Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (25)

25.

Погледнах Мелия — лицето й беше бяло като тебешир. Тя замръзна, не бе в състояние да промълви и една дума.

— А вие кои сте, скъпи мои? — попита развеселено жената. Още не бе видяла лицето на Мелия. — Почти съм сигурна, че ви познавам.

— Оперативен агент Рейвъл — представих се аз, — а това е агент Лайза Кели.

Мелия ме изгледа гневно, но се усети навреме. Наблюдавах лицето й, което бързо възстановяваше нормалния си цвят. Прекрасен пример за самообладание.

— Радвам се да се запозная с вас… хм, агент Гейл — каза тя съвършено безизразно.

— Някога и аз водех активен живот — каза възрастната жена с усмивка. — Ех, какво време беше тогава, в онези дни преди… преди катастрофата. След всяка задача се събирахме около големия екран, за да обсъдим ефекта от направеното, да се поздравим един друг или да изкажем съчувствието си. Това бе време на надежди.

— Разбирам ви — кимна Мелия със застинало лице.

— Но след официалното съобщение всичко се промени — продължи възрастната госпожа Гейл. — Ние, разбира се, не пренебрегнахме задълженията си и до края нямахме провали, но увереността си отиде. А след това… Започна израждане. Хронодеградация. Отначало бяха дребни неща — бели петна в паметта, противоречия. Много от сътрудниците си отидоха. Някои скачаха с надеждата да намерят стабилен годограф. Други изчезнаха безследно в темпоралните изкривявания, а трети просто дезертираха. Аз, разбира се, останах. Винаги съм се надявала… не знам защо… — тя рязко спря. — Но сега това няма никакво значение.

— Не, не! Продължавайте, моля ви — каза Мелия.

— Няма какво повече да кажа. Един ден се оказа, че в Центъра бяхме останали само няколко човека. Разбрахме, че е невъзможно повече да поддържаме излъчвателите в работно състояние. Повече от година мина, а никой от оперативните агенти не се завърна, деградацията на оборудването се ускоряваше и ние се опасявахме, че можем да причиним допълнителна вреда на темпоралната тъкан на разстроените преобразователи. Така че изключихме апаратурата. Ситуацията продължи да се влошава. Нарасна броя на аномалиите, условията станаха трудни. Извършвахме скокове и навсякъде откривахме упадък… във всички времена. Обхвана ни паника. Уплаших се. В същото време уверявах себе си, че само търся конфигурация, където да съсредоточа стабилизиращите сили… търсех си оправдание. Извърших много скокове. Накрая се озовах тук. Станцията ми се стори тихо пристанище, където цари мир и стабилност, безлюден пристан, затова пък безопасен. Известно време бях щастлива. Е… докато не открих капана — усмихна се тъжно тя. — Два пъти опитах да се отскубна — продължи тихо старицата. — И всеки път попадах пак в тази точка. След това разбрах. Бях попаднала в защитна брънка. Предадох се и се приготвих да чакам…

Погледите ни се срещнаха и аз се почувствах като убиец на чичо си.

— Запозната ли сте с оборудването? — попитах, колкото да запълня настъпилата пауза.

— Да. Имах достатъчно време, за да проуча апаратурата. Нейните потенциални възможности. При дадените условия е допустимо само минимално въздействие на окръжаващата среда.

Погледна ме така, сякаш се бях хвърлил в океана заради нея.

— Дисплеят, който активирахте… Никога не съм виждал такъв. Той ли… хмм, предсказва бъдещето? — попитах аз.

— Дисплей? — учуди се тя. След това си спомни нещо и се надигна: — Трябва да проверя!

— Не, не, необходима ви е почивка! — възпротиви се Мелия.

— Разберете, скъпа, трябва да потвърдя показанията!

Мелия се опита да спори, но като срещна погледа ми, отстъпи. Помогнахме на жената да стане и я поведохме по дългия коридор.

