Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (23)

Глава двадесет и първа

Пристигна в Брадли Фийлд, нае кола и се отправи към Ривърсайд.

Рано вечерта отседна в същия хотел като предишния път.

Уверен беше, че ключът към самоличността на X се крие в Съня с къщата. Най-много шансове да открие кой е бил в миналия си живот имаше, ако успее да намери онази къща. Ако открие къщата, може да открие и името на хората, които са живели в нея. Ако…

Помнеше я много ясно, с всичките й подробности. Сигурен беше, че ще успее да я познае веднага щом я види. Голяма къща, горният етаж облицован с тъмни греди, долният — с бяла мазилка, с голяма трикрила входна врата. Третата къща, броено от ъгъла. Още на другия ден ще тръгне да я търси. Реши да си легне веднага след вечеря, за да може да започне рано на другата сутрин. Ривърсайд имаше хиляда улици, можеше да минат седмици, дори месеци, преди да я открие. Но се налагаше — това беше единствената му надежда.

 

 

Сутринта си купи карта на града от една книжарница.

С червен молив огради няколко обособени района. Планът му беше да претърсва по една част на града всеки ден, като кара по една улица в едната посока, а се връща обратно по друга улица, докато претърси така целия район.

Хрумна му смразяващата мисъл, че може да са съборили къщата преди много години. Половината град беше презастроен. Възможно бе да няма никаква къща на онова място. Може би сега там имаше бензиностанция или кооперация…

Разполагаше с няколко ориентира. В Съня с прозореца над покривите се виждаше огромната табела с „Пуританска банка“ на нея, преди да я засенчи снежната буря. Между къщата и банката нямаше река. Следователно къщата се намираше някъде в същинската част на Ривърсайд, а не в западните квартали отвъд реката. От разстоянието и ъгъла, под който се виждаше онази табела, той съдеше, че къщата не е в централната или в търговската част на града, а явно в някой от множеството жилищни квартали. И накрая беше останал с впечатлението, че къщата е на тиха вътрешна уличка, а не на главен път със светофари и магазини.

Не беше кой знае какво. Но оттук все пак може да започне. И той се зае да кръстосва улиците. Налагаше си да кара бавно от страх да не пропусне къщата. Ако все още съществува. Нагоре по едната улица — надолу по другата.

След няколко дни това се превърна в кошмар за него. Очите го боляха, защото трябваше да се взира не само в пътя напред, но и по двете страни на улицата. Навъртя безброй мили.

Една по една отмяташе оградените и вече претърсени части на града. Северната част. Истудския участък. Квартала „Хънгри Хил“. Високия край на Ривърсайд. Участъка около площад „Пилигрим“. Квартал „Уинчестър“. Района около Стария чифлик. Южната част.

Някои улици бяха оградени с плътно прилепени една до друга сгради и той ги отминаваше бързо. Други бяха явно твърде нови постройки. Трети бяха смесени — стари и нови сгради. Видя няколко къщи с подобна на неговата конструкция, но нито една от тях не приличаше много на къщата от съня.

Районът около булевард „Белмонт“. Кварталът около „Оук авеню“. Участъкът около „Сентръл авеню“.

На третия ден осъзна колко напразно е всичко. Все повече се убеждаваше, че къщата отдавна не съществува. Въпреки това продължаваше с мрачна упоритост. Непрестанно си повтаряше, че това е последният му шанс. Друга възможност няма да има, останалите сънища не можеха да бъдат проверени.

На шестия ден той спря колата си на една улица в квартал „Армъри“. Прекара там дълго време, подпрял глава на кормилото. Беше смъртно уморен и го бе обхванало убийствено униние. Каза си, че може би не е толкова страшно, че не може да намери къщата. Само дето се забърква в работа, която и без това не разбира. Дори и да открие къщата и чрез нея собствената си самоличност, каква е гаранцията, че това ще му хареса? Можеше да бъде отвратително. Напълно възможно бе, ако отвори капака на тази кутия на Пандора, да го сполети нещо ужасно.

