Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (34)

Глава тридесет и първа

В девет часа той най-сетне пристигна във вилата.

Преди да влезе, постоя на прага, загледан в езерото. Половинчатият диск на луната препускаше по небето. Езерото отразяваше мътния й блясък. Отразяваше го и алуминиевата повърхност на лодката, издърпана на брега отстрани на мостика. Нощта бе хладна, но поне вятър нямаше. Отвъд езерото се виждаше осветеният надпис „Холидей Ин“ високо над боровата горичка, същата борова горичка, над която преди много години светеше друг надпис. Макар и слабо, от магистралата на отсрещния бряг долиташе шум от преминаващи коли. Но ако оставим това, над езерото цареше почти неестествена тишина. Все още бе твърде рано за нашествието на летовниците. Повечето вили край езерото бяха тъмни, със затворени капаци, само тук-там блещукаше по някоя светлинка.

Влезе вътре и се зае да разопакова багажа си. Не носеше много неща — само малко дрехи и една-две бутилки уиски. Наел бе вилата за един месец, но на практика му бе необходима само една нощ. Тази нощ.

Преровил бе всичко само за да може да осъществи в действителност Съня с езерото. Да го пресъздаде колкото може по-вярно. И тогава той не се и съмняваше, че сънят ще престане да го измъчва, както бяха престанали всички останали. Този беше последният, най-упоритият от всички. Нямаше никакъв друг начин да се отърве от него завинаги. Разбира се, той не може да го осъществи напълно. Марша няма да присъства, така че няма да е съвсем автентично, но поне може да се постарае за всичко останало. От другите сънища знаеше, че и това е достатъчно. Все още се чудеше как точно бе станало прогонването им. След като преживееш съня наяве, след като го осъществиш, се освобождаваш от него. Също като ирокезкия Ондин-нонк. Какво значение има как става, нали върши работа? Нямаше никакво желание да се повтори преживяното в концертната зала.

След тази вечер ще се отърве и от последната си халюцинация. Ще бъде на свобода. Последният мохикан, каза си той с горчива насмешка.

Седна и отвори едната бутилка уиски. Остава много време, помисли той, докато Ан дойде. Имам нужда да си пийна малко. Мястото бе потискащо тихо. Миризмата на влага и застояло все още стоеше. Зае се да разглежда евтините кленови мебели, грозните пренатъпкани кушетки и столове със захабена тапицерия и измърсени покривки. Суонсънови явно не се грижеха много за това място. Как ли е изглеждало тук по времето на събитията от съня му? Вероятно е било обзаведено с най-доброто, което е можело да се намери тогава. Джеф и Марша са можели да си го позволят.

Наля си още уиски. Почувства се по-добре, много по-добре. Съмненията, които изпитваше относно театъра, който смяташе да разиграе, се стопиха. Скоро всичко ще свърши, каза си той. Ан ще дойде и ще изкарат целия уикенд само двамата. Усмихна се. Колко ли време ще изкарат в леглото? Най-вероятно всичкото, каза си той, ако зависи от него. Купил беше храна от един супермаркет по пътя, много храна — целият хладилник беше пълен.

Още една чаша, да му държи за из път. Наля си още малко и го изпи на един дъх. Съблече се и гол отиде до прозореца и дръпна завесите. Луната все още беше на небето, но езерото бе потънало в тъмнина. Всички вили наоколо бяха тъмни. Наоколо нямаше никой. Нямаше кой да го види.

Отвори вратата и излезе навън. Нямаше вятър, но беше доста студено и той потрепери. Хвърли поглед надолу към езерото. Изглеждаше като изцъклено от студ. Представи си колко ледена е водата му. За миг се поколеба дали да не зареже тази щура идея. И без това беше толкова неразумно, просто глупаво. Изкушаваше се да се върне, да се облече и да почака Ан да дойде. Главата му беше замаяна. Ондин-нонк. Безумен, ненормален обичай.

Тръгна надолу към мостика. Онази далечна нощ, когато Джеф Чейпин, гол като пушка, беше тръгнал на разходка, пътечката бе посипана с чакъл. Сега беше от дялан камък. Нямаше ги и белосаните камъчета отстрани.

