Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (19)

Глава седемнадесета

На сутринта закуси в стаята си. Тъй като не знаеше откъде да започне, той се зарови в телефонния указател.

За краткото време, което беше прекарал тук, разбра, че Ривърсайд е доста голям град, населението му трябва да беше около двеста хиляди души. В телефонния указател бяха включени не само жителите на Ривърсайд, но и на околните по-малки населени места.

Започваше издирването си с три изходни предположения. Първо, че Марша не е била обвинена в убийство. Второ, че тя все още е жива. И трето, че продължава да живее в Ривърсайд. Зае се да провери всички жени на име Марша, които бяха записани в телефонния указател. Надяваше се, че някое от фамилните имена може да задвижи някой далечен спомен, да отвори някое скрито кътче на паметта му.

Докато стигна до буквата Р, беше проверил двадесетина имена, започващи с Марша. Никое от фамилните имена не му говореше нищо. Освен това в Ривърсайд сигурно имаше още петдесет или дори сто Марши, които нямаше да може да открие, защото бяха регистрирани само под името на съпруга си. Той с отвращение захвърли указателя на леглото. Беше попаднал на задънена улица.

Единственото разковниче си оставаше все пак Марша. Ако успееше да открие коя е, щеше да разбере и кой е бил той.

Слезе долу. Възрастният служител дежуреше на гишето. Той се усмихна на Питър.

— Добро утро, господине.

— Добро утро.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Търся езеро някъде наблизо.

— Да. Какво езеро?

— Не си спомням името му. Като дете съм живял тук и помня само, че родителите ми имаха вила там.

Служителят го изгледа изпитателно:

— Ами тук наоколо има много езера…

— Да, знам, но доколкото си спомням, близо до това езеро имаше голям хотел, наречен „Пуритан“. Може би „Пуритански дом“ или „Пуритански хан“, или нещо подобно…

— О, сигурно говорите за езерото Нипмък.

— Нипмък ли?

— Да, господине, там имаше хотел „Пуритан“ на северния бряг на езерото. Но когато построиха новата магистрала преди около пет години и направиха околовръстното шосе, го събориха и построиха мотел.

— Аха. И как мога да го намеря?

— Сега — каза служителят — ще ви покажа на картата. — Той взе една папка от масата. — На двайсетина мили оттук е. Ако минете по магистралата „Майлс Морган“, ще стигнете за нула време.

Нипмък. Името му се стори твърде познато. На езика на местното индианско племе думата означаваше „сладководно място за ловене на риба“. Племето на нипмъките беше едно от вътрешноконтиненталните индиански племена в централната част на Масачузетс. Те се присъединили към вражески настроените племена при избухването на войната с крал Филип и по-късно бяха избягали в Канада или на запад при мохиканите и другите племена от басейна на река Хъдсън. Нипмък — ето още нещо за книгата му, която все някой ден трябваше да довърши.

Пое надолу по главната улица. Стрелките показваха, че на магистралата „Майлс Морган“ може да се излезе откъм другата страна на площад „Корт“. Мина покрай сградата на кметството и за малко спря до бордюра. Една табела от другата страна на сградата бе привлякла вниманието му: „Ривърсайдски полицейски участък“.

Хрумна му, че отговорът на загадката може би се крие тук. Може би само част от отговора, а може и целият. Ако жената от сънищата му е била заловена и осъдена за убийство, те щяха да имат някакви сведения. Нищо че са минали трийсет и пет години.

Тръгна да обикаля площада, търсейки място да паркира. Предното стъкло сякаш се бе замъглило — едва виждаше уличното движение отвън. Яката му бе мокра от пот. Беше толкова просто — да влезе и да попита.

Замисли се — не беше чак толкова просто. Даже би могло да стане доста сложно. В главата му се разви сценарият на цялото събитие. Червенобузестият сержант на гишето ще го погледне и ще каже:

— Какво обичате, господине?

— Чудя се дали бихте могли да ми дадете някои сведения, господин сержант.

— Какви сведения?

— Става дума за убийство, извършено на езерото Нипмък някъде през четиридесетте години.

Представи си как сините очи на сержанта го поглеждат с нарастващ интерес и той вече е нащрек:

— През четиридесетте, казвате?

— Да.

— Но това е доста отдавна. Ще трябва да проверя. По какъв начин е извършено убийството?