Реши да се върне в хотела и да хване първия самолет до Лос Анджелис „Сбогом, Дж. Ч. Който и да си бил ти.“ Стига толкова. Хол Бентли страшно ще се разочарова, разбира се.

Само по себе си това бе достатъчно неприятно. А той щеше да си остане с едното любопитство цял живот. Олекна му. Сега няма да се налага да играе ужасяващата роля, която Бентли искаше да му присъди. Нека някой друг разкрива истината на хората. Хрумна му, че дълбоко в подсъзнанието си всъщност желаеше да се провали.

Той се ободри и запали колата.

Намираше се в най-отдалечената от хотела му част на града. На картата откри кой е най-краткият път дотам. Вместо да минава по „Хайланд авеню“, което беше пълно със светофари и с много натоварено движение, можеше да мине по улица „Албъмарл“ и да се включи в една по-главна артерия, наречена „Бридж авеню“. Така щеше най-лесно да стигне до централната част на града, където се намираше хотелът му.

На кръстовището на „Албъмарл“ и „Бридж“ той се озова в негърския квартал. Това беше гетото на града. Едва беше минал няколко пресечки по „Бридж авеню“, когато внезапно спря. Кожата му настръхна. И преди беше идвал тук. Познаваше тухлената сграда на училището надолу по улицата, голямата бензиностанция на ъгъла, магазинчетата срещу бензиностанцията му бяха добре известни. Сега там имаше супермаркет, пицария, някакъв бар на име „Йо-хо-хо“, но той смътно си спомняше сладкарницата, обущарницата и хлебарницата сякаш видени иззад булото на времето.

На табелата пишеше улица „Олмънт“. „Значи това е бия моят квартал. Тук съм живял. Тази е била моята улица.“

Нямаше никакво съмнение. Беше съвсем сигурен. Просто не му бе дошло наум да потърси в тази част на града. Изобщо не се бе досетил, че често кварталите, в които живеят белите, се променят коренно, до такава степен, че някои дори стават негърски гета. А старите къщи в бедняшките квартали биват събаряни последни. Просто ги оставяха на доизживяване, докато и обитателите на гетото ги зарежеха.

Чуваше смътно ядосани клаксони зад себе си. Разгневени гласове му подвикваха. Тогава забеляза, че е спрял на средата на улицата. Потегли до следващата улица и обърна — като пощенски гълъб той закръжи назад по „Олмънт“.

И я видя. Третата къща от ъгъла, от лявата страна на улицата.

„Олмънт“ № 28. Беше невероятно остаряла. Бялата мазилка бе мръсна и напукана. Изгнилите греди бяха боядисани с бяла боя, която се лющеше и отдолу се показваше тъмното дърво. Черчеветата на прозорците бяха изкорубени и олющени. Спретнатата ливада, която помнеше от съня, беше обрасла с бурени и треволяк. Всичко наоколо имаше западнал, занемарен вид.

Спря колата до бордюра точно пред къщата и остана да седи там, загледан в нея. Не забелязваше тримата негри, които седяха на стъпалата на порутената веранда. Те го гледаха съсредоточено, с враждебно изражение на лицата. Накрая един от тях стана и бавно се запъти по натрошения тротоар към колата му. Той беше огромен, леко прегърбен, с големи космати ръчища. Негърът мушна глава през прозореца на колата?

— К’во търсиш тука?

— Нищо.

— Що спираш тука тогава?

— Просто гледам.

— К’во гледаш?

— Това твоята къща ли е?

— Да.

— От колко време живееш тук?

— Абе я ми кажи кой си ти? За к’во си се довлякъл тука? Да не си нещо ченге, а?

— Не съм.

Негърът го гледаше подозрително. Малко му трябваше, за да отвори вратата и да го измъкне навън. Останалите двама бавно се запътиха към колата, без да го изпускат от поглед. Минувачите, също негри, взеха да се спират и да гледат какво става. Всички бяха явно враждебно настроени.

— Искам само да попитам…

— Няма к’во да питаш, белтък скапан. Пък и аз нямам к’во да ти казвам. Тука не е място за баровци, дето питат много. И не ме будалкай — не бил ченге. Абе аз боклуците като тебе отдалеч ги надушвам. Я си омитай задника оттук, докато не си си намерил майстора…

Някой заудря по задното стъкло. Чу удари на камък по бронята на колата. Тълпата взе да се скупчва около него. Той беше чужденец за тях, при това бял.

