Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (29)

Глава двадесет и шеста

Следващите две седмици се срещаха често с Ан. Играеха тенис. Излизаха заедно на вечеря няколко пъти, веднъж отидоха и на театър в Ривърсайдския културен комплекс. Два пъти го каниха на вечеря в дома на семейство Чейпин. Марша Чейпин се държа любезно, но твърде хладно. От време на време я хващаше, че го разглежда с голям интерес. Разпита го за работата му — как върви, кога смята да я завърши. Той й отвърна неопределено, че явно ще се проточи по-дълго от очакваното, защото трябвало да класифицира много по-малки клонове на племената от големите индиански федерации и конфедерации в южната част на Нова Англия. Имало страшно много отделни селища и всяко със собствения си вожд.

Тя се поинтересува дали отпуската му няма скоро да изтече, след като наближава времето за изпити в Калифорнийския университет и той сигурно ще трябва да приготви изпитите и да ги провери. Кога обикновено става това? — запита го тя. Първата седмица на юни, осведоми я той. Обясни й, че може така да уреди нещата, че да му се наложи да отиде само за една седмица, ако въобще се наложи да ходи дотам.

Питър остана с впечатлението, че би й се искало той да напусне Ривърсайд колкото може по-скоро.

Една неделя сутрин Ан се отби при него.

— Какво ще кажеш да се поразходим извън града?

— Къде?

— До едно място, „Мирната долина“. На около четиридесет и пет мили оттук.

— Много пасторално звучи. Ще има ли и закуска на тревата?

— Не — каза тя. — Не отиваме на пикник. По-точно обратното. Ако можех, нямаше да отида. Просто се налага да направя едно посещение.

— За какво става дума?

— Баба ми е там. Баба Чейпин. Тя е настанена в санаториума. Нали ти бях казала за това. Майка ми ходи всяка събота, но днес нещо не се чувства добре и ме помоли аз да отида. Не съм стъпвала там повече от година и никак не ми се ходи сама.

— Добре, кога да те взема?

— Аз ще мина да те взема. Знаеш ли какво, Пит?

— Какво?

— Много ти благодаря, че ще дойдеш с мен.

Всъщност и той много се зарадва на тази възможност. И без това искаше да се срещне с бабата по някое време, но щеше да е необходимо да измисли подходяща история, за да обясни защо един съвсем непознат човек ще се интересува от някаква стара жена. Сега Ан му предоставяше чудесна възможност да реши този проблем.

Той живо се интересуваше от Елън Чейпин. Доколкото знаеше, тя беше единствената жива кръвна родственица на Джеф Чейпин. И колкото и ненормално да звучеше, в известен смисъл тя беше и негова майка. Въпреки това срещата с нея не го вълнуваше чак толкова много. Тя беше просто още едно парченце от цялостната картина, която искаше да си изгради за Джеф Чейпин, малка частица от живота и преживяванията в предишното му прераждане. Освен това тя никога не се беше появявала в халюцинациите му.

Санаториумът „Мирната долина“ се намираше на значително разстояние от главния път. Наоколо имаше множество терасирани и грижливо подстригани ливади, изпъстрени с цветни градинки и беседки, пресичани от лъкатушещи пътечки с боядисани в бяло метални пейки по тях. Денят беше студен и ветровит и обитателите на санаториума се бяха скрили вътре. Имаше няколко сгради, явно със спални помещения, тухлени постройки, облагородени с пълзящи растения по стените. Отидоха в административната сграда.

— Искаме да посетим госпожа Елън Чейпин — каза Ан на момичето зад бюрото.

— Роднини ли сте й или познати?

— Аз съм й внучка, а това е един приятел.

Момичето погледна в някаква папка.

— Тя е в стая 106.

Тръгнаха по застлания с дебел килим коридор, минаха покрай цветарски магазин, книжарница, магазинче за подаръци, нещо като бюфет и козметичен салон. Мястото определено миришеше на пари. Отбеляза мрачно наум, че явно Марша Чейпин се бе погрижила добре за свекърва си. Сигурно си мислеше: „Онзи негодник е мъртъв, аз го убих, и това е най-малкото, което мога да направя.“

Няколко от възрастните обитатели на санаториума седяха в стаята за отдих. Лицата им бяха сбръчкани и съсухрени, артритът бе сковал телата им, погледите им бяха безизразни. Седнали бяха в шезлонги или зад покрити със стъкло масички и гледаха следобедния блудкав сериен филм. Всички бяха зяпнали в екрана, но Питър имаше усещането, че всъщност не се интересуват от събитията на екрана, а просто са се втренчили в него, защото няма какво друго да правят. Докато минаваха покрай тях, нито един не се обърна да погледне поне какво става.

Дожаля му. Искаше му се да съживи безнадеждно безчувствените им лица. Искаше му се да им каже, че им предстои нов живот.

— Ужасно е — прошепна му Ан, — винаги ми се доплаква, като дойда тук. Предпочитам да умра, вместо да ме оставят на такова място.

Вратата на стая 106 беше отворена. За момент те се спряха на прага да погледнат вътре.

