Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (10)

Глава девета

Отново и отново прослушваше магнетофонния запис.

Гласът на X не му даваше покой.

Понякога си представяше, че X е някакво срамно, болестно отклонение от неговата личност. Друг път X изглеждаше отделна личност, изцяло друг човек, който се е настанил да живее в него, в тялото на Питър Прауд. Когато си лягаше, имаше чувството, че X чака притаен в периферията на подсъзнанието му, готов да го завладее всеки момент. А преди да заспи, той започваше да увещава X: „Остави ме да си почина тази нощ. Недейте идва в съня ми. И ти, и Марша. Моля ви…“

После ужасен осъзнаваше какво прави и спираше. Лежеше и трепереше, покрит със студена пот. Ето че започваше да дрънка глупости, и то на създания, които са плод на собствените му халюцинации, сякаш са действителни и могат да го чуят. Това е само началото, мислеше си той; скоро ще се превърне в зомби или нещо подобно. Откакто разговаря със Сам Гудман, не можеше да дойде на себе си. Страхът се просмукваше в костите му. Имаше чувството, че пропада в дълбока, тъмна пропаст. Ставаше все по-раздразнителен. Всичко му изглеждаше не на фокус, трудно се концентрираше. Губеха му се моменти. Страдаше от постоянно безсъние. Мъчеше се да не заспива, за да не се среща с X.

Едва се сдържаше да не изпадне в паника. Най-ужасното беше, че никой не можеше да му помогне. Нито Стауб, нито Гудман, нито Танър — никой. Болестта му бе нелечима и нищо не можеше да го спаси — единственото, което му оставаше, бе да се опита по някакъв начин да прогони тези необикновени неканени спътници на нощта.

Извади картичката, която му беше дала продавачката от „Дървото на живота“. Помисли си, защо пък да не опита? Най-вероятно всичко ще се окаже пълна глупост, но какво има да губи? Беше изчел всичко за прочутия ясновидец Едгар Кейс и за чудесата, които бе извършил. За съжаление Кейс отдавна бе мъртъв, така че се налагаше да прибегне до най-доброто, което имаше на разположение. „Подкрепете местния екстрасенс!“

 

 

Къщата се намираше високо на улица „Лоръл Кениън“, близо до „Мълхоланд“.

Беше на три етажа с розова мазилка отвън, издържана в типичен за Холивуд кастилски стил: покрив от червени керемиди, издадени навън балкони с орнаментни решетки от ръждиво ковано желязо; имаше огромен плувен басейн, който беше празен, а стените и дъното му бяха напукани и мръсни от неупотреба; занемарената градина беше обрасла с бурени. Всичко изглеждаше като спомен от трийсетте години. Запита се дали някоя от тогавашните знаменитости не бе живяла някога в тази къща — Харолд Лойд или може би Лора Лаплант, или пък Карол Ломбард. Изглеждаше също като извадена от музея.

На вратата нямаше звънец. Потропа лекичко с чукалото на масивната дъбова врата, която отвори жена на около четиридесет години. Лицето й беше простовато, а роклята невзрачна и дори старомодна. Тя го погледна иззад очилата си със стоманени рамки.

— Госпожица Бърд?

— О, не — отвърна тя. — Аз съм Елва Карлсен, секретарката на госпожица Бърд.

Той се представи и тя го поведе по един тъмен коридор към малката приемна без прозорци, едва осветявана от една-единствена малка настолна лампа.

— Моля да се подпишете в дневника.

Отвори дебел канцеларски тефтер и му подаде химикалка. Питър написа името си.

— Така — каза госпожица Карлсен, — а сега кажете кой вид разчитане на живота желаете.

— Ами не знам… — После, чувствайки се като пълен глупак, попита: — Какви видове има?

— Има обикновено разчитане — тридесет и пет долара. Има разчитане на минали прераждания със схема на миналия живот — петдесет долара. Има и Духовно пречистващ сеанс — това включва разчитане на миналото и спиритическо послание от госпожица Бърд, отнасящо се до проблемите на настоящия ви живот, общо за седемдесет и пет долара.

