Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (39)

41.

Стоях на ветровит склон сред храсти, вкопчили оголените си корени в каменистата почва. Човекът в черно замря на трийсетина крачки от мен. Под краката ми се затъркаляха камъчета, той рязко се обърна и очите му се разшириха.

— Не — възкликна той, опитвайки се надвика вятъра. Наведе се, сграбчи най-древното оръжие на човека и го запрати към мен. Камъкът забави полета си и падна пред краката ми.

— Не си усложнявайте положението — извиках аз.

Той изкрещя нещо нечленоразделно и изчезна. Аз го последвах през мрака.

Горещина и ослепителна светлина ме заслепиха и живо ми напомниха за Брега на Динозаврите. Под краката ми леко поскърцваше ситния като прах пясък. Човекът в черно стоеше пред мен и се целеше с малко плоско оръжие. Зад него, извършвайки сложни каратистки движения с ръцете, бяха застанали двама мъже с тъмни бради и мръсни наметала от груба вълна. Той стреля. През светлината от розови и зелени цветове, които проблясваха около мен, съзрях ужаса в очите му. И отново изчезна.

Дълбока нощ, замръзнало поле, мъждукаща светлинка, идваща от прозорчето на малка колиба. Той се бе свил до ниската ограда в сянката като изплашено животно.

— Няма смисъл да бягате — казах аз, — краят е неизбежен.

Той изкрещя и изчезна.

Небето ревеше под ураганния вятър. Тризъбците на мълниите пробиваха извиващите се като парцали черни облаци.

Той плуваше пред мен, запазвайки само част от материалната си обвивка — призрак от далечното бъдеще. Бледото му лице бе изкривено в агонизираща гримаса.

— Ще се погубите! — закрещях аз през грохота и воя на вятъра.

Пак изчезна, но този път го последвах.

Стояхме на най-високото място на мост без перила, огъващ се от вятъра над пропаст от хиляда метра. Познах града на Петата Ера.

— Какво искате от мен? — извика той и оголи зъбите си като хищник.

— Върнете се… И им предайте… нека да научат.

— Бяхме толкова близо! — изстена той. — Мислехме, че сме удържали голямата победа над Пустотата.

— Тя няма да настъпи скоро. А пред вас има още живот, както и преди…

— Освен бъдеще. Намираме се в затворен цикъл, нали? Източихме енергията от хиляди ентропийни линии, за да вдъхнем живот в трупа на нашата реалност. Но след нас няма нищо, само пустота!

— Всеки има своя роля, която историята му е приготвила. Вие изиграхте своята и ще продължавате да я играете. Не е необходимо нещо да се променя.

— А вие… Кой сте вие?

— Знаете отговора — казах аз.

Лицето му побеля като лист хартия, на който е изписана думата „смърт“. Но умът му остана все така остър. Ненапразно бяха минали трийсет хилядолетия генетичен подбор. Той потисна паниката и се овладя.

— Колко… колко дълго? — едвам изхриптя мъжът.

— Биосферата изчезна през сто и десет хиляди четиристотин деветдесет и трета година от Крайната Ера.

— Вие… вие… сте машини… — произнесе с мъка той. — Колко сте?

— Специално мен ме издърпаха от земния годограф четиристотин милиона години след Крайната Ера. Моето съществувание обхваща период, който вие бихте сметнали за немислим.

— Но защо? Ако само не… — както лъч от прожектор осветява тъмната вода, така и надеждата огря лицето му.

— Разпадането на вероятностната матрица все още е обратимо. Нашите усилия са насочени към най-разумното решение.

— И вие, машините, продължавате да действате след милион години от измирането на човечеството… Защо?

— Мечтата на човека надживя неговата раса. Ние се стремим да възродим живота.

— Отново? Защо?

— Отчетите показват, че човекът го желае.

Той се изсмя саркастично.

— Много добре, робот! Тази мисъл ме утешава и аз се връщам в миналото спокоен. Ще подкрепим вашите отчаяни усилия.

Този път му позволих да си отиде. Постоях още известно време на моста, наслаждавайки се на телесната си обвивка, дълбоко вдишвайки въздуха на тази далечна епоха.

След това се върнах в точката на своето сътворение.