Запали колата и потегли. Но знаеше, че е попаднал на добра следа и е вече близо до целта.

 

 

Три пресечки по-надолу по „Бридж авеню“ намери офиса на агенцията по недвижимите имоти.

Там имаше само една служителка — около шейсетгодишна, дебела и страдаща от астма.

— Улица „Олмънт“ № 28 ли? Да, сещам се за коя къща става дума. Един-два пъти е препродавана. За толкова време почти всички къщи по „Олмънт“, „Брайънт“ и „Болдуин“ са минали през нас. Така е, като си работил в бранша и в един и същ квартал вече от четиридесет години. — Тя сви рамене. — Разбира се, кварталът доста се е променил. Сигурно и сам сте забелязали. Трудно се работи вече в този район…

— Бихте ли могли да ми дадете някои сведения за тази къща?

Тя го зяпна с невярващ поглед:

— Да не би да искате да я купите?

— Не. Не да я купя. Не знаете ли случайно кой е живял там през трийсетте години или в началото на четирийсетте?

— Не мога така направо да ви кажа. Това е твърде отдавна.

— Да, зная.

— Имаме тук регистрирани всички покупко-продажби, които сме извършили в този квартал от много години насам. Имената на собствениците, ипотеки и тъй нататък. Ако сме имали някакви сделки около „Олмънт“ № 28, както ми се струва, в регистрите ще намерим всичко. — Тя го изгледа подозрително: — Вие да не сте от ФБР? Или сте частен детектив?

— Не. Интересувам се по лична работа. Опитвам се да открия кой е живял на това място по онова време. Много ще ви бъда благодарен, ако проверите.

Тя се поколеба за момент.

— Няма да стане много бързо.

— Нищо. Ще почакам.

Тя влезе в задната стаичка и той чу да се отварят чекмеджета. Седна и търпеливо зачака. В офиса беше задушно и горещо. Потта се просмукваше през ризата под сакото му. Той гледаше през прозореца колите, минаващи по „Бридж авеню“. Струваше му се, че седи на стола, покрит с изкуствена червена кожа, и чака вече цяла вечност. В действителност бяха минали само две минути.

Жената се появи с папка в ръка. Седна на бюрото си, разлисти папката и извади някакъв документ. Явно беше късогледа, защото заби нос в него.

— Да видим, 1952 до 1955 — едно италианско семейство, Ровели, е живяло там. Разбира се, това е преди кварталът да стане негърски. Преди това — семейство на име О’Мали, от 1948 до 1952. Така, ние сме посредничили при покупката на къщата от семейство О’Мали. Сега си спомням. Купихме я от някой си Чейпин.

— Чейпин ли?

— Ралф Чейпин, така пише тук. Продал къщата. Собственик на имота от дълги години. Живял е в къщата през трийсетте и в началото на четирийсетте. Нали този период ви интересуваше.

— Не знаете ли случайно нещо повече за семейството на Чейпин?

Тя отново го изгледа учудено:

— Какво да знам?

— Нямам представа. Например останалите членове на семейството…?

— Съжалявам, но нямам ни най-малка представа… — Изведнъж тя щракна с пръсти: — Чакай, чакай. Сетих се — те имаха май някакъв син…

— Спомняте ли си името му?

— Джеф. Точно така. Джеф Чейпин. Сигурно е съкратено от Джефри.

— Джефри Чейпин.

— Да. Сещам се, защото беше от квартала ни и името му се появи във всичките вестници. Но ако търсите него, по-добре се откажете.

— Защо?

— Той е починал отдавна. Удави се в езерото Нипмък.

Едва след известно време Питър успя да каже:

— Помните ли коя година е станало?

— Не. Изобщо не се сещам. Но, както ви казах, всички вестници писаха за това.

 

 

Редакцията на „Ривърсайд дейли нюз“, ривърсайдския ежедневник, се помещаваше в една модерна сграда, цялата от стомана и стъкло, която се намираше на няколко пресечки от хотела му.

