Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (10)

10.

Нямаше съмнение. За неопитното око каргът първа класа — а само такива се използват за Прочистване на Времето — по нищо не се отличава от обикновения човек. Но аз имах достатъчно опит. Плюс това го познавах лично.

Това беше същият онзи карг, който бях обезвредил и оставил в хотела на Бъфало с парче олово под лявата скула.

Сега, в настоящия момент на времето, преди срещата в Бъфало, той стоеше цял и невредим, без никаква дупка в главата. Стегнат и спокоен каргът уверено слезе на палубата, без да обръща никакво внимание на заобикалящата го битка. Ако се съди по златните еполети на мундира и потъмнелия меден ефес на сабята, беше важна особа. Най-малкото бе старши помощник, а може би дори капитан. Подчинявайки се на заповедите му, пиратите веднага затихнаха и се строиха в криви редици.

Сега щеше да последва нареждане за ограбване на кораба и за убиването на останалите живи моряци.

Като съдех от това, което ми бе известно за живота на пленниците на испанските платноходи, бързата смърт беше за предпочитане пред дългите години каторга на техните галери. Тъкмо се чудех къде да се скрия и да изчакам удобен случай да избягам, когато вратата зад мен се отвори. По-точно, някой се опита да я отвори, но аз препречвах прохода, така че тя се премести само на три-четири сантиметра и опря в хълбока ми. Някой яростно блъскаше отвътре и се опитваше да се измъкне. Видях ботуши и син ръкав със златни копчета. Внезапно непознатият стреля. Изглежда, пистолетът му се бе закачил за нещо. При първия изстрел каргът се обърна, взря се втренчено във вратата и дълго-дълго, навярно повече от минута, не откъсваше поглед от нея, после извади червен пистолет, украсен с бисери и с широко дуло, рязко го вдигна, прицели се и…

Изтрещя така, сякаш се взриви бомба, и от дулото се изви пламък и дим. Куршумът улучи целта. Мъжът до мен се олюля, падна по лице, загърчи се, като че ли го ръчкаха с тояга, и замря завинаги.

Каргът се обърна към моряците си и рязко изкрещя няколко заповеди. Хората му възмутено зароптаха, изгледаха разочаровано палубата, но се обърнаха и тръгнаха към борда. Явно вместо да грабят, заповедта е била да изчезват. Каргът беше постигнал своето. След пет минути и последните от абордажната група се върнаха на галеона. Каргът стоеше на кърмата неподвижно, както можеше да стои само един робот. След това се огледа и тръгна към мен. Аз притихнах и се направих на умрял.

Той ме прекрачи, прекрачи и истинския труп и влезе в кабината. Дочух неясни звуци, сякаш бъркаше в сандъците и разместваше предметите по лавиците. После излезе навън. Чух как се отдалечават стъпките му и реших да поотворя леко очи. Стоеше до фалшборда и спокойно махаше защитната лепенка от една термична бомба. Когато се разнесе предупреждаващия сигнал, каргът хвърли заряда в открития люк толкова небрежно, сякаш пускаше лимонче в коктейл от мартини със сметана. След това хладнокръвно мина по палубата, хвана се за едно от въжетата и с ловкост, достойна за похвала, се прехвърли на галеона. Викна нещо на хората си и корабът веднага оживя — платната се заизкачваха нагоре и затрептяха, а част от екипажа започна да опъва въжетата. Испанският двупалубник се отдалечаваше, а платната глухо плющяха. Неочаквано останах сам. Лежах и наблюдавах как се смалява вражеският кораб с опънати платна от попътния вятър.

В този миг откъм трюма се чу зловещо съскане. Разбрах, че се е задействала термитната бомба. От люка заизлиза гъст дим, съпроводен от огнени езици. Скочих на крака и олюлявайки се, се облегнах на пристройката, но не намерих сили да откъсна поглед от адския пламък, който бушуваше под мен. И стоманен скелет да имаше тази развалина, пак нямаше да оцелее — при 5000 градуса горят не само сухите съчки.

Загубих няколко скъпоценни секунди докато се опитвах да преценя положението. А огънят съскаше, трещеше и се издигаше към палубата. Сянката на гротмачтата сочеше обвинително към застреляния от карга човек. Той лежеше по корем, оплетен в купчина влажни дантели, пропити от собствената му кръв, бликаща от раната в гърлото му. На метър от ръката му се въргаляше пистолет.

Направих три крачки, наведох се и вдигнах оръжието. Това беше седеммилиметров микрореактивен пистолет, производство на Пекс-Центъра, чиято ръкохватка пасна идеално в ръката ми.

Иначе не можеше и да бъде. Пистолетът беше мой. Погледнах ръката, от която беше паднал. Насилих се и обърнах трупа по гръб. Вгледах се в лицето му. Беше моето.