Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (2)

Глава първа

Той излезе от вилата и се потопи в нощта. Беше съвършено гол.

Откъм северната страна на езерото над планината висеше луната. Почти пълна и килната на една страна, тя се носеше на подскоци през бягащите облаци. Той се ухили насреща й и се олюля. Образът й се сдвои пред очите му. Сега луните бяха две. Съсредоточи се и успя да ги събере отново на фокус в една.

Като мътно злато езерото се разстилаше пред него. Остър ветрец, който в първите дни на есента режеше още по-силно, набраздяваше водата, а тихата му тъжна песен се процеждаше през боровите, дъбови и кленови дървета. Миришеше на борова смола, на дим от изгорели дърва и гниещи листа — твърде рано езерото напомняше за наближаващата зима. Той потрепери от първия повей на острия ветрец, но после почти престана да го усеща. Всъщност ветрецът дори подсилваше радостното му опиянение.

Той се разсмя доволно на глас и си каза: „Ехей, вижте ме — мен, вожда Две Луни. Крача из девствения лес покрай брега на Гичи Гуми, а бойната ми бухалка се мята на вятъра.“

Спусна се по лекия склон надолу към пристана. Натам водеше застлана с чакъл пътечка, оградена от двете страни с белосани камъчета, но той беше бос и не искаше да стъпва по нея. Дъхави борови иглички покриваха тревата — хладен килим под краката му.

Босите му стъпки закънтяха по мостика. Никога през живота си не се бе чувствал по-прекрасно. Изигра един боен танц, сви длани пред устата си и нададе дивашки вик, който отекна на отсрещния бряг на езерото. Там нямаше кой да го чуе — вилите бяха тъмни, кепенците им затворени. Всички се бяха разотишли по домовете си.

Наоколо няма никой освен мен, вожда Две Луни.

Последният мохикан.

Отново се изсмя високо.

Луда работа. Знаеше, че е пиян, но въпреки това сетивата му бяха изострени както никога преди. Виждаше всяка подробност съвсем ясно, като детайл от добре позната картина: силуетът, преминал зад пердето на осветения прозорец на вилата сред тъмните дървета, градинската скара, която хвърляше страховита сянка на лунната светлина, ръждивата й желязна решетка, почерняла от мазнината, изгоряла на стотици пиршества. Външната масичка, обсипана с петна от птичи изпражнения и покрита с окапали листа. Всяка подробност се открояваше ясно. Вятърът развяваше чифт бански гащета в чатала на едно дърво. Моторницата лежеше на брега обърната наопаки — край на сезона за тази година. Белият й корпус едва се подаваше изпод брезентовото покривало. Кануто беше от другата страна на мостика. На две педи под водата се виждаше стара гуменка. Носът й се беше заклещил в подводната плетеница от прогизнали клони; поклащаше се като умряла риба и сякаш с укор поглеждаше към него. Малко по-нататък като злобно сляпо око проблясваше бирена кутия.

Отвъд езерото, високо над боровата горичка на отсрещния бряг, светеше червен неонов надпис. Още не го бяха угасили.

Там пишеше: ПУРИТАН.

Ама че глупост, каза си той.

Не се хвърли във водата, защото около пристана беше твърде плитко. Ще си отиде, щом трябва, но няма нужда да си троши врата. Приседна на края на мостика и лекичко се спусна във водата. Беше страшно студена. Ледената й хватка го сграби за слабините и той затаи дъх. Членът и тестисите му се сгърчиха.

С широки ловки движения той заплува право към средата на езерото. Точно към неоновия надпис на отсрещния бряг.

След първия шок студът вече не му пречеше. Голото му тяло бе станало безчувствено и непроницаемо. Усещаше се много силен, преизпълнен с енергия. Можеше да плува така чак до свършека на света.

Плуваше ли, плуваше. Нямаше представа колко време е минало. Скоро обаче ритъмът му взе да се обърква — съвсем лекичко, почти недоловимо. Може би дори само така му се струваше.