Елън Чейпин седеше на единия край на леглото. Пълничка медицинска сестра на средна възраст й даваше с лъжичка някаква каша от купичка. Сестрата едва успяваше да уцели устата й, защото старицата бърбореше нещо, докато жената се опитваше да я нахрани. По брадичката й се стичаше част от кашата.

— Точно така, госпожо Чейпин — говореше весело сестрата, — браво на вас. Чудесно.

Старата жена бърбореше нещо несвързано. Облечена беше в нощница на цветя, която обгръщаше изцяло съсухреното й тяло. Раменете й бяха тесни и свити напред, седеше на леглото почти превита надве. Краката й бяха като клечки, целите покрити с разширени вени. Лицето й беше набраздено и тебеширенобяло. Само очите й, яркосини, изглеждаха още живи. Без да мигат, по детски, те се бяха заковали в сестрата, сякаш се опитваха да разберат напътствията й.

— Браво, сладката ми, днес се справяш много добре.

Сестрата й говореше нежно. Нито тя, нито госпожа Чейпин ги забелязаха на вратата. Ан лекичко почука. Сестрата се обърна, но Елън Чейпин продължи да гледа втренчено напред.

— Аз съм Ан Чейпин, внучката й. А това е д-р Прауд, наш приятел.

Сестрата остави купичката.

— Влезте, моля. Името ми е Хейгърсън. Виждала съм майка ви много пъти.

Ан кимна с глава към старата жена.

— Как е тя?

— Все същото. Живее си в някакъв собствен свят, горкичката жена. Нали вече от дълго време е все така. — Сестрата се усмихна. — Баба ви наистина е много симпатична. Не ни създава никакви трудности. — Тя се обърна към госпожа Чейпин: — Нали така, драга, никога не ни създаваш неприятности.

Старицата още не беше разбрала, че в стаята е влязъл някой друг. Безизразното й лице беше извърнато настрани, а устата й продължаваше да се движи. Питър спря погледа си на нея. Помисли си отново, че някога това е била майка му. Не че изпитваше особени чувства към нея, просто жал. Сестрата потупа Елън Чейпин по бузата.

— Обърни се насам, драга. Имаш гости. Не се ли радваш? — Старицата не реагира. Сестрата взе внимателно главата й в ръце и я обърна към тях, сякаш беше кукла. — Внучката ви е дошла, води и един приятел.

Старата жена погледна Ан със сините си очи и веднага ги отмести към Питър.

— Тя не може да ви познае, естествено — обясни госпожица Хейгърсън, — но разбира, че в стаята има някой, че има гости. Сигурна съм, че от това се чувства по-добре. Дори и хора като тези тук могат да се усещат самотни, въпреки че са загубили всякаква връзка с останалия свят…

Сестрата спря неочаквано и се загледа в Елън Чейпин. С нея ставаше нещо необичайно. Старицата гледаше втренчено Питър и пошавваше неспокойно. Спряла беше да бъбри и безизразното й лице се беше оживило. Очите й напрегнато се взираха в Питър, сякаш се опитваше да види нещо през гъста мъгла. Изведнъж тя се усмихна…

— Джеф — каза тя, — Джеф.

Той стоеше като прикован, кожата му настръхна. Погледна към Ан. Тя гледаше баба си с отворена уста.

— Много чудно — каза госпожица Хейгърсън. — Тя явно ви взема за сина си, д-р Прауд. Никога преди не е постъпвала така. Никога не се е случвало…

— Джеф, миличкият ми, къде беше? — Гласът на старата жена звучеше съвсем ясно, напълно обратното на безсмисления й брътвеж отпреди няколко минути. — Къде беше толкова време? Защо не идваш да ме видиш?

Тя стана от мястото си на леглото и се приближи към него с протегнати ръце, явно очакваше да я прегърне. Устата й затрепери. Очите й се изпълниха със сълзи.

Господи, каза си той, какво става тук? Да не би тази жена да има някакви свръхестествени способности, каквито другите нямат? Той нито приличаше на Джеф Чейпин, нито гласът му беше същият. Въпреки това старицата, изглежда, не се и съмняваше, че това е синът й. Всичко беше много странно и малко страшно.

Тя стоеше, вдигнала глава към него, с плувнали в сълзи очи. Вдигна ръце и ги сложи на раменете му. Той погледна безпомощно към Ан и към сестрата. Лицата им изразяваха съчувствие и съжаление, те казваха: „Не се противи, направи й това удоволствие.“

Той я прегърна и почувства странна смесица от леко отвращение и страх. Искаше да я отблъсне, но крехкото й тяло се притисна в него и тя захлипа на рамото му.

— Няма нищо, мамо — каза той, — всичко е наред…

Когато вече бяха в колата, Ан му каза:

— Знаеш ли, много мило беше от твоя страна.

— Кое?

— Че разигра онази сцена. Сигурно не ти е било много приятно.

— Да, така е.

— Нищо, важното е, че я зарадва. — След малко добави: — Чудя се, защо точно ти й заприлича на сина й.

— Да пукна, ако знам защо.

Тя се разсмя:

— А знаеш ли коя съм аз? Аз съм женският вариант на Хамлет. Току-що видях духа на баща си. Само дето си малко по-млад от него.