Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (6)

Глава пета

След няколко дни Сам Гудман му се обади и каза, че могат да го вземат в Лабораторията по съня.

Отиде там в понеделник вечерта в единайсет часа, както го бяха инструктирали.

Сам Гудман го очакваше. Той беше полуплешив млад мъж с тъмно лице, големи армейски мустаци и умни черни очи. Носеше яркочервена риза и кафяви дънки. Усмихна му се широко и каза:

— Преди да се съблечеш, ще те разведа да разгледаш нашата малка страна на сънищата — за сметка на заведението. Между другото тук спящите си имат номера вместо имена. Така всичко е по-анонимно… А и по-лесно се води статистика на изследванията. Ти ще бъдеш спящ номер седем.

Поведе го по един коридор, като му обясняваше за екипа си, който се състоял от петима научни работници, занимаващи се със сънищата. Всичките били завършили студенти, които работели по докторските си дисертации и обслужвали по десет спящи всяка нощ.

Сам го въведе в голяма зала, пълна с подобни на сандъци стоманени машини, набучени с жици и кабели. Към всяка имаше прикрепен автоматичен писец, който дращеше по бавно въртящия се барабан с милиметрова хартия. Всяка отделна машина си имаше и магнетофон, зареден с лента и готов за запис.

— Това е стаята за ЕЕГ.

— ЕЕГ ли?

— Електроенцефалография. Тук записваме сънищата на спящите, без да ги будим. Върху една и съща лента се записват едновременно скоростта на дишане, телесните движения, мозъчната дейност и бързите очни движения. Дотук всичко ясно ли е?

— Да.

— Добре тогава. Тук в различни помещения имаме десетима спящи. Всеки си има номер. Когато някой от тях започне да сънува, тук започваме да записваме. По мозъчната дейност и бързите очни движения, а и по други неща разбираме кога сънят е към края си. Тогава в стаята започва да звъни звънец и онзи се събужда внезапно. В този момент сънувалият обикновено си спомня току-що свършилия сън. В стаята има микрофон, той го разказва, а ние го записваме на магнетофона.

Членовете на екипа седяха на малките масички пред отделните апарати. Бъбреха, пушеха и пиеха кафе от картонени чашки. Видът им беше леко отегчен, но очите им шареха между въртящите се барабани, където писците не спираха да чертаят криволиците си. Сам Гудман го заведе при един младеж със сламеноруса коса и сини очи.

— Чарли, това е един нов доброволец. Д-р Питър Прауд. А това е Чарли Таунсенд. Чарли, ще го запишем под номер седем.

Таунсенд се усмихна.

— Здравей, номер седем. Добре дошъл в нашата работилница за фантазии.

— Приятно ми е да се запознаем, Чарли.

— Скоро няма да ти е толкова приятно. Когато започна да те будя посред нощ.

Той се обърна към Гудман:

— Да го подготвя ли вече, Сам?

— Не. Той е тук за пръв път. Аз ще се занимая с него.

Докато отиваха към вратата, един от наблюдателите се провикна:

— Номер пет започва.

Гудман го спря и те се върнаха при един от апаратите. Впериха погледи във въртящите се барабани. Писецът се движеше бясно — бързо-бързо мина от ниска серия възвишения и падини към почти равна линия.

— В коя фаза е, Пол? — попита Гудман.

— Първа фаза. ЕЕГ-то показва край на алфа-ритмите. Амплитудата намалява. Губи връзка с външния свят. Започват бързите очни движения.

— Няма да трае много дълго. Внимавайте.

Около минута графиката се задържа без промяна. После Гудман забеляза:

— Амплитудата на ЕЕГ-то се връща. Къси изблици с честота от петнайсет цикъла в секунда. Скоро ще влезе във втората фаза.

— Да. И очните му движения се забавят. Сънят почти е свършил.

— Така. Позвънете му за събуждане.

Наблюдателят натисна едно копче. От високоговорителя се чу как в стаята на сънуващия силно зазвъня звънец. След малко отново иззвъня. Наблюдателят включи магнетофона. От високоговорителя се чу сърдит сънен глас:

— Добре, добре, събудих се вече, дявол да го вземе.

Наблюдателят изключи звънеца и каза по микрофона:

— Какъв беше сънят, номер пет? Можеш ли да си спомниш?

— Мога, но може би този е по-добре да го пропуснем.

— Защо?

Гласът, очевидно младежки, се поколеба.

— Малко е неприличен.

— Няма значение. Разкажи го. Ако не го запишем, няма да можем да го предадем на психиатъра ти.

