Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (9)

9.

Виенето на свят бавно замираше. Възвръщах лека-полека чувството си за реалност — горещина, твърда настилка под хълбока ми, глухо шумолене, скърцане, клатене, слабо мъждукане на светлина под клепачите ми. Отворих очи. По водата играеха слънчеви зайчета. Лежах в неудобно положение на някаква дървена палуба.

Опитах да се размърдам и веднага изстенах от рязката болка, но все пак успях да се надигна и да седна.

Хоризонтът трептеше в душни изпарения и когато палубата се спускаше, закриваше морето с издигащия се фалшборд от износена и обгоряла от слънцето дървесина. Над мен, на фона на синьото небе, се поклащаха мачти, рангоута и такелажа на ветроходен кораб. В паметта ми веднага се появиха хипноданни за платноходите — разпознах типичното оформление на португалски галеас от шестнайсетото столетие.

Не знам защо реших, че е имитация. И то имитация от Новото Възраждане, около 2200 година от нашата ера. Едно изкусно направено копие, което точно да съответства на образеца. А под дървената настилка от бук сигурно се крие стоманена кутия и в нея има малък реактор, а в разкошните каюти са създадени всички условия за живот на оператора и неколцината весели екскурзианти.

Постепенно съзнанието ми започна да възприема звуците — скърцане на въжета и шпангоути, откъслечни разговори и силен грохот. Нещо тежко се удари в палубата. Корабът се разтресе. Жилещи солени пръски ме окъпаха с ледената си маса така, че дъхът ми замря. Изтрих лицето си и като се огледах, видях на около половин километър друг кораб — тежък двупалубник с три мачти и развяващ се дълъг мръснобял малтийски флаг. Иззад забуления в дим борд изригваха огън невидими оръдия. В морето се надигна фантастично ветрило от приближаващи водни стълбове.

Бууум! — разнесе се далечен гръм.

Мислите ми рязко измениха посоката си. Картината с веселите туристи, пътешестващи по Карибско море с мним пиратски кораб, се изпари като пръските от топовните гюлета. Стреляха истински оръдия с истински снаряди, които с лекота можеха да пробият както палубата, така и мен.

Скочих пъргаво на крака и погледнах към кърмата. До един от палубните топове се суетяха няколко души и го подготвяха за стрелба. Всички бяха облечени в износени, измачкани и избелели костюми от шестнайсетото столетие. От лицето на единия се стичаше кръв и раната му изглеждаше прекалено истинска за игра.

Скрих се зад голяма клетка, захваната здраво за палубата, в която мърдаше жива костенурка с нащърбена коруба.

Раздадоха се викове и нещо плющейки шляпна на палубата. Видях, че е разкъсано на парчета знаме от груба материя с недодялана многоцветна и избеляла от слънцето емблема във вид на дългокрако зелено пиле с рога на мръсножълт фон. Хералдиката не влизаше в моите хобита, но от пояснения нямах никаква нужда — намирах се в разгара на морска битка, при това на страната на губещите. Галеонът значително се бе увеличил по размери и се приближаваше с десен галс. Избълваха облачета дим, раздаде се свистене, сякаш в нажежен тиган изляха студена вода, и върху мен се посипаха трески като дъжд. Един от моряците, които стояха до топа, падна, замята се като риба на сухо и от него изригна фонтан кръв. Разнесоха се вопли и тежко тропане на крака. Някой изтича край клетката, викайки в движение. Може би се обръщаше към мен. Дори не помръднах, очаквайки вдъхновение или малко подсказване.

Озарението се появи във вид на ниско мургаво човече с боси загорели крака и увиснали жълто-черни панталони, опасани с кожен пояс, широк колкото дланта ми, на който висеше абордажна кука, сякаш изкована от обръча на стара бъчва. То спря до мен и извика пискливо, размахвайки късата си дебела ръка. Изправих се на крака. Човечето отново ми махна и побягна към бака. Не знам защо, но моята поява никак не го учуди.

Аз почти разбрах в общи линии смисъла на монолога му. Той обсипваше с всички възможни ругатни глупака Гонзало, който се държал като последно говедо и обещаваше да го изкорми при първа възможност. А също така молеше да му помогна да зареди петдесетмилиметровата гаубица.

„Ама че глупак — мина ми през ума. — Трябва да хвърлите топа зад борда, за да облекчите кораба. Единственият ви шанс е да бягате, но и това май вече е невъзможно…“

Дълго въже със свистене разсече въздуха, удари ме през лицето и ме отхвърли настрани. В следващия миг на палубата се строполи парче от рангоута с дебелина на дънер, подскочи нагоре и падна зад борда. Корабът се наклони. По палубата се затъркаляха бъчви. Платната изплющяха и увиснаха. Пак се разнесоха изстрели, чух трясък, вопли и тропот на бягащи крака. Когато намерих къде да се скрия, вече не мислех, а без да откъсвам поглед от натегнатата гротмачта се пльоснах в купчината отпадъци. Корабното платно изплющя като пистолетен изстрел и мачтата рухна към наветрената страна, увличайки след себе си и въжетата. Платното не издържа, скъса се и покри цялата кърма. Една вълна го завлече в морето заедно с няколко нещастни моряка. Като буци пръст след взрив се посипаха дървени парчета. Мярнах някаква неясна сянка. Следващият тласък ме просна по лице на палубата. Чу се гръм, после втори, трети. На всички страни полетяха дъски, отломки…

Изплъзнах се и се затъркалях по палубата, но успях да се хвана за едно въже и замрях, долепен до надстройката. Галеонът неотклонно се приближаваше към нас. Нападателите се бяха строили на борда, извисяващ се поне три метра над нашата палуба, размахваха саби и викаха. Гледах в черните дула на топовете, в квадратните отвори, откъдето ухилено надничаха одимени лица. Абордажните куки полетяха и се забиха в трошащата се палуба. В следващия миг тя се изпълни с хора, които се впуснаха в ръкопашен бой. Мургавото човече безстрашно се хвърли срещу тях. Над главата му се мерна сабя, ударът изглеждаше като на шега, но смелчакът рухна на палубата и я обагри с кръвта си. Край него с яростни викове мина тълпата нападатели. Аз се слях с палубата и се огледах. Към мен, размахвайки мачете, се втурна висок здравеняк с гръд като колело. Търкулнах се и едва успях да извадя маузера. След като стрелях два пъти в лъщящата гръд, отскочих настрани, а той грохна на същото място, където бях лежал преди миг. В суматохата никой не чу изстрелите.

Малко босо момче с криви крака се опита да се изкачи по гротмачтата, но нападателите наскачаха, хванаха го и го смъкнаха. Някой полетя зад борда, но нямах представа жив или мъртъв. Озверялата тълпа продължаваше да руши палубата. Всички крещяха с пълен глас и размахваха безсмислено абордажните куки. Бяха забравили за падналите нещастници, които затискаха с ръце раните си и се молеха за спасение.

И тогава видях карга.