— Ами сигурно е приличало на нещастен случай. Но е било убийство. Жертвата е била намерена гола, бил е мъж. Сигурно е трябвало да се претърсва езерото за трупа или пък са го намерили вече изплувал…

— Как се казва жертвата?

— Не зная името му

— Спомняте ли си името на убиеца?

— Не, не го знам и него, но е била жена.

— Да, ясно, била е жена.

— Точно така.

— Значи знаете, че някаква жена е убила един гол мъж, но не знаете името й?

— Казах ви, че не знам. Даже не съм сигурен дали полицията изобщо е разбрала нещо за нея, но ако се знае нещо, то сигурно е при вас.

Не беше никак трудно да си представи с какъв поглед ще го изгледа дежурният полицай при тези му думи — щеше да си помисли, че насреща му стои побъркан. Но освен това той щеше да стане подозрителен.

— Как се казвате, господине?

— Питър. Питър Прауд.

— Защо се интересувате от всичко това?

— Ами просто така, интересувам се.

— Не отговаряте на въпроса ми, господин Прауд.

— Вижте какво, господин сержант, аз само исках да разбера…

— Как точно е станало това убийство? Можете ли да ни съобщите подробностите около него?

— Ами мъжът плувал на лунна светлина. Жената се приближава с лодката. Жената се казва Марша. Тя удря мъжа с веслото по главата два или три пъти. Той потъва…

— А откъде знаете за това?

— Ами сънувах го. Просто го видях насън.

— Да, разбирам. Видели сте го насън.

— Много съжалявам, че ви обезпокоих, господин сержант. Забравете, че…

— Почакайте, господине. Не бързайте толкова. Може би ще е по-добре да попитаме началството…

Питър чак се сви от преживяното наум.

— Видях го насън, господин лейтенант. Истина е, всичко е станало точно така в действителност. Откъде знам ли? Ами нали тъкмо аз съм потърпевшият. Тоест в миналия си живот…

Кажи го още веднъж, Прауд, и ще ти стане ясно колко ненормално звучи.

Няколко неща биха могли да произтекат от това — или просто щяха да го изхвърлят оттам, или да го предадат в лудницата. От любопитство дори можеха да си направят труда да проверят в регистрите. И ако не намереха никакви сведения за убийство, извършено на езерото Нипмък през четиридесетте? Тогава щеше да стане ясно, че Марша се е измъкнала суха от водата. Но полицията може би щеше да се заинтересува от думите му независимо колко безумно звучаха, да се заинтересува дотолкова, че да възбуди следствие — срещу самия него. Кой всъщност му е казал? Откъде има тези сведения? Какъв интерес има да се рови в това?

Късно сутринта тротоарите бяха пълни с хора, които влизаха и излизаха от магазините. Той се взираше в минувачите иззад прозореца на колата. Ставаше му вече навик да се взира в лицата и да ги сравнява с физиономиите от собствените си сънища. Особено физиономиите на жени на около петдесет години.

Потегли към езерото. Отначало мислеше само да види доколко отговаря на видяното в халюцинациите му. Но сега разбираше, че там диренето му би могло да намери своя край. Може би при Нипмък ще открие себе си. Ако, разбира се, има късмет.

Зави по магистралата и закова на шейсет мили в час.

Вълнението му растеше. Колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше увереността му, че отговорът се крие някъде край езерото.

Беше хубав, ясен пролетен ден. На запад се виждаха изронените останки на преди величествено извисяващите се гористи планински върхове, на изток — хребетът на централните Масачузетски възвишения. В равнината между тях имаше дребни ферми, земята бе току-що изорана за посев, виждаха се тютюневи насаждения. Местността бе камениста. Спомни си за един отдавна забравен курс по геология, където бе научил, че този район е претърпял големи изменения през ледниковия период. Огромните ледникови езици си бяха проправяли път към океана — като гигантски тарани те са тласкали тонове канари и чакъл пред себе си, пръскайки каменни отломки навред, откъдето минат. На места се виждаха грамади ледникови наноси и дълги тесни чакълести хребети. Мярнаха му се две-три изоставени каменоломни, пълни с вода.

Същото свръхестествено чувство го обзе — „Бил съм тук и преди“.