„Като съм се захванал веднъж — каза си той, — поне ще заложа на най-голямото.“

— Искам Духовно пречистващия сеанс.

— Много мъдро решение, младежо — отбеляза Елва Карлсен, — наистина много мъдро. Днес хората имат проблеми, много проблеми. Не можете да си представите колко хора идват тук, за да търсят помощ. Сега изчакайте малко да проверя дали госпожица Бърд е готова да ви приеме.

И тя излезе с бърза стъпка, като остави Питър да оглежда стаята. Мебелите бяха старинни, в стил Гранд Рапидс, високи, целите тапицирани, с дантелени покривчици за главата. Питър беше разочарован. Очаквал беше нещо по-екзотично — например литографии на индуски божества, статуетки на Буда, астрологически схеми, психеделични картини, от които те заболяват очите, благоухания — неща, които да показват „Тук живее мистична личност“.

Сигурен беше, че госпожица Бърд може да си позволи далеч по-представително жилище. Хонорарите за сеансите й бяха твърде тлъсти. Такъв хонорар, а може би и по-малък, би задоволил всеки порядъчен психиатър. Предположи, че простоватият скромен декор е предвиден нарочно. Едгар Кейс бе живял съвсем скромно в един от обикновените квартали на града. Следователно Върна Бърд явно е не само последователка, но и почитателка на Кейс. Какъвто майсторът, такъв и чиракът му. Единствената разлика беше, че хонорарите, които Кейс вземал за сеансите си, не бяха толкова високи, останалото беше същото. От друга страна, Върна Бърд явно имаше добър вкус.

Погледът му се спря на една група снимки на стената. На тях се виждаха филмови звезди от Холивуд, но само най-известните, онези, чиито имена се появяваха в най-добрите реклами в Америка. Всяка снимка носеше благодарствен надпис: „На Върна, която спаси живота ми“, „На чудесната госпожица Бърд, която ме изведе на правия път’“, „На Върна, Бог да я благослови. Как бих могла някога да ти се отблагодаря, скъпа моя?“.

Надписите бяха доста интригуващи, като всички подобни посвещения, а също така и по своеобразен начин вдъхваха доверие. Въпреки това Питър продължаваше да бъде настроен скептично. Хората на изкуството често си служат със суперлативи. За тях всичко е великолепно и необикновено. Вероятно щеше да повярва повече, ако бяха написани от банкери или юристи, от по-земен тип хора. Самият той не очакваше чудеса от Върна Бърд. Той просто беше давещ се, който се лови за сламка.

Секретарката се върна в приемната.

— Госпожица Бърд е готова — каза тя. — Моля, последвайте ме.

Минаха по друг тъмен коридор и влязоха в кабинета на Върна Бърд.

Стаята беше светла и просторна. Два големи прозореца гледаха навън към буренясалата градина и празния плувен басейн. Мебелите бяха същите като в приемната — стандартни и скучни. Имаше лавици с книги, писалище и шезлонг. На масата стоеше магнетофон. Единствените по-необикновени неща в стаята бяха две сиамски котки, които седяха на писалището и го гледаха с неподвижен поглед, както и един малък олтар, поставен върху преносима масичка в ъгъла на стаята. Всъщност той само предположи, че е олтар, защото нещото се състоеше от неголяма мраморна плоча с две свещи, едната червена, другата бяла, разположени в двата края на плочата. С изключение на тези две неща стаята не би могла да се различи сред хилядите си подобия из предградията.

— Върна, това е господин Прауд. Питър Прауд.

— Питър Прауд — усмихна му се Върна Бърд. — Какво необикновено и същевременно хубаво име имате. Радвам се, че сте дошли да ме видите, драги.

Питър промърмори нещо от рода на това колко се радва да се види с нея. Ясновидката беше висока жена — може би към метър и осемдесет — и слаба. Стоеше изправена като върлина. Питър предположи, че е към края на петдесетте; имаше яркосини очи и боядисани в червено коси, вдигнати нагоре като пухкав облак. Беше облечена в дълъг и широк червен халат, а на краката си носеше украсени с блестящи камъни червени сандали.