Стъпи на пристана. Застана нерешително, целият разтреперан. Пред него се разстилаше езерото. Изпълнено с очакване, то леко се плискаше в алуминиевите варели, подкрепящи пристана. Студено, страшно студено. Видя светещия надпис на мотела отсреща — той сякаш го зовеше, мамеше го приветливо. Каза си, че когато Ан дойде, може би ще е по-добре, ако не стоят във вилата. И без това обстановката не беше от най-приятните — невзрачна и безвкусна. Може после да отидат до мотела. Да пийнат по нещо в бара, да си наемат голяма, удобна стая и да прекарат там уикенда — като господин и госпожа Питър Прауд.

Приседна леко на ръба на мостика и погледна надолу във водата. Камъните се виждаха измежду поклащащите се растения. Поседя малко така замислен. Накрая се реши. Щом е стигнал дотук, най-добре е да го направи и да сложи край на всичко.

Пое си дълбоко въздух и потопи пръсти във водата. Студена си беше наистина. Пое си още по-дълбоко въздух. Е, какво пък толкова.

Потопи се целият. Тялото му стана безчувствено от ледената вода, но полека-лека взе да свиква и с това. Насочи се право към средата на езерото в посока към светещия надпис. Не се канеше да преплува цялото разстояние дотам, в никакъв случай. Просто ще изплува двеста-триста метра навътре. После ще се върне обратно, когато усети, че студът прониква чак в костите му.

Плуваше леко и гладко. Свикнал беше с топлите води на езерата и реките в Южна Калифорния и от студената вода се чувстваше особено опиянен. Уискито още го топлеше. Кръвта му леко го гъделичкаше.

Малко се умори, обърна се по гръб да си почине. Видя плешивината отстрани на планината, голото каменно петно. Също както Джеф Чейпин го бе видял преди близо трийсет години. Но сега дърветата наоколо му не блестяха с пищните есенни цветове, а тънеха в пролетната изобилна зеленина. Обаче водата вероятно беше също толкова студена, колкото по време на последното плувно премеждие на Джеф Чейпин.

Обърна се и заплува по-нататък. На дълги разстояния беше добър, не се изморяваше лесно. Стигна средата на езерото преди дори да разбере, че е плувал толкова много. Реши, че е време да се връща.

Точно докато се обръщаше, видя автомобилните фарове да завиват към вилата. За миг дори осветиха лицето му. Заслепиха го, макар че разстоянието не беше малко. После рязко угаснаха.

Това е Ан, каза си той. Съвещанието й явно е свършило по-рано, защото идваше близо два часа преди уреченото време.

Той заплува обратно. Един облак закри луната и всичко потъна в тъмнина. Чувстваше се леко уморен и студът започваше да го безпокои. Чудесно би било да се прибере във вилата, да се натопи в горещата вана, да пийнат по чашка с Ан и да се пъхнат заедно под одеялата. Мисълта му подейства ободряващо. Вярно, че тя го свари малко неподготвен. Ще се наложи да й обясни много неща. Тя ще иска да знае какво го е накарало да се къпе гол посред нощ в ледените води на езерото. Ще трябва да измисли някаква история.

Осветената вила се виждаше точно напред. Сигурно Ан се чудеше какво може да му се е случило. Сигурно ще забележи, че колата му е там. Той забърза. Облакът премина през лунния лик.

И тогава видя лодката.

Тя идваше към него, носеше се доста бързо. Моторът й се чуваше много добре. Светлината на луната хвърляше отблясъци върху металната й обшивка. Това навярно бе лодката, която лежеше на брега до мостика. Той напрегна очи и забеляза, че в лодката има жена.

Усмихна се. Ан го бе видяла, когато фаровете попаднаха върху него, и сега идваше да го вземе. Сигурно щеше добре да му се накара, че върши подобни глупости. Но лодката приближи и той видя, че жената в нея не е Ан.

Беше Марша Чейпин.

Той спря да плува и взе да рита с крака на едно място. Гледаше я как приближава към него и не можеше да повярва на очите си. Напрегна отново очи. Може би все пак е Ан? Въображението му си правеше шеги с него. Сигурно отново му се привижда сънят.

Но в действителност това бе Марша. Не можеше да я сбърка вече. Лицето й се виждаше съвсем ясно. Изпънато и бледо. Със странно изражение, като причудлива маска на лунната светлина.

Господи, помисли той, какво прави тя тук? Но всъщност много добре знаеше.