Осветеният екран показваше все същата картина — зелен правоъгълник с размити краища, който пулсираше в долния десен ъгъл. Старицата тихо възкликна и стисна ръцете ни.

— Какво се е случило? — попита Мелия.

— Носещата на основния ствол! Изчезнала е! Няма я на екрана!

— А ако се настрои… — започнах аз.

— Не! Показанията съответстват на действителността — решително възрази жената и в гласа й прозвуча властност. — Осъществява се темпорално отчитане!

— Какво означава това? — опита се да я успокои Мелия. — Толкова ли е сериозно?

— Означава, че се приближаваме към границата на заета темпорална верига. За нас времето скоро ще свърши.

— Сигурна ли сте в това? — попитах аз.

— Абсолютно.

— Колко ни остава?

— Часове, а може би минути — отвърна по-възрастната Мелия. — Мисля, че създателите на това оборудване просто не са предполагали, че може да съществува подобна вероятност. — Тя ме погледна спокойно. — Ако разполагате с темпорални двигатели за скок в който и да е вторичен ствол, най-добре е да ги използвате незабавно.

Поклатих глава.

— Добрахме се до тук и сега сме на нула…

— Е, в безкрайността всички линии се пресичат в една точка. Времето изтича, така трябва да бъде и с всичко останало.

— А какво ще стане, ако използваме станционните мощности? — предложи Мелия.

Старицата поклати глава.

— Безполезно е, вече съм опитвала. Само ще се окажете въвлечени в безкрайни ужаси.

— И все пак…

— Тя е права — казах аз. — Нищо няма да се получи. Трябва да намерим друг изход. Има ли тук нещо, което можем да използваме, дори ако трябва да се преправи, за да се измъкнем от това положение?

— Нужен е специалист — замислено отвърна жената. — Аз не мога да ви помогна.

— Бихме могли да заредим аварийните двигатели — казах аз и почувствах внезапна промяна във въздуха.

Двете Мелии също я усетиха. Мониторът трепна и угасна, последваха го индикаторните лампички на пулта. Настъпи пълна тишина. Въздухът посивя и се наелектризира. По повърхността на предметите затрептяха светлинки във всички цветове на дъгата. Почувствах полъх студен въздух, сякаш някой бе отворил вратата на гигантски хладилник.

— Край — съвършено спокойно каза жената. — Времето спира, всички вълнови явления падат до нулева честота и след малко ще прекратят съществуването си.

— Почакайте — извиках аз. — Това не е природен феномен. Някой въздейства на структурите.

— Откъде знаеш? — попита Мелия.

— Нямаме време за разговори. Агент Гейл, къде се криехте до нашето появяване?

— В стазисната камера.

— С огледалата?

Жената кимна.

— Беше ме срам да си призная. Постъпих като страхливка.

— Да вървим.

Тръгнахме в тишината на залата, през студа и мъртвия въздух, надолу към прохода с огледалата. Отразяващата им повърхност беше потъмняла, но все още бяха здрави.

— По-бързо! — подвикна възрастната Мелия. — Полето ни всяка минута може да се изключи.

От централната зала се разнесе приглушен грохот, като от рухнала стена. В прохода лениво пълзеше облак от дим и прах. Зад него проблеснаха жълти пламъчета.

— Вътре, по-бързо! — викнах аз.

— Не — ти и… агент Гейл!

— Недей да спориш, момиченце! — сграбчих я аз и я блъснах към огледалото. По повърхността му се гонеха вълни бледа светлина. Мелия се отскубна.

— Вървете, господин Рейвъл, не се бавете! — каза старата жена, обърна се и бързо тръгна към надигащите се кълба дим.

Мелия започна да крещи. Напъхах я в огледалото и викът замря. Жената се бе скрила вече зад сгъстяващите се облаци. Прекрачих в другото огледало като в мъгла. То затрептя около мен, изду се и се разби. Обгърна ме тъмнина.

Замрях, притаил дъх, в очакване на катастрофата. След това всичко изчезна.