Интересно дали под формата на X се е родил и е отраснал в района на Ривърсайд. Защо не? В съня му X бе почти на неговата сегашна възраст — двайсет и седем годишен. Следователно, ако е загинал през четиридесетте — според данните в съня, — трябва да е роден някъде между 1910 и 1920. Като малко момче сигурно се е катерил по ледниковите наноси и е тичал край чакълените насипи. Гмуркал се е в студените чисти вирове на бившите каменоломни, скачал е от надвисналите отгоре им канари, внимавал е да не си строши врата о някой скрит в тинята и водораслите издатък. Краката му са усещали заоблените речни камъчета, докато е газил из потоците и рекичките, слушал е грохота на водите, спускащи се от гранитните прорези по време на пролетното прииждане на реките в Нова Англия, загубил е сигурно не една кукичка за въдица по каменистото дъно.

В унеса си неочаквано стигна до табелата. Едва успя да мерне надписа: „ИЗХОД 16: ЕЗЕРО НИПМЪК“. Натисна здраво спирачката. Гумите изсвириха. Някой ядосано натисна клаксон подире му.

След няколко минути пристигна до езерото. Караше бавно по тесния двулентов асфалтов път, който се виеше покрай брега. Видя гладкото голо петно на планината — същото като в Съня с езерото. Мотелът се издигаше зад същата борова горичка на мястото на хотел „Пуритан“.

Но все още не можеше да открие вилата. От Съня с езерото я познаваше съвсем ясно: външната скара, туристическата масичка, очертаната с варосани камъчета чакълеста пътечка, която водеше към мостика, и, разбира се, самия мостик. В спомените му мястото беше оградено с горички, от двете страни и по целия бряг на езерото бяха пръснати вилите. Уверен беше, че ще го познае от пръв поглед.

Сега обаче не беше толкова сигурен. Брегът почти не се виждаше от вилите — плътно притиснати една до друга, почти без никакво пространство помежду им. През изминалите трийсет и пет години строителството се бе развихрило и тук. Тук-там дори имаше по две-три вили между пътя и водата. Почти всички имаха мостик като този от сънищата му. Виждаха му се еднакви, сякаш ги бе строил един и същ предприемач. Малки, спретнати къщички с табелки, на които пишеше: „Тук живеят Уилсънови.“, „Джордж и Мей“, „Фред и Алис“, „Чарли и Джоан“. Сега, през април, те, естествено, бяха необитаеми. Имаха поизоставен вид, малко занемарени и облъскани от зимата.

Караше бавно. Никоя не напомняше неговата. Знаеше, че е разположена приблизително срещу хотела, следователно на южния бряг на езерото. Човек можеше да застане на стотици места на южния бряг и все да бъде с лице към отсрещния. Освен това той нямаше представа как изглежда вилата откъм пътя, а не можеше да обикаля всяка виличка на южния бряг. След три десетилетия вилата може би имаше нов мостик, нова пътечка, нови неща по двора. Може би старата постройка е съборена и на мястото й има нова. Въпреки че някои явно изпитваха нужда от по-добро стопанисване, повечето вили, изглежда, бяха построени доста скоро, преди около пет-десет години.

Планът му се бе сторил много прост. Да намери вилата, после да открие кои са собствениците й. Те може би ще знаят кои са били собствениците през четиридесетте години и къде може да ги намери. Така ще открие своето име. Но очевидно това беше невъзможно.

Той караше бавно по тясното шосе, което накрая го отведе до един обществен плаж. Оттук се откриваше изглед към цялото езеро. Паркира колата и отиде до една от дървените масички върху затревената площ непосредствено до пясъчната ивица. Седна на масичката и се загледа в езерото.

Мястото беше толкова тихо, толкова празно и пусто. След месец-два Нипмък щеше да се съживи. Плажът щеше да се напълни с летовници, със смях и закачки, млади красавици щяха да се препичат на слънцето, деца да тичат наоколо, да пищят и да се плискат из водата. Езерото щеше да се покрие с лодки, чиито мотори ще нарушават покоя на природата. А на отвъдната страна на езерото и по планината голите дървета ще се покрият с пищната лятна зеленина.

Но сега беше април и наоколо цареше тишина, а въздухът беше хладен. Случаен ветрец полъхваше и спираше, набраздявайки повърхността на езерото.

Погледът му се спря на една точка в средата на езерото. „Ей там — каза си той — е мястото, където съм умрял.“

Какво ли се е случило след това? Дали са го извадили? Дали са претърсвали езерото заради него? Или може би тялото му е изплувало на повърхността? Дали Марша е съобщила за смъртта му? Или са го обявили за безследно изчезнал? А може би се е заплел в растителността по дъното. Може би още лежеше на дъното с изгнила плът, изяден от рибите.