Страхът го сграбчи за гърлото. Целият се затресе от ужас. Не можеше да откъсне очи от нея, а тя приближаваше. Почувства се съвсем безпомощен. Нямаше къде да избяга. Езерото се бе оказало капан за него. Всичко беше толкова нелепо, че той се изсмя неочаквано. Това трябва да е сън. Не може да е истина.

„Това е мястото на решителната среща, нали така, Марша?“

Но това е било през 1946, а сега е 1974. И всичко е истина. Езерото е истинско, лодката е истинска, нощта е истинска, жената в лодката също и аз самият съм тук, цапам във водата като паток, студът, страхът ми също са истински.

Тя изключи мотора. Лодката го подмина на няколко метра. Тя го мярна с поглед, очите й трескаво блестяха. Бледността й се подсилваше още повече на лунната светлина, която придаваше на скованото й лице зловещ вид. Забеляза, че е облечена в обикновено палто. Преди години палтото й е било кожено. Колкото и нелепо да бе, той се зачуди дали отдолу не е гола.

— Не биваше да се връщаш, Джеф.

Трябва да измисли нещо. Бързо.

— Аз не съм Джеф — отвърна той. — Аз съм Питър Прауд.

— О, не, скъпи, знам кой си. Твоят приятел ми каза.

Устата й видимо затрепери. На устните й имаше пяна. Разбра, че тя напълно е изгубила разума си.

— Марша — заговори той отчаяно, — чуй какво ще ти кажа.

— Защо не си остана където си бил? — Гласът й приличаше повече на писък, на вой. — Защо ти трябваше да се връщаш, Джеф? Нямаш право да постъпваш така.

— Изслушай ме. За бога, Марша, чуй какво ще ти кажа. Аз не съм твоят съпруг. Джеф Чейпин е мъртъв. Разбираш ли? Мъртъв. Аз съм друг човек. Питър Прауд…

— Аз те обичах много, скъпи. Никога няма да разбереш колко много те обичах. Но ти не вярваше. Не ме оставяше да си отдъхна. Толкова години не ми даваше покой. Сега пак си се върнал да ме тормозиш. Ти си зъл човек, Джеф. По-зъл, отколкото беше преди. Ти си жестоко чудовище. И не става дума само за мен, но и за Ан. Върнал си се да прелъстиш собствената си дъщеря. Детето ни. Как можа да направиш такова нещо, Джеф? Та ти си й баща! Как можа да направиш тази мръсотия? Спал си с нея, мръсен негодник такъв. А тя не знае кой си ти всъщност. Но аз зная, Джеф. Не заслужаваш да живееш отново. Заставяш ме да повторя всичко — отново.

Гласът й беше печален, мъченически. Той прецени разстоянието до лодката, което се бе скъсило — само няколко педи. Няколко бързи замахвания с ръце и може да я хване неподготвена. Възможно е, ще се хване за борда и ще я преобърне. Но се чувстваше толкова уморен и вкочанен. Не беше сигурен, че ще му стигнат силите. Но трябва да опита. Това бе единственият му шанс. Допускаше, че тя ще се опита да го удари с веслото, както бе постъпила преди. Трябва да внимава — да я заобиколи, да се гмурне под водата.

Всъщност не знаеше какво смята да прави тя. Явно беше забелязала, че е уморен. Може да се опита да му попречи да стигне до брега, да препречва пътя му с лодката, така че да е принуден непрекъснато да я заобикаля. Да го държи с веслото настрани, така че в края на краищата да се умори толкова, че да не може да плува повече и да се удави.

— Дявол да те вземе, Джеф, защо не си остана сред мъртвите?

СЕГА.

Изхвърли се към лодката с ръце и крака. Видя стреснатото й лице, отворената й уста. Тя се изправи рязко и пъхна ръка под палтото си. Тъкмо преди да посегне и да се хване за лодката, го видя насочено право в лицето му — дулото на пистолета. Нямаше повече от четири-пет педи от лицето му. Едва се бе закачил с върховете на пръстите си за борда на лодката, когато видя ослепителния блясък, чу гърмежът да отеква в двата бряга на езерото.

В този последен миг от живота му лицето й се запечата върху ретината на очите му. Той го прехвърли в паметта си за вечни времена. Това бе последното му съзнателно мигновение, преди да потъне. След това езерото го погълна. Потъваше бавно, бавно, преобърна се един-два пъти, преди дъното да го обгърне. Той остана да лежи там, обезобразеното му лице заровено дълбоко в дебелия пласт тиня.