Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (7)

Глава шеста

Цялата нощ не можа да заспи.

На следващата сутрин, измъчен и със замъглен поглед, той отлетя на север до един град в областта Моно — града Бриджпорт. Бяха го призовали от Калифорнийските индиански законодателни служби и от Фонда за правата на коренното индианско население да даде показания по въпроса за една малка колония на индианците паюти, които искаха да запазят двайсетина акра от наследствените си земи, които правителството предвиждаше да бъдат превърнати в обработваема площ.

Задачата му като експерт беше да свидетелства, че жителите в колонията са законни наследници на племето паюти; също така, че техните прадеди са населявали тези земи много преди в тяхната равнина на високото плато да дойдат първите бели заселници, и още, че те населяват тази земи напълно законно по силата на мирен договор. Ако паютите загубеха земите си, а заедно с това и положението си на постоянно пребиваващи там, те нямаше да могат да се включат във федералната програма за жилищна помощ — програма, създадена специално за подобряване на жизненото им равнище, което изцяло зависеше от социалните помощи, тъй като бяха безработни.

Когато получи призовката, той реши, че няма да отиде.

Причината не беше само в умората му. Просто не можеше да подреди добре показанията си. Паметта му изневеряваше. Непрекъснато му се налагаше да прави справки в папките, които носеше в куфарчето си. Трудно му беше да намери сред книжата си необходимите документи. Чуваше неспокойното раздвижване сред арбитрите, недоумяващия им шепот. По време на встъпителното си слово спираше и заекваше. Юрисконсултът от вътрешното министерство го подложи на кръстосан разпит и хвана Питър да си противоречи. Всичко беше толкова объркано и нереално. Показанията на Питър, макар и изпълнени с добри намерения, причиниха само вреда. На практика той призна, че групата паюти са се настанили незаконно в тези земи. По силата на указ, издаден през 1914 година от старото Министерство на земята и на Закона за пустеещите земи, техните земи били продадени на лице с неиндиански произход, което твърдеше, че мястото е обезлюдено. Питър знаеше, че това е незаконно, но не успя да го докаже, защото този ден просто не беше на себе си.

Когато свършиха да го разпитват, той напусна залата със зачервено лице. Един от сенаторите от Комисията по индианските въпроси, който беше на страната на индианците, го изгледа враждебно. Хората, които го бяха призовали като експерт, не казаха нищо, но го гледаха с неприязън. Малцината паюти в залата го наблюдаваха с мълчание. Знаеше, че дълго няма да забрави техните обезверени, огорчени лица.

Излезе на улицата. Виеше му се свят и се олюляваше. Разбра, че няма да може да се върне същия ден в Лос Анджелис. Беше страшно уморен. Трябваше да се наспи.

Намери някакъв мотел и се регистрира там.

Най-напред му се яви Сънят с бебето. Намираше се в някаква много тиха стая, детска стая, беше късно през нощта. Имаше бяло бебешко кошче с розови одеялца. Чуваше се бебешки плач. Той вдигна бебето на ръце. Усети горещата детска бузка до своята, подуши миризмата на изпражнения и урина. В този момент на вратата се показа тя по нощница и го погледна тревожно — беше Марша…

Почти незабавно последва Сънят на скалата. Беше нощ и той се намираше на обрасла с трева издатина точно на края на висока скала. Долу в равнината се виждаше лъкатушеща река и безбройните светлинки на града, простиращ се от двете й страни. Бяха двамата с Марша, голи. Отпуснаха са на тревата, тя разтвори краката си за него, а той се намести отгоре…

И накрая, Сънят с автомобила.

Същият като предишния път, до последната подробност. Колата беше открита и се движеше много бързо. Клоните на дърветата профучаваха над главите им. Небето беше ясно, цялото обсипано със звезди. Виждаше се тънкият сърп на луната. На врата си червенокосата носеше червено шалче, косите й се вееха на вятъра, а по лицето й се четеше екстаз. Чуваше я, че пее нещо, но не можеше да познае песента. Моторът доволно бръмчеше. Движеха се съвсем плавно, без никакво потрепване. Имаше усещането, че скоро ще излетят, сякаш се намираха на писта за самолети. Скоро щяха да се отделят от земята и да полетят над дърветата и към звездите. Момичето седеше със затворени очи и отметната назад глава. Продължаваше да пее, но думите се губеха на вятъра.

Също както и преди, той беше запленен от колата. Тя беше издължена, ниска и заоблена. С големи извити калници. С дебела черна настилка на пода; с червена кожена тапицерия. Арматурно табло от скъп орехов фурнир. Цветен скоростомер. Отбеляза, че километражът показва 18 342 мили. Въпреки че от мястото си зад кормилото не можеше да я види отвън, той много добре знаеше как изглежда.

Спътничката му продължаваше да си пее, забравила всичко останало.

Очите й бяха затворени, на устните й, пълни и червени, беше изписана усмивка на безкрайно задоволство.

Той настъпи газта. Скоростомерът смени цвета си от жълто на червено. Шейсет. Седемдесет. Вече летяха. Наистина летяха…

Събуди се.

Беше проспал целия следобед и цялата нощ. Облече се, закуси и потегли към летището.

Вече в самолета, той се замисли за Съня с автомобила, който започваше да го преследва като мания. Той беше най-наситен с подробности. Буквално виждаше колата пред себе си. Ставаше му странно само като се сетеше колко ясно я виждаше. Дори и километражът. Осемнайсет хиляди триста четиридесет и две мили. Какви изненади го очакваха още?