Не можеше да откъсне поглед от онова място в езерото, където по негова преценка бе потънал. Внезапно слънцето се скри зад един облак и той разбра, че повече не може да остане на това място. Стана и бавно се запъти към колата.

 

 

Спря в една бензиностанция на кръстовището на шосето, което водеше към езерото, и пътя, който свързваше езерото с магистралата.

На табелата пишеше: „При Поп Джонсън“. Към бензиностанцията имаше и нещо като смесен магазин. Собственикът се подаде от магазина. Той беше на около шейсет и пет години и вървеше с бавна достолепна походка. Носеше мръсновата бейзболна шапка и дебела карирана риза.

— Добър ден.

— Добър ден.

— Да я пълним ли?

— Ако обичате.

Собственикът включи помпата, вкара маркуча в резервоара и отиде да измие предното стъкло. Докато пръскаше стъклото със спрея за почистване, Питър изучаваше набръчканото му обветрено лице — дали той знаеше нещо?

Ще трябва да измисли някаква история, за да го забаламоса, разбира се. Излезе от колата, отиде до автомата за безалкохолни напитки пред магазина и пусна необходимите монети. Кутията с кока-кола се изтърколи шумно отдолу. Отчупи отвора и отпи, обмисляйки как да подеме разговора. Собственикът на бензиностанцията изглеждаше простоват човечец — може и да му повярва. Той се приближи.

— Бие ли сте Поп?

— Да, аз съм.

— От дълго време ли живеете при езерото?

— Цял живот. Тук съм роден.

— Чудя се, дали не бихте ми разказали туй-онуй?

— Може и да мога.

— Ами, виждате ли, аз съм писател. Пиша за разни загадъчни истории. В момента се занимавам с поредица от статии за прочути убийства в миналото тук, в Нова Англия. За един от бостънските вестници.

Възрастният човек го изгледа.

— Какво знаете вие. Убийства! Жена ми е пощуряла по тия неща. Не изпуска предаване по телевизията. Аз много-много не се интересувам от тия работи.

— Казаха ми, че някъде тук, на езерото Нипмък, навремето станало някакво убийство, около което се вдигнал голям шум. Преди много време обаче, още през четиридесетте, ако не се лъжа. Казаха ми, че се вдигнала голяма врява. Само че онзи, който ми каза, не можа да си спомни името на пострадалия. Рекох си, дали пък вие не го знаете…

Собственикът на бензиностанцията сви уста и се замисли.

— Четиридесетте, а? — После воднистите му очи се оживиха. — Ами да. Сетих се. Сигурно става дума за убийството на Грейди.

— На Грейди ли?

— Да, един мъж на име Грейди. Имаше вила на езерото.

— Така ли?

— Намериха тялото му в езерото. Ужасна работа.

Питър притаи дъх. Едва успя да изрече:

— Какво е станало?

— Ами никой не знае какво е станало. Така и не откриха кой го е направил. Обаче гърлото на Грейди било прерязано и бил намушкан поне на десетина места с нож. Казват, че бил някой маниак. Без никаква причина. Чарли всички го обичаха. Ама изкараха акъла на хората, които живееха наоколо, за сума ти време. Взеха да си заключват вратите нощем, не смееха да си покажат носа навън. Страх ги беше да не би оня маниак да се върне и да нападне още някой. Ама добре, че не се върна. Писаха по всички вестници. Не помня коя година беше точно, но можете да проверите.

— Много благодаря. Непременно ще проверя. Това ли е единственото убийство наоколо?

— Ами да, поне аз не знам друго. А пък ако е станало такова нещо, не може да не го разбера.

Питър едва преглътна огорчението си.

— Сигурно има и доста нещастни случаи.

— Какви нещастни случаи? — опули се бензинджията.

— Ами такива — удавници.

— А, да. Доста хора са се удавили. Работата е в това, че пролетно време водата е страшно студена и на хората им се схващат на кой крак, на кой ръка. А пък колко са се обърнали с лодки и канута и са се заплели в дъното. По дъното тука има много гъста растителност. Такива ми ти работи. Ама вие май не търсите точно тия неща…

— Не.

Бензинджията погледна циферблата на помпата.

— Четири долара и осемдесет и пет цента, господине.

Плати, поблагодари му и потегли. Значи така, каза си той.

Сладката, добричка Марша. Значи все пак се е измъкнала суха от водата.