— Седни тук, драги — посочи тя към един стол срещу нейния шезлонг. — Настани се удобно. Ако искаш, можеш да си свалиш обувките и да си отпуснеш вратовръзката. Тук няма нужда от официалности.

Тя се усмихна на секретарката си:

— Нали така, скъпа?

— Напълно си права, Върна.

Той се отпусна на стола; чувстваше се пълен глупак, тромав и непохватен като герой от английска викторианска комедия. Очакваше всеки момент да му поднесат чай и сладки като в „Арсеник и стари дантели“. „В мазето те чакат приятни сънища, драги мой, само си пийни малко от боровинковото ни винце.“ Явно беше голям идиот, за да дойде тук.

Стресна го едната сиамска котка, която внезапно скокна от бюрото и се метна върху страничната библиотечка. Котката изви гръб, впери поглед в него и изсъска. Беше много красиво животно — черно, с ахатовосини очи и класическия котешки профил, известен от египетските рисунки.

— Престани, Ян. Държиш се невъзпитано. — Върна Бърд се усмихна на Питър. — Не се притеснявай, душичко. Ти не си единственият, с когото Ян се държи враждебно. Той е такъв с всички. Нали, Елва?

— Точно така, скъпа. Вярно е.

— Котките ви са много красиви — отбеляза Питър учтиво.

— Нали? — зарадва се Върна. — Те са моята гордост. Онзи е Ян, а този тук е Ин^[1].

— Елва — каза ясновидката, — преди да започнем сеанса с господин Прауд, кажи ми дали имам още нещо, предвидено за днес следобед.

— Да, има още един сеанс.

— Дявол да го вземе — възкликна Върна Бърд, — имах записан час в козметичния салон. Сега ще трябва да го отложа. Нали ще ми запишеш нов час, скъпа?

— Разбира се. Ще се погрижа за това после.

Върна Бърд се обърна към Питър:

— Извинявай, драги, женски работи. — После добави: — Е, готов ли си вече?

— Да.

— Добре. Искам да се отпуснеш спокойно на стола. Хубаво да се отпуснеш. Когато обектът е напрегнат, не мога добре да уловя вибрациите му. Опитай се да се слееш с хармонията на света. Успокой се. Ако не разбираш нещо, можеш да задаваш всякакви въпроси. Но само ако са наистина важни. Запомни ли?

— Да.

— Добре тогава. Елва, да започваме.

Тя се излегна на шезлонга и изу сандалите си. Същевременно секретарката нагласи магнетофона. Взе нова касетка, извади я от кутийката и я надписа „Сеанс № 1877. Питър Прауд“. Добави и датата, след което остави кутийката върху цял куп подобни. Всяка с името на обекта, номера на сеанса и датата. Всички сеанси очевидно се съхраняваха в този архив.

После секретарката отиде в ъгъла, взе табличката с преносимия олтар и внимателно го положи пред него. От мястото, където беше седнал, виждаше Върна Бърд, излетната в шезлонга си, в пространството, оградено от двете свещи.

— Червената свещ представлява Злото — обясни му ясновидката, — а бялата — Любовта. Любовта и Злото. Богът и Дяволът. И човекът, който е вечно разкъсван от тези две сили.

Гласът на Върна Бърд звучеше леко променен. Беше станал по-плътен и по-звучен, сякаш вибрираше. Клепачите й се притвориха, ръцете й увиснаха вяло встрани. Почувства се още по-глупаво — седеше като някакъв суеверен идиот и я зяпаше измежду двете свещи.

Елва Карлсен пое нещата в свои ръце. Тя вдигна пръст пред устните си и даде знак на Питър, че не бива да говори. После отиде до прозорците, спусна щорите и дръпна завесите. В стаята стана тъмно като в рог. След това запали свещите.