Колата беше стар модел, скъпа направа, отпреди много години. Повече не можеше да каже за нея. Не беше запален по коли; старите модели не го интересуваха. Само веднъж беше ходил на изложение в някакъв музей, дори не помнеше къде. Ходил беше и на състезание за стари коли — караха ги мъже със старомодни шофьорски кепета, огромни ръкавици и очила; жените носеха широкополи капели с воалетки. Шествието премина по магистралата — фордове модел Т, „Пиърс Ароуз“ и други от този род. Знаеше, че принадлежат на някакъв клуб, където хората се срещаха да обядват заедно, да посетят някой и друг търг и да следят обявите за стари коли.

Но неговото впечатление бе, че колата от неговите видения беше много по-нова от музейните експонати. Загриза го любопитство. Едва дочака самолетът да кацне на международното летище в Лос Анджелис.

Взе колата си от паркинга и вместо да потегли към къщи, се отправи към университетското градче. Паркира там и бързо се запъти покрай Бънч Хол, Хейнс Хол и прекоси площада „Диксън“. Вървеше, сякаш го тегли нещо. Сърцето му биеше лудо, от вълнение кръвта му кипеше.

Влезе в библиотеката и отиде право при консултанта. Преди него имаше двама студенти. Изчака ги търпеливо. Първата студентка се интересуваше къде може да намери някаква книга по бродерия. Следващият търсеше материали върху процесите на преобразуване на енергията в кинетичната химия. На младежа му бе любезно обяснено, че е сбъркал мястото — би трябвало да се поинтересува в природонаучната библиотека.

Най-после дойде ред и на Питър.

— Какво обичате?

— Търся някакъв справочник за коли стари модели.

— Разбирам — момичето се замисли. — Мисля, че имаме няколко.

Заведе го до един рафт.

— На тази полица са.

Наистина имаше няколко книги на тази тема. Той ги прегледа една след друга и скоро върна онези, които бяха посветени на най-старите модели, както и занимаващите се с древните модели форд Т, „Дюран“ и „Мармън“. Неговата не беше толкова стара.

Останалите прелисти много внимателно, страница по страница. „История на автомобила в картинки“, „Колите от началото на трийсетте“, „Съкровищницата на американските коли. Спортни и класически модели“. Разгледа всяка илюстрация поотделно. Коли от миналото с познати имена: „Кадилак“, „Линкълн“, „Крайслер“. Смътно познати имена: „Пиърс Ароу“, „Дюйзенбърг“, „Ла Сал“, „Даймлер“, „Корд“ и „Щуц“. Екзотични и почти забравени имена: „Дьо Гран Люкс“, „Испано-Суиза“, „Изота-Фраскини“, „Мармън“, „Пиърлес“ и „Уилс Сейнт Клерс“.

Най-после го откри. На стр. 158 от „Прочутите американски автомобили“. Неговата кола.

Съвсем същото копие — имаше красива снимка както на вътрешността, така и отвън. Не можеше да не я познае.

Под снимките пишеше:

„ПАКАРД КЛИПЕР“. Открита кола с гюрук. Последен сред класическите модели „Пакард“. Начало на производството 25 август 1941. Край на производството 9 февруари 1942, когато правителството спира всички нови модели за цялото времетраене на войната. За петте месеца са направени 33 776 екземпляра.

Характерна за този модел скъпи луксозни осемцилиндрови коли е широката предна решетка на радиатора с къси напречни лайстни, както и големите колела с кръгли тасове. Калниците са обемни и пищно заоблени. Клиперите дължат славата си (главно сред по-заможните клиенти) на ниската си издължена форма, наподобяваща състезателен модел.

Купето на този модел е обзаведено с червена тапицерия от истинска кожа и черна тъкана подова настилка. Заслужава да се отбележи арматурното табло от орехов фурнир и монтираното в средата му радио с отделни копчета за различните станции. Единствен по рода си е скоростомерът му с цветен индикатор, който мени цвета си според скоростта: от нула до тридесет е зелен, от тридесет до петдесет — жълт, а от петдесет нагоре — червен…

Отиде с книгата до копирната машина, направи копие на стр. 158 и го пъхна в куфарчето си.

На излизане от библиотеката той внезапно се закова посред площад „Диксън“.

Смътно съзнаваше, че привлича вниманието на минувачите. Студентите, които вървяха на групички, се спираха да го изгледат. Едно момиче почти се обърна да го попита дали не му е зле, но после реши да отмине и само сви рамене.

Остана неподвижен дълго време.

Внезапно го беше осенила мисълта, че е роден през 1946 година. По-точно на 10 октомври 1946. Горе-долу по същото време, когато онази кола е била на мода.

Запъти се бавно към гараж № 3. Вече нямаше никакво съмнение.

Явно в предишния си живот той е бил мъжът, когото сега наричаше X. Замисли се що за човек е бил X, какви ли са били мислите му, какви — делата му, за какъв са го смятали хората. Хрумна му неприятната мисъл, че X може да е бил лош човек. Възможно бе той да е извършил някакво непростимо деяние спрямо онази жена Марша. Иначе защо ще си служи така злостно с убийственото си оръжие, защо ще го размахва с такава очевидна омраза? Защо ще го убива в разцвета на силите му?

А преди X? Прераждането е свързано с многократни превъплъщения. То означава, че се раждаш и умираш и след това се раждаш отново. Душата си остава непроменена, но обитава различни тела едно след друго. Кой ли е бил той преди X? Що за човек е бил? Добър или лош? Мислеше се за културен и почтен човек, но откъде да знае дали в някой предишен живот не е бил изнасилвач или пък убиец? Тази мисъл му беше неприятна. Но, разбира се, той никога няма да научи истината.