 

 

По пътя обратно към Ривърсайд го заваля дъжд. За няколко минути дъждът се превърна в плътна завеса.

Оставаше му още една-единствена възможност. Днес бе събота. Трябваше да се върне в Лос Анджелис в понеделник. Последната част от семестъра започваше скоро, а той имаше много административни задачи преди самата учебна работа. Но преди да отлети за вкъщи след един ден, трябваше да опита и тази последна възможност. Вали не вали, но трябва да провери Съня с дървото. Не разчиташе да открие кой знае какво, но беше длъжен да опита.

Слезе от магистралата, преди да стигне в самия Ривърсайд. Пое по доста натоварено четирилентово шосе. Караше обхванат отново от свръхестественото усещане, че и преди е шофирал по този път. Само че тогава колата беше пакард „Клипер“, а не понтиак под наем.

Дъждът не спираше да се излива на потоци. Часовникът му показваше 2:30. Усети, че е гладен. Отби се в един от търговските центрове, паркира колата и изтича под дъжда до един голям магазин с щанд за закуски. Поръча хамбургер на една от сервитьорките, която носеше значка с името си — Джоан.

— Неприятен ден, нали?

— Само това да беше.

— Джоан, чудя се дали не можете да ми помогнете. Опитвам се да открия един парк тук, в Ривърсайд.

— Кой парк?

— Не му зная името.

— Не сте ли оттук?

— Не.

— Ами имаме три парка в града и ако не му знаете името, трудно ще го откриете — тя хвърли поглед към чашата от кафето му. — Искате ли още едно кафе, докато чакате?

— Да, благодаря. Не му знам името, но имам известна представа от него — доста голямо място. Има и гробница.

— Какво има?

— Гробница с две статуи отгоре. Мъж и жена. Мъжът е прегърнал жената…

— А, да. Сещам се, трябва да е гробницата на Банистър. Фредрик Банистър. Той подарил половината парк на града. Това е паркът Удланд. А фигурите са на самия него и жена му. Те са погребани там.

— Паркът Удланд.

— Точно така.

Тя продължаваше да го гледа.

— Щом знаете за гробницата и всичко останало, значи сте идвали и преди тук. А пък не знаете как се казва паркът.

— Живял съм тук като дете. Помня гробницата, но бях забравил как се казва паркът.

— Аха.

— Как мога да стигна дотам?

— Не е далече. Ако тръгнете надолу по централната улица и завиете след около половин миля по улица „Оук“, ще се озовете право там. — Тя се обърна, взе хамбургера му от шубера и сложи таблата пред него. — Искате ли горчица?

— Да, благодаря.

— Днес не е много за разходки из парка — отбеляза тя. — Ако имате намерение да ходите там, по-добре изчакайте до утре.

— Да, така ще направя.

Излапа набързо хамбургера си. На тръгване забеляза, че в магазина се продават евтини чадъри, и си купи един. Докато стигне до колата си, откри, че не му помага особено. Появил се беше силен вятър, който караше дъжда да бие почти хоризонтално. Измокри се целият, докато влезе в колата.

В парка влезе от централния вход. Дъждът плющеше и образуваше малки локвички по тенискортовете от двете страни на пътя. Изливаше се толкова силно, че нищо не се виждаше. За момент почти се отказа от намеренията си и реши да се прибере в хотела. Може би щеше да свари да дойде в парка рано сутринта, преди да отиде на летището.

Но после размисли. Така и така е дошъл. Знаеше, че ако сега се върне в хотела, няма да може да заспи. По-добре да свърши всичко наведнъж.

Дърветата шумяха на вятъра. Гумите му разплискваха локвите по пътя. Мина покрай едно изкуствено езерце. Зад него се виждаше някаква постройка, която приличаше на зоологическа градина. Една стрелка сочеше наляво и гласеше: „Гробницата на семейство Банистър“.

Подмина няколко бейзболни площадки и игрище за боулинг на открито. Гражданите на Ривърсайд, отбеляза той, бяха добре осигурени откъм места за отдих и развлечения. Продължи надолу по пътя, ограден с брястове и езерца с водни лилии. Накрая се появи и гробницата.

Около двеста метра я деляха от пътя. Представляваше масивна конструкция, издигаща се на затревено възвишение. Двете статуи, мъжът и жената, стояха печално под дъжда. Тук-там фигурите бяха пострадали от времето, дъждовете и вятъра. На места имаше откъртени цели парченца и камъкът бе целият покрит с птичи изпражнения. Фигурите стояха леко приведени напред, сякаш за да устоят на вятъра. Косите на жената бяха отметнати назад. Каменното лице на мъжа бе извърнато към жената и поне доколкото по едно каменно лице може да се прочете обич, то по лицето на Фредрик Банистър се четеше точно това.