Постепенно опиянението, което го бе изпълвало отначало, взе да се изпарява. Явно започваше да изтрезнява — от ледената вода и движението, естествено. Трябваше да си пийне още някоя глътка, да му държи за из път.

Не че се беше уплашил. Как ще се уплаши такъв страхотен плувец като него. Не се и съмняваше, че ще успее да се справи. За него това беше нищо работа.

Да, но никога преди водата не е била толкова студена.

Ръцете му натежаваха все повече и повече. Заболяха го раменете. Тялото му вече не беше защитено от потната алкохолна обвивка. Студът се просмукваше в костите му и го правеше безчувствен. Вече се намираше почти в средата на езерото.

Обърна се малко по гръб да си почине. Погледът му попадна върху грозния белег точно над левия хълбок и върху половите му органи, сгърчени от студа. Няколко снопчета косми се бяха отделили от гъстата растителност на слабините му и водата ги поклащаше насам-натам.

Беше уморен, страшно уморен. Но не бива да се предава.

Някъде подскочи риба. Далеч-далеч откъм планината долетя вик на гмурец. Оттук се виждаше цялата брегова ивица. Листата на дърветата грееха с най-пищните си краски — червено, ръждиво, жълто — все есенни цветове. Виждаше се и голото гладко скално петно на планината като плешивина сред гъстата растителност. Внезапно облак закри луната и всичко изчезна. Брегът потъна в тъмнина. Остана да блещука само далечната светлинка, която беше оставил на прозореца във вилата.

Заплува отново. Прецени, че вече е в средата на езерото. Дали да продължи, или да се върне обратно — така или иначе все едно — разстоянието беше еднакво. Реши да продължи.

Тъпо копеле.

Забравил беше, че е гол като пушка. Представи си как излиза на отсрещния бряг, как ще попита някого дали може да се обади по техния телефон — най-вероятно щяха да повикат полиция да го прибере.

Господи, добре се беше наредил.

Обърна се и заплува обратно. Луната, изглежда, се беше скрила окончателно. Не му харесваше как студът се просмуква в тялото му.

Плуваше сякаш от цяла вечност, а разстоянието до брега не само че не намаляваше, а като да растеше. Не се приближаваше и светлинката на прозореца във вилата, а му се струваше, че е преплувал повечето разстояние.

С мъка изваждаше ръцете си от водата. Целият се беше вкочанил. Краката му го теглеха надолу. От усилието, с което си поемаше въздух, всеки път изхлипваше.

Явно нямаше да успее.

Разбра, че краят му е настъпил. Всичко свърши. Така значи щеше да приключи неговият кратък живот. Що за нелепа гадна смърт! Далечната светлинка вече трудно се виждаше. Дъхът изгаряше дробовете му, ясно чуваше собствените си ридания. Не усещаше никакъв студ. Тялото му беше станало безчувствено като чуждо. Подобно на някакъв механизъм то продължаваше да плува, движено от инстинкт или рефлекс, но не и от неговата съзнателна воля. Предай се, каза си той. Предай се, драги, това е краят. Просто спри, почини си, отпусни се и заспи, заспи…

Точно тогава чу звука — далечния звук на моторница. Звукът се усили и се насочи към него. Той зарита с крака във водата и завика:

— Насам! Насам!

Крещеше, викаше, умоляваше — боеше се, че в тъмното може да го подминат.

Но тогава я видя. Тя насочи лодката, спря мотора и се плъзна към него. „О, господи — изплака той, — добричката ми Марша, сладката ми Марша, красавицата ми. Обичам те, скъпа.“

Иззад облака се подаде тънко резенче луна и потопи езерото в призрачно сияние. В лодката стоеше привидение, облечено в кожено палто. Лицето й беше пепелявосиво и застинало като восъчно. Безизразно, с ледена красота.