В първия момент пламъчетата потрепнаха, после пламнаха ясно. Питър впери поглед в ясновидката. Остана поразен — тя сякаш се бе преобразила в друг човек. Наблюдаваше го, просната на стола си. Очите й бяха два сини скъпоценни камъка, които светеха в тъмните вдлъбнатини на бледото й лице.

Ефектът беше хипнотизиращ. Този поглед го караше да се чувства неудобно. Усещаше как прониква в тялото му, през плътта му и дори отвъд нея. Тя лежеше абсолютно неподвижно; нито едно мускулче не потрепваше. Дори му се стори, че не диша. Приличаше на вкочанен труп. Червеният халат падаше на правилни гънки покрай тялото й, сякаш подредени нарочно, за да постигнат желания театрален ефект, специално търсен от филмов режисьор, а може би от балсаматор.

В стаята цареше абсолютна тишина. Питър се размърда неспокойно. Цялата тази театралност, каза си той, е част от бизнеса. Хората от тези среди трябва да спазват определени ритуали, Върна Бърд е просто една от тях. И все пак нещо го притесняваше. Искаше му се немигащите сини очи да престанат да се взират в него.

Накрая клепачите взеха да се спускат и тя задиша дълбоко. Той разбра, че е потънала в транс. И зачака.

В продължение на цяла минута нищо не наруши пълната тишина. Поне това трябваше да им се признае на Върна Бърд и секретарката й — знаеха как да постигнат търсения ефект. Танцуващите на светлината на свещите сенки по стените. Медиумът в състояние на медитация. Всичко, каквото му се полагаше за седемдесет и петте долара. Измина още една минута. Той продължаваше да чака какво ще се случи. Хвърли поглед към Елва Карлсен. Тя седеше отстрани в скована стойка, скръстила ръце, и наблюдаваше ясновидката. Понечи да я заговори, да я попита какво трябва да прави, но тя му направи знак с глава да мълчи още преди да е проговорил. Отново вдигна предупредително пръст пред устните си.

Внезапно Елва заговори на ясновидката:

— Тук има една душа.

— Да — отвърна Върна Бърд. — Виждам я.

— Има и тяло, в което се е приютила душата.

— Виждам и тялото.

— Виждаш ли други преди него?

— Виждам и другите. Различни тела, живели по различно време. По божия воля те се раждат и умират, а душата преминава от едно тяло в следващото.

— Кажи ни какво виждаш.

— Обръщам се към тялото пред мен, в което сега живее душата. Ще говоря за твоите предишни прераждания. Първото тяло, което виждам, е живяло преди три хиляди години. Виждам те в египетските земи, ти си хетски роб. Това е по времето на деветнайсетата династия. Името ти е Шалаф.

Ти си сръчен каменоделец. Трудиш се под палещото слънце над един храм, наподобяващ Голямата колонна зала в Карнак, над друг храм, който прилича на гробницата на Рамзес в Тива. Дават ти да ядеш колкото да не умреш от глад, а по гърба си често усещаш камшика на надзирателя.

А сега ти заедно със стотици други като теб отиваш да се трудиш над гигантската статуя на Рамзес. Тя е изправена в Абу Симбел и наблюдава реката Нил. Това е огромна статуя, издига се високо-високо в небесата.

Сега е горещ ден точно след разлива на водите на Нил и цялата долина е потънала в зеленина. По реката се плъзгат папирусови лодки, хората в тях спират тук-там да поставят в гъсталака клопки за водни птици, които отвеждат, за да угояват. Но ти, Шалаф, не обръщаш внимание на тези неща. Твоята задача е да се трудиш непрестанно над исполинската статуя — от ранно утро до късен здрач. Ти познаваш само камшика и смазващата гръбнака тежест на камъка, за теб слънцето е като нагорещен чук. Това е денят, в който гигантската фигура на Рамзес е почти завършена. Той седи на трона си, спокоен и величествен, очите му са затворени в знак на благословия. В краката му има скупчени други фигурки — това са останалите членове на царското семейство. В момента ти се занимаваш точно с тях — лъскаш камъка.