А вътре, зад дебелите стени на гробницата, лежаха мъртви двамата, погребани в здравите си ковчези. Или поне всички така смятаха. Но той, Питър Прауд, не смяташе така.

Може би те вече се бяха преродили в следващия си живот. Дали щяха да се срещнат отново като двама непознати? Дали отново щяха да се влюбят един в друг, както в миналия си живот?

Той се съсредоточи върху спомена си от Съня с дървото.

В този сън беше на около тринадесет или четиринадесет години. С него имаше момиче на приблизително същата възраст. В ръката си държеше нож и изрязваше инициалите — своите и на момичето — в кората на едно дърво. Кората беше много твърда, а той се стараеше да издълбае буквите колкото може по-навътре. Буквите обаче не можеше да разчете.

Дървото трябваше да е на стотина метра от гробницата. Той спусна стъклото на колата и се вгледа навън. Дръпна се назад като опарен — в съня си бе видял само едно дърво, а сега наоколо имаше поне десет, всичките на стотина метра от гробницата. До едно бяха все стари дървета с набраздена от годините кора. Високите им голи клони потракваха на вятъра. Кората по стволовете им лъщеше от водата.

Сега трябва да намери дървото. Ясно, че е някое от тези наоколо, но кое точно? Опита се да си спомни ъгъла, от който се виждаше мавзолеят в съня му. Безуспешно — не помнеше.

Дори още по-лошо — като се замислеше сега, виждаше как трудностите се трупат пред него като пирамида. Когато е изрязвал инициалите, той (или X) е бил едва четиринадесетгодишен. Следователно това трябва да е станало преди около петдесет години. Напълно възможно бе кората да е надебеляла така, че да заличи изрязаните в нея букви. Няма начин да разбере оттук. Зависи колко дълбоко са били издълбани.

Излезе от колата с отворен чадър. Вятърът свиреше наоколо, вкарваше дъжда под чадъра и мокреше тялото му. За няколко мига подгизна до кости. Чадърът се мъчеше да се отскубне от ръцете му, вятърът го издуваше като платно. Всеки момент щеше да се обърне. Реши, че няма нужда от него и го захвърли. Чадърът заподскача, въртейки се по земята; вятърът го подмяташе на подскоци.

Избра наслуки едно от дърветата. Затича се към него, а дъждът го шибаше по лицето и се просмукваше навред. Тръгна да обикаля дървото, разглеждайки кората.

Изтича до другото дърво. Пак нищо. И третото — нищо.

Това е чисто безумие, каза си той. Безумие беше да стои тук под дъжда, да търчи напред-назад из парка като побъркан. Ако имаше поне капчица разум в главата, щеше да се е прибрал в хотела.

Четвъртото дърво. Петото. Шестото — все нищо.

Тогава се сети, че е сбъркал. „Глупак с глупак! Идиот. Идиот.“ Оглежда дърветата на височината на очите на възрастен човек, висок метър и осемдесет. А инициалите ги бе издълбало момче в пубертетна възраст. Следователно буквите трябваше да се търсят на около една педя по-надолу, ако изобщо можеше да ги види.

Дъждът не спираше. Трябваше да се навежда до всяко от дърветата, за да види нещо по кората. И ги видя — инициалите.

Виждаха се съвсем слабо — толкова слабо, че за малко да не ги забележи. Съвсем леко бяха вдълбани в кората. И точно както бе пресметнал — на около педя под нивото на очите му. Моментално ги позна — това бяха инициалите, които той бе издълбал преди близо половин век. Стоеше на дъжда и глупаво се взираше в тях. Дървото беше много старо. Било е старо още когато е изрязвал буквите в кората му. Очевидно ги беше издълбал достатъчно. Иначе новата кора щеше да ги е заличила напълно.

Протегна ръка и проследи линиите на буквите с показалеца си. Инициалите бяха два:

Дж. Ч. — Е. К.

Редно беше неговите инициали като на момче да са отпред. Името на момчето винаги стои отпред; Стиви обича Сали. Том обича Илейн. Тони обича Роза.

Значи това бяха неговите инициали Дж. Ч.

X е равно на Дж. Ч.