На табелата във фоайето пишеше: „Библиотека и хранилище — трети етаж“.

Хранилището представляваше доста голямо помещение без прозорци. Полиците бяха пълни с големи подвързани томове с надпис за месеца и годината, в които се съхраняваха всички броеве на вестника. Библиотекарят беше възрастен човек, слабоват, с анемичен вид. Седеше зад старо разнебитено бюро, чиито ръбове носеха следите на безброй угасени фасове. Бюрото беше обсипано с вестници и разни изрезки. И бюрото, и библиотекарят напълно се вписваха в обстановката.

— Как беше името?

— Джеф Чейпин. Най-вероятно Джефри.

— А датата?

— Не знам.

— Годината?

— Не я знам. Починал е някъде през четиридесетте. Удавил се е в езерото Нипмък. Сигурен съм, че вестникът го е отразил навремето.

— Четиридесетте, казвате?

— Точно така, четиридесетте… — След малко добави: — Има ли някакъв начин да проверите?

— Ех, господине, много малко данни ми давате. Може и да се намери нещо, а може и да не стане. Зависи дали е бил достатъчно известен в града. Нали схващате — дали е бил от знаменитостите. Зависи главно от това дали се е вдигнал много шум в пресата. Ако починалият не е бил много известна личност, не бих казал, че ще откриете нещо. Ако искате, можете да се поровите в броевете от онези десетина години, ама едва ли ще ви бъде особено приятно. От друга страна, ако починалият е бил известен, може да го открием в списъка с жалейките.

— Списъка с жалейките ли?

— Да, списъка на починалите. Регистрираме всички умрели, година по година, със съответния номер на броя и датата на публикуване на некролога. В случай че на някой от репортерите им дотрябва за справка или за някаква проверка. Ако имате малко време, мога да проверя там.

— Много ще ви бъда благодарен.

Библиотекарят се обърна към една полица на стената точно зад бюрото. Сред безкрайната редица опърпани тефтери той избра един, на който пишеше „1940 — 1950“. Страниците бяха разграфени по години. Библиотекарят разтвори тефтера и Питър видя списъка на умрелите, подредени по азбучен ред.

— Джефри Чейпин. Джефри Чейпин…

Библиотекарят движеше пръста си бързо надолу по страницата. Нищо през 1940. Обърна. Нищо и за 1941. Нищо за 1942, 1943, 1944, 1945… 1946.

— Намерих го — внезапно каза той. — Имате късмет.

— Я да видя?

Библиотекарят посочи бележката:

— Ето. Джефри Чейпин. В броя от 27 септември 1946. На първа страница.

— Как мога да намеря този брой?

— Последвайте ме.

Той поведе Питър покрай безкрайните редици рафтове, покрити с подвързаните големи подшивки с вестници.

— Ето тука. Септември 1946.

Извади тежката книга и задъхан я замъкна до разнебитената маса с няколко стола около нея. Тръсна я на масата.

— Тука ще намерите некролога. Оставете я на мястото й, когато свършите. Става ли?

Питър кимна с глава и библиотекарят се затътри обратно. В хранилището беше тъмно и Питър запали лампата, която стоеше на масата.

Взираше се в огромната подвързана книга, в която бяха наблъскани броевете на вестника. Трябваше му известно време, за да събере сили и да отвори папката. Страхуваше се. Накрая все пак се реши да я отвори — с треперещи пръсти той отгърна на броя от 27 септември, страница първа.

Хартията беше пожълтяла от времето, буквите бяха поизбледнели. Статията беше там. А с нея имаше и снимка.

ТЯЛОТО НА ДЕЖФРИ ЧЕЙПИН Е НАМЕРЕНО В ЕЗЕРОТО НИПМЪК

Съпругата му е съобщила за ненадейното му удавяне през нощта на 25 септември.

Тялото на Джефри (Джеф) Чейпин, 32-годишен, е било намерено в езерото Нипмък тази сутрин. Полицията е претърсвала дъното два дни, за да го открие.