Високо над теб някакви хора теглят нагоре по рампите каменни блокове, вързани с тръстикови въжета. Внезапно един от блоковете се отскубва и се прекатурва от рампата. На големи подскоци той се търкаля право към теб. Опитваш се да отскочиш встрани, но е твърде късно. Не те премазва, но ръбът на каменния блок те удря в хълбока и те поваля.

Лежиш с лице към слънцето. В левия си хълбок усещаш неописуема болка. Опитваш се да станеш, но не можеш да се помръднеш. Главният надзирател на име Бак се приближава. Започва да ти крещи да се изправиш. Ти се опитваш, но не успяваш. От болката изгубваш съзнание. Той те удря с камшика отново и отново, но напразно.

Ти, Шалаф, не си нужен вече на фараона. Надзирателят обявява решението си — ти ще лежиш в краката на Рамзес, докато слънцето те убие, след което ще бъдеш оставен в полето, плячка за дивите животни и птиците.

Но се случва тъй, че една придворна дама идва с лодка по реката. Изнасят я на брега в царска носилка и тогава тя те вижда да лежиш на слънцето. В погледа й прозира съжаление, а може би е нещо друго, защото ти си хубав мъж, с черна коса и извит хетски нос, тялото ти е младо и стройно. Тя повиква главния надзирател и му нарежда да бъдеш принесен в жертва на реката Нил.

Така и става. Бак се разпорежда за краката и ръцете ти да бъдат завързани камъни. Полагат те на тръстикова носилка. Усмихваш се на придворната дама, в погледа ти се чете благодарност за проявената към теб милост. Тя ти отвръща с усмивка. Не се боиш от смъртта, помниш предишния си живот в Старото царство, когато ти самият си бил от царско потекло, един от главните царедворци. Смъртта е просто сън, предстои ти да изживееш още много прераждания. Може би в някое от тях ще срещнеш отново царствената принцеса. Тогава тя ще бъде друга жена и ти ще бъдеш друг мъж, но душите ви ще се познаят.

Сега двама здравеняци повдигат носилката и те спускат във водата. Ти потъваш все по-надолу в тъмните дълбини, докато стигаш дъното…

Върна Бърд млъкна. Известно време не се чуваше никакъв звук освен дълбокото й равномерно дишане и въртенето на магнетофона. Очите й продължаваха да бъдат затворени. Тогава Елва Карлсен я запита:

— Виждаш ли някакви други тела? Минали прераждания?

— Виждам. Но не мога да кажа почти нищо, защото има твърде много сенки наоколо. Виждам те като роб, но този път на римска галера. Рус великан, някъде от Севера, от галите. Името ти е Варсинекс. Близо до Крит попадате на силна буря и загиваш в морето заедно с всички останали. Друго не виждам от този живот…

Тя замълча отново. А той, потен от напрежение, си мислеше: всичко това е лудост. Шалаф, Варсинекс, глупости. Но като се замисли, и в двата случая краят му настъпваше чрез удавяне. А това, че е получил удар тъкмо в хълбока…

Върна Бърд остана в мълчание цели две минути. Питър погледна към Елва Карлсен. Не издържа и я попита:

— Това ли е всичко?

Тя го погледна страшно — не биваше да осквернява тишината. Отново вдигна пръст пред устните си. Ненадейно Върна Бърд проговори:

— Виждам друго тяло.

— Това тяло има ли име?

— Макото Асата.

— Кога е живяло това тяло?

— През седемнайсети век в Япония. Колелото на твоята карма се е обърнало. Ти, Макото Асата, си отрепка на обществото, презиран от всички. Ти си бураку-мин, парий. Ти и хората като теб вършите най-презрените работи — дерете животни и правите кожи, заравяте мъртвите, занимавате се с просия и гадателство. Като всички бураку-мин и ти трябва да се дръпваш встрани, когато минава някой. Трябва да коленичиш, когато другите стоят прави. Ти си кожар, правиш сандали. Но и това не е всичко, като допълнително наказание си недъгав по рождение. Левият ти крак е по-къс от десния, принуден си да вървиш с бастун. Един ден си направил чифт сандали за твоя работодател. Докато се пазарите, трябва да стоиш на колене. Той ти хвърля парите, но дори и тогава си принуден да останеш на колене. Той хвърля парите на земята и ти ги вземаш оттам, защото той не бива да мърси ръцете си, като те докосва.