— Добре. Сънувах, че ставам от леглото и отивам в тоалетната. Опитвам се да пусна крана за водата, а той не работи. Продължавам да го въртя, но той не пуска вода. После извиках водопроводчик. След малко се появи човек, облечен в работен гащеризон. Отначало помислих, че е мъж. После видях, че е жена. Бях доста изненадан. Казах й, че нещо не е наред — що за идея само, мадама водопроводчик. Според мен тая работа не е за жена. Тя си свали гащеризона и видях, че е гола под него. После отиде до крана и пусна водата. Просто съвсем лекичко го врътна и потече. Тъкмо чаках водата да се изтече, когато вие, идиоти такива, ме събудихте!

— Извинявай, номер пет — отвърна наблюдателят.

— Мислите ли, че на д-р Мелникер ще му хареса?

— Сигурно. Сега лягай да спиш.

— Ще опитам, но няма да е лесно.

— Все едно, опитай. Лека нощ, номер пет.

Пол изключи магнетофона и се усмихна на Гудман.

— Искаш ли да ти направя набързо един разбор, а, Сам?

— Давай.

— Сексуалното удовлетворение му се явява под формата на водопроводни работи. Кранът за водата символизира пениса му, а въртенето на крана представлява стимулиране на половите органи. Потичането на водата е еякулацията.

Сам Гудман се разсмя.

— Развалил си му кефа.

— Ако знаех, нямаше да му развалям съня.

Тръгнаха по някакъв дълъг коридор, който Сам нарече „Улица на сънищата“.

От двете му страни имаше стаи и във всяка по един спящ. От две кабинки се носеше леко похъркване.

— Само ти още не си в кревата — каза Гудман.

Той отвори една врата с номер седем на нея и въведе Питър в малката килийка. Обстановката беше спартанска — тясно легло с войнишки одеяла, стол, мивка и тоалетен бокс. На стената откъм главата на леглото имаше монтиран апарат с изведени от него електроди, високоговорител, най-обикновен звънец и микрофон, всичките свързани с централната зала и ЕЕГ апаратите. Друго нямаше.

Сам се засмя, като забеляза изражението на Питър.

— Е, как ти се струва?

— Не е съвсем като хотел „Хилтън“ в Бевърли Хилс.

— А ти какво очакваше? Дебели килими и мебели в стил Луи XV ли? Няма да живееш тук, само ще спиш. Хайде сега нахлузвай пижамата и да започваме.

Когато Питър беше готов, Гудман закрепи електродите на ЕЕГ-то — малки кръгли плочки на краищата на дълги жици в различни цветове — по челото, главата, на ушната висулка и точно над очите.

— Как се чувстваш с тези неща по теб?

— Много лепнат.

— Това е колоидно лепило. С него лепят боксьорите. Открихме, че върши по-добра работа от лейкопласта.

Той закрепи още няколко електрода по гърдите му — за измерване на сърдечния ритъм — и още няколко по ръцете. Обясни му, че с тях се измерва микромускулната активност с помощта на централния електромиограф. Монтира и датчик към пружината на леглото, за да могат да регистрират моментите, когато Питър се върти и мята насън.

После Гудман загаси лампата.

— Лека нощ, Пит. Желая ти приятни алфа- и делта-ритми.

Вратата се затвори и Питър остана сам. Струваше му се много смешно да лежи като някаква механизирана кукла, която вижда и чува с помощта на разни жици. Те стърчаха като от главата на Медуза.

След известно време все пак заспа.

Следващите десет дни редовно ходеше в Лабораторията по съня.

Чарли Таунсенд му слагаше жиците. Той заспиваше. После гръмогласният звънец иззвъняваше и той стреснат се събуждаше. Сетне чуваше гласа на Таунсенд по високоговорителя:

— Разкажи ни съня си, номер седем.

И неизменният отговор:

— Не мога да си спомня никакъв сън.

Всяка нощ го будеха по три-четири пъти и никога не можеше да си спомни да е сънувал нещо. Поне не в тези моменти.

Не и тогава, когато го събуждаха. Той не можеше да си спомни никакви сънища, когато трябваше.

Но в моментите, когато не би трябвало да сънува, когато не се регистрираха никакви бързи очни движения и графиките на ЕЕГ-то сочеха, че всичко върви спокойно, тогава той сънуваше.

Ако трябва да бъдем точни, явиха му се Сънят с езерото — три пъти; Сънят с автомобила, Сънят с къщата, Сънят с дървото и Сънят за тениса — по два пъти, всички останали по веднъж. Следваха го неотлъчно през цялото време.

Когато отиваше в Лабораторията, забелязваше, че част от екипа го наблюдава с известно любопитство. Гледаха го особено и после извръщаха глави. Вече нямаше никакво съмнение, че отношението към него се е променило. Опита се да измъкне нещо от Чарли Таунсенд, но той само отвърна:

— Съжалявам, но нищо не мога да ви кажа. Поне не преди да съберем всички данни и след като получа разрешение от доктор Гудман.