Според показанията на Марша Чейпин, съпруга на починалия, съпругът й е влязъл да плува в езерото през нощта. Тя призна, че е бил пиян и се е опитала да го разубеди, но безуспешно. По-късно го последвала с лодка, но не могла да го открие. Силно разтревожена, тя се обадила в полицията.

Според госпожа Чейпин той бил превъзходен плувец и преплувал езерото не един път преди това. Възможно е господин Чейпин да е пострадал поради схващане в студената вода. Късно следобед съдебната експертиза направи своето заключение — „удавяне вследствие на нещастен случай“.

Господин Чейпин е прекарал целия си живот в Ривърсайд. Син на Р. Чейпин, той е прекарал голямата част от живота си в района на „Бридж авеню“, на улица „Олмънт“ № 28. Винаги се е гордял с индианския си произход — една шестнадесета индианска кръв от племето пекуоти. В младежките си години той е бил сред най-изявените спортисти в гимназията, особено добър в тениса. По-късно се е класирал за тенистурнирите на Нова Англия, както и за веригата състезания по източното крайбрежие. Няколко години е работил като професионален треньор по тенис в клуба „Грийн Хилс“. Служил е в морската пехота, раняван е в бедрото по време на сражение в Тихия океан, уволнен с почести през 1943. По-късно се оженва за Марша Къртис, дъщеря на господин и госпожа Уилям Е. Къртис, живеещи на улица „Мълбери“. Господин Къртис е председател на Пуританския банков тръст. Господин Чейпин също е работил в банката като касиер. По време на нещастния случай той е заемал поста главен помощник-касиер.

Господин Чейпин има едно дете, дъщеря на три месеца, на име Ан. Опелото ще се отслужи във вторник сутринта в Евангелистката църква, а погребението ще се състои в гробището „Хилсайд“.

Питър се загледа в снимката. Лицето оттам му се усмихваше. Снимката беше поизбледняла и малко мътна, но и така образът изглеждаше като жив.

Мъжът на снимката беше хубав, със сурово, мъжествено изражение. Очите бяха тъмни, черните му коси бяха подстригани късо, по модата на четиридесетте години. Носът беше леко извит, почти орлов. Скулите леко издадени. Здрава челюст. Облечен беше в пуловер за тенис. Но онова, което наистина плени Питър, бе полуусмивката, играеща по устните му. Беше насмешлива, издаваща самодоволство, дори малко жестокост. Тази усмивка сякаш казваше: „Преди аз бях това, което си ти сега. А сега ти си това, което бях аз.“

Дълго време той прекара в изучаване лицето на мъжа, който е бил в предишния си живот. После извади пиличка за нокти от портфейла си и внимателно изряза статията от вестника. Сгъна изрезката и я пъхна в портфейла. Почувства се малко гузен от вандалската си постъпка. Но пък, от друга страна, каза си той, едва ли някой щеше да забележи.

Затвори дебелата папка и я остави обратно на рафта. Тръгна по тесния проход между лавиците и накрая стигна до вратата. На излизане го спря един глас:

— Момент, господине.

Той се обърна. Със замъгления си поглед видя библиотекаря зад бюрото. Питър дори не го бе забелязал. Изглеждаше леко притеснен, може би очакваше поне някаква благодарност.

Старецът посочи тефтера на бюрото си:

— Ще трябва да се подпишете тук.

— Да се подпиша ли?

— Да, напишете си името. Всички посетители в хранилището са длъжни да се подписват.

Питър се върна до бюрото. Библиотекарят му връчи една химикалка. Той си написа името и тръгна да излиза.

— Ей, господине!

Той се обърна. Старецът го гледаше учудено.

— Това да не е някаква шега?

— Кое?

— Моля ви, върнете се и се подпишете отново.

Името, което току-що бе написал, беше: ДЖЕФРИ ЧЕЙПИН.

Задраска го и върху него написа „Питър Прауд“. После промърмори „Довиждане“ на библиотекаря и излезе.

Слезе долу с асансьора, прекоси оживеното фоайе и излезе на улицата. Влезе в колата. Погледна картата на града и пое нагоре по главната улица.

Вече беше напълно сигурен къде трябва да отиде.