За теб всичко това е непреодолима тежест. И ти, Макото Асата, този ден решаваш, че животът ти е непоносим. Решаваш да потърсиш смъртта, знаейки, че по-късно отново ще се преродиш. Колкото и малка да е разликата, тя не би могла да е към по-зле и ти знаеш, че си взел правилно решение. И така, тръгваш на поклонение към върха на Фуджияма. Катеренето е дълго и трудно, поради твоя недъг, болката става все по-нетърпима. Най-после стигаш до крайната си цел. Хвърляш се във врящия котел на вулкана.

Ясновидката млъкна. Не каза нищо цяла минута. После Елва Карлсен попита:

— Виждаш ли още нещо?

— Виждам още едно тяло — отговори Върна Бърд. — Душата ти много е пътувала и е чакала цели сто години, преди да намери нов дом. Сега ти си малко индианско момче на име Червения кон от племето на поуните. Когато пораснеш, ще станеш воин.

Но един ден те постига голямо нещастие. Твоето племе е във война с друго. Същия ден вашите воини залавят много пленници. Някои от тях биват подложени на мъчения и изгорени. Но по стар обичай няколко пленници се дават за развлечение на момчетата. Пленниците са вързани за дървета, а младите воини се опитват да ги убият с лъкове и стрели. По такъв начин те не само проверяват уменията си, но могат да усетят възбудата от убиването на врага. Целта не е да убият пленника по най-бързия начин, а да забият стрелите така, че да го измъчват, без да му отнемат живота.

Ти също се включваш в играта, дори си по-добър от останалите. Приближаваш се до жертвата, за да си вземеш стрелите и да ги използваш наново. Докато си още там, едно от момчетата пуска стрелата си твърде рано. Тъкмо пристъпваш към мишената, и в левия ти хълбок се забива стрела. Ти падаш на земята. От раната бликва кръв.

Много дни се луташ между живота и смъртта. Накрая оживяваш. Но целият ти живот е провален, защото стрелата те е осакатила завинаги. Сега вървиш с мъка и изобщо не можеш да тичаш.

Предстои ти да стигнеш възрастта, когато момчетата стават воини, но никога няма да станеш воин. Не можеш да ловуваш с останалите мъже. Когато те отиват на война, ти стоиш при жените у дома. За теб това е непоносимо. По-добре смърт, отколкото живот като този.

Една нощ ти се явява сън. Сънуваш собствената си смърт. Знаеш, че трябва на живо да осъществиш съня си, защото инак душата няма да намери покой след смъртта. Следващата нощ, докато всички спят, ти ставаш и отиваш на брега на близкото езеро. Вземаш едно кану. Есен е и водата е страшно студена. Ти знаеш, че не можеш да плуваш поради недъга си. Сядаш в кануто и хвърляш прощален поглед към света. После вдигаш томахавката и пробиваш дупка в брезовото кану. То потъва, ти се опитваш да плуваш, но не можеш да стигнеш много далеч. Копнееш езерото да те погълне. Най-после потъваш надолу и все по-надолу в тинята и водораслите. Така завършва този живот…

Питър потрепери. Господи, каза си той, та това е типичен Ондин-нонк. Погледът му се закова на Върна Бърд. Откъде знае всичко това? Нима всичко е чиста случайност? Възможно е. Мислено си отбеляза да провери дали поуните имат обичаи, свързани с осъществяването на сънища.

Мълчанието на Върна Бърд този път продължи дълго. После Елва Карлсен попита:

— Има ли друг живот след този?