Не „Сам“, а „доктор Гудман“. На Питър това му се стори твърде официално, прекалено сериозно. Започваше да се тревожи. Защо се правеха на толкова загадъчни? Щом станеше дума за него, и започваха да си шепнат нещо.

Забеляза, че от първата нощ насам Гудман не се беше появявал в Лабораторията. Сякаш избягваше личната среща. Питър три пъти звъня в кабинета му, преди най-после да го намери.

— Каква е диагнозата ми, Сам?

Гласът на Гудман звучеше твърде предпазливо.

— Нищо не мога да ти кажа, преди да сме получили всички резултати, Пит.

— А кога ще стане това?

— След два-три дни.

— Слушай, не можеш ли да ми кажеш нещо все пак?

— Успокой се, Пит. Нали ти казах, трябват ми още няколко дни.

И затвори. По всички личеше, че Сам Гудман нещо го мотае. В гласа му се долавяше, че сякаш крие нещо. Или поне така му се струваше. А може само да си въобразявам, помисли си той, и да търся под вола теле.

Десет нощи подред той спа в Лабораторията. На единадесетия ден отново се обади на Гудман.

— Минаха вече няколко дни, Сам. Искам да поговорим.

От другата страна последва дълго мълчание. После се чу въздишка.

— Добре, Пит. Ела в кабинета ми днес в четири часа следобед.

 

 

Сам Гудман приближи към лулата си клечка кибрит. Тя угасна. Той запали друга.

— Направихме някои заключения, Пит. По-точно догадки.

— Какви?

— Отначало помислихме, че имаш силно изразена сънна амнезия, но след няколко събуждания стана ясно, че страдаш от състояние, което ние наричаме липса на сън. До известна степен това не е нещо необичайно, но при теб загубата е тотална. Ти изобщо не сънуваш. На практика нямаш бързи очни движения — те почти не се регистрират на апаратите ни. Същото се отнася и за ЕЕГ-то ти — отбелязана е едва забележима мозъчна дейност с твърде слаби сигнали.

— Но аз сънувам, Сам. Сънувам същите онези сънища, за които ти споменах.

— Възможно е, но те не се регистрират като сънища.

— Тогава като какво?

— Не знам. От години се занимавам с изследване на сънищата, но такова нещо не съм срещал. Стауб ги беше нарекъл халюцинации, нали така?

— Да.

— Е, тогава значи трябва да са наистина халюцинации. А може да са присадки в паметта, или видения, или пророчески сънища. Дявол знае какво. Едно мога да ти кажа, Пит, за мен психическото ти състояние е напълно необяснимо.

— Не — отвърна Питър. — Сигурен съм, че знаеш повече, отколкото ми казваш. Хайде, карай направо. Знам, че с мен става нещо нередно, нали така?

Гудман избягваше погледа му.

— По-добре да не ми беше задавал този въпрос.

— Но аз все пак искам да знам.

Лулата на Сам Гудман беше угаснала. Той взе кибрит и започна отново да я разпалва. После хвърли кибритената кутия на бюрото.

— Виж какво, Пит, трябва да знаеш, че не ме бива да се правя на добър чичо доктор като по филмите. Това, което мога да ти кажа, са фактите такива, каквито ги виждам аз. Всеки човек има нужда от известно количество нормални сънища. Както физическа, така и психическа нужда. Изглежда, това е някакъв естествен имунитет срещу психозите.

— Продължавай нататък.

— Никой не знае защо е така. Е, разбира се, има разни теории. Когато хората биват лишени от сънища, те не могат да се справят с напрежението, не само децата, но и възрастните. Еженощният сънен цикъл осигурява освобождаването от това напрежение… Ако цикълът бъде потиснат, тогава напрежението се покачва и в един момент може да се прояви под някаква форма. Когато това стане, съзнанието бива погълнато от изкривени образи. Сетивата се объркват. Нормалните усещания се притъпяват. Сънищата ни позволяват всяка нощ да изживяваме тихо и кротко по малко лудост, вместо това да става през деня.

— С други думи, това е, което ме чака и мен. Рано или късно ще се побъркам. Ще полудея.

— Не съм казал такова нещо.

— Но това имаше предвид.

— Виж какво — каза Гудман предпазливо, — вярно е, че проблемът ти е твърде сериозен, но прибързваш със заключенията. Цялата работа е в това, че за пръв път се сблъскваме с подобен случай…

— По дяволите, Сам — ядоса се Питър, — дай да говорим сериозно. Ако съвсем скоро не започна да сънувам нормално, ме очаква страхотно бъдеще като идиот-плямпало. Така ли е? Или не е така?

— Успокой се, Пит. Дотогава има много време. Все ще се намери някакъв начин да те измъкнем. Някой може да измисли нещо.

Той седеше потресен, а Сам продължаваше да говори, но Пит не го чуваше.