеки момент очакваше болезненото убождане на дълга остра игла.

Прииска му се да се наведе и да й каже, че няма от какво да се страхува. Самолетът сигурно ще се измъкне невредим — така става в повечето случаи, но ако все пак не успее, то смъртта не е краят, тя е просто прелюдия към един нов живот. Все едно че си купува следващия билет. Представи си реакцията й, ако наистина й каже всичко това — щеше да го помисли за луд.

Но скоро всичко свърши също така неочаквано, както бе започнало. Отново летяха плавно над пустинята. След известно време стигнаха над града и самолетът взе да се спуска, кръжейки мързеливо, преди да кацне окончателно.

През мръсния мъглив слой Питър видя бензиностанциите и мигащите неонови светлинки, синьо-зелените плувни басейни — правоъгълни и бъбрековидни, голите хълмове и каньоните, назъбените линии, които напомняха ребрата на измършавял лъв; стотиците и стотици къщи, пастелнорозови, жълти, сини и бежови, пръснати из равнината, скупчени на групички като гъби. Видя магистралите и слънчевите лъчи, отразяващи се по покривите на колите. Шофьорите не се виждаха, но Питър си мислеше за тях като за стари души в нови тела. Сега те караха шевролети и понтиаци, фордове и кадилаци, профучаваха с шейсет или седемдесет мили в час по удобните магистрали в тази тъй наречена Ера на Водолея, края на двадесетия век. Но някога в миналото, в предишния си живот, може би са били римски центуриони на колесници или пък са яздели магаретата си — християни в зората на християнството, или като верни поклонници на Мохамед са яхали камилите си през пустинята на път към Мека. Въображението му сега разполагаше с достатъчно храна, за да се развихри необуздано.

А някъде по тези пътища, по някое време още днес две коли ще се сблъскат и сред пламъците ще останат само обгорелите тенекии. Телата на шофьорите ще лежат обезобразени и обгорели. Но не и древните им души — те просто ще отидат да си потърсят нов дом. Ще се присъединят към хилядите други души, които се носят над планините и отвъд тях чак до безкрая в търсене на нова обител, където да намерят покой и да създадат нов живот…

Душите не умират. Нито изтляват. Душите са вечни…

Самолетът се приземи с леко подрусване, подскочи веднъж, отново тежко се друсна и тръгна плавно по земята. Двигателите ревнаха, минавайки на спирачен режим, и по високоговорителите прозвуча лека музика.

След няколко минути той вече слизаше по стълбичката и видя, че Хол Бентли го очаква. Парапсихологът нямаше търпение дори Питър да си вземе багажа.

— Ще си го прибереш после — каза той.

Необикновена светлина озаряваше сивите му очи. Поведе го към бара на летището.

— Е, разказвай.