Усети нов прилив на сили. Стопли се, отново можеше да се движи. Риташе с крака във водата и я изчакваше да стигне до него.

— Слушай, Марша — каза той. — Не исках да стане така.

Лицето й не трепна.

— Качвай се в лодката.

— Направих го, без да искам. Наистина много съжалявам.

— Знам. Ти всеки път съжаляваш.

— Бях пиян. Кой знае какво съм ти наговорил. Сам не мога да се понасям заради онова, което ти причиних. — Той действително се разкайваше. Стори му се, че лицето й се смекчи. Беше на прав път. — Обичам те, Марша. Винаги съм те обичал.

— Знам, скъпи — отвърна тя. Схващаше, че е успял да я трогне. — Няма нищо. Няма да говорим повече за това. Вече никога няма да говорим за това.

Тя вдигна веслото и насочи лодката с кърмата към него, за да успее да се изтегли горе, без да я преобърне. Гледаше я и си мислеше колко хубава е на лунната светлина. Но странно — лицето й си оставаше все така безизразно. На тази светлина изглеждаше някак неестествено — приличаше на изящно изрисувана златна маска. Очите й сини, сини, просто невероятно сини. Малкият прав нос сред съвършения овал на лицето. Черната коса, тъмна и бухнала, с кичур като птиче крило край бялата й шия. Имаше нещо ориенталско в чертите на лицето й. Също както и с очите, майсторът, изрисувал тази маска, беше попрекалил с устата — яркочервена като разрязана ягода, с пълни, сочни и влажни устни. На тази светлина сластният разрез в хартиената маска имаше почти непристоен вид. Обърна се по гръб върху водата, за да я изчака. Лодката се изравни с него. Тъкмо се канеше да се преобърне, за да се хване за кърмата, когато тя се изправи.

Маската се разчупи. Лицето й стана страшно, цялото се изкриви от злоба. Кървавочервеният процеп се разтвори и откри оголените й зъби. Тя вдигна веслото високо над главата си, стисна дръжката с две ръце. Коженото й палто се отвори. Отдолу беше гола. Забеляза червените отпечатъци по врата и раменете й. Видя издълженото й гъвкаво бяло тяло, високите обли гърди, леко раздалечени, с втвърдени от студа зърна, тънкия кръст, стегнатия плосък корем, дългите гладки млечнобели бедра, храстчето с меки черни къдрави косъмчета. В този миг, в този безкраен миг, той видя дори и малкото родилно петно ниско долу на корема, точно над храстчето — необикновеното мораво петънце с формата на ромб.

С всички сили тя стовари веслото право върху беззащитните му слабини.

Той изрева от болка и се обърна по корем. Вдигна глава да я погледне, а тя отново вдигна веслото нагоре и с неволен стон го стовари пак: този път върху главата.

От удара черепът му сякаш се разцепи. Тя го удари още веднъж и още веднъж…

Той чу смътно собствения си вик:

— Недей, Марша, не, недей!

Гласът му идеше отнякъде много далеч. Черепът му щеше да се пръсне. Почти не я виждаше. С отчаяно движение опита да се вкопчи в лодката, но едва успя да закачи борда. Тя отново замахна с веслото и го стовари върху пръстите му. Той се пусна. В последния момент успя да вдигне глава и да зърне лицето й. През мътната пелена видя безумния й втренчен поглед, оголените зъби, избликналата дива омраза.

После лицето й се скри.

Всичко потъна в мрак и студ. Ушите му зашумяха. Потъваше и се въртеше, въртеше като акробат, който се носи във въздуха на забавен кадър. Въртеше се с широко разперени ръце и крака надолу и все по-надолу. Нямаше никакво желание да се помръдне. Пък и едва ли би могъл да го направи. Спускаше се неестествено бавно, също като насън.

Главата му първа докосна дъното. Лицето му затъна почти до шията в студената тиня и водораслите. Тялото му се изви бавно и легна неподвижно в меката тиня.

Дробовете му се пръснаха.