— Не виждам друг.

Питър се чу да казва:

— Има друг. Сигурен съм, че има.

— Не виждам друг живот освен тялото, което е пред мен.

— Но преди мен — извика той с дрезгав глас, — преди този живот има друг. Кой съм бил тогава? Какво е било името ми?

— Не виждам нищо — повтори Върна Бърд. — Не виждам никого. Единствено мрак.

Той се облегна назад целият потен. Яката на ризата го душеше и той я разкопча. Слепоочията му туптяха. Искаше му се да отиде до Върна Бърд, както се беше излегнала на шезлонга си, да я разтърси така, че да я извади от транса й и да я застави да продължи още съвсем малко, да му каже и останалото. Чу Елва Карлсен да говори:

— Ти му разказа миналото. Сега това тяло желае Духовно пречистващ сеанс — Последва кратка пауза — Ще можеш ли да го направиш?

— Да.

— Как би могъл да се излекува?

— Измъчват го духове. Трябва да се обърне с лице към тях и да се пребори. Едва тогава ще се освободи.

— Това ли е всичко?

— Не — продължи Върна Бърд, — има и още нещо. Той е бил избран. А това означава, че ще стане пророк. Мисията му е да възвести истината за света. Това е божията воля.

Край на сеанса. Върна Бърд отвори очи. Секретарката духна свещите, отиде до прозорците и вдигна завесите. Горещото слънце на южнокалифорнийския следобед заля стаята. Навън двете сиамски котки, Ин и Ян, се гонеха около празния плувен басейн.

Върна Бърд протегна ръце и се прозя. После се засмя и попита Елва:

— Е, скъпа, как мина всичко?

— Чудесно — отвърна Елва. Тя свали касетката от магнетофона, написа нещо на нея и я върна в предварително надписаната кутийка. — Беше изключително интересно, Върна.

Питър не вярваше на ушите си.

— Нима не знаете какво сте ми казали?

— Нямам ни най-малка представа, драги. Никога не помня какво говоря на хората по време на транс. Случва се да прослушам някоя от касетките, за които Елва твърди, че са интересни. Едва ли бих могла да изслушам всички записи на сеансите, които съм провела за толкова години. Те са стотици.

Тя се обърна към секретарката си:

— Всъщност колко са точно?

— Хиляда осемстотин седемдесет и седем.

Върна Бърд се усмихна:

— Ето, виждаш ли? Освен това сеансите имат значение за клиентите ми, а не за мен. Каквото и да съм ти казала, драги, надявам се, че не е било нещо неприятно.

— Не — отвърна той.

— Радвам се. Винаги казвам истината, независимо каква е. А и не бих могла иначе, дори и да искам. Единствено мошениците говорят само хубави неща — нещата, които на хората им се иска да чуят. Понякога се случва някой да изпадне в истерия, да разправя, че съм лъжкиня и измамница. Хората от киното например страшно се вълнуват от моите разкрития. Оня ден тук беше една филмова звезда, жена, която едва не… всъщност няма значение.

Внезапно вниманието й бе привлечено от нещо навън; през прозореца се виждаха двете котки, които се гонеха около басейна.

— Елва, забелязала ли си, че Ян изглежда отслабнал?

— Да, зная. Той не се храни толкова добре, колкото Ин.

Върна Бърд се разтревожи:

— Може би трябва да опитаме специалната котешка храна. С чернодробен екстракт и витамини.

— Добре, ще видя дали има в нашия супермаркет.

Елва Карлсен отиде до вратата и я отвори.

— Следващият ни клиент ще дойде всеки момент, Върна. Най-добре е да се приготвиш.

Върна Бърд кимна и се усмихна на Питър.

— Довиждане, драги. Желая ти щастие.

Секретарката го поведе по коридора. Той я следваше като зашеметен. Едва успя да промърмори „довиждане“ и понечи да отвори вратата. Тя внимателно каза:

— Господин Прауд, забравихте нещо.

— Какво?

— Да платите. Седемдесет и пет долара, моля.