Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (23)

23.

Станах рано. Тишината ми действаше на нервите. В края на спалното крило се намираше добре обзаведена кухня — дори А-П теоретиците са обичали пресни яйца и препечени филийки с шунка, които не изискваха никакъв труд. Приготвих закуска за двама и тръгнах към стаята на Мелия, когато чух стъпки в голямата зала.

Облечена в широка рокля, тя стоеше до креслото на координатора и гледаше екрана. Безшумно се приближих, но явно ме бе усетила, защото внезапно се обърна. Съдейки по изражението й, едва не бе получила сърдечен удар.

Аз също, когато я погледнах. Нещо бе станало с лицето на Мелия. Пред мен стоеше старица с бели коси, хлътнали бузи и мътен поглед. Жената се замята и аз я хванах за тънката, суха ръка, подаваща се от широкия ръкав. Успя да се овладее доста бързо. Малко по малко лицето й оживяваше, но погледът й оставаше странно невъзмутим.

— Все пак дойдохте, както предполагах. Знаех, че ще стане така — проговори тя с писклив старчески глас, който звучеше обаче много спокойно.

— Радвам се, че сте ни очаквали, госпожо — промърморих глупаво, — но бихте ли ми казали кой ви съобщи за нас? Имам предвид, че ще дойдем?

На лицето на старицата се появи още една бръчка.

— Програмата, разбира се — погледът й се плъзна покрай мен. — Мога ли да попитам, къде е вашата половинка?

— Тя… хмм… още спи.

— Спи? Интересно!

— Ето там — кимнах по посока на спалните помещения. — Тя ще бъде щастлива да разбере, че не сме сами тук. Вчера имахме труден ден…

— Извинете, какво казахте? Вчера? Но кога сте пристигнали?

— Преди едно денонощие.

— Но… защо не ми се обадихте веднага? Аз ви чаках… бях готова… от толкова време… — гласът й заглъхна, но тя успя да се овладее.

— Простете, госпожо, но не знаехме, че сте тук. Разходихме се из станцията, но…

— Вие не сте знаели? — думите ми я потресоха.

— Къде сте се настанили? Огледахме навсякъде…

— Аз… стаята ми е във външното крило — отвърна тя с треперещ глас. От ъгълчетата на очите й се отрониха сълзи и тя бързо ги избърса. — Помислих, че сте пристигнали заради моя сигнал — каза тя като се съвзе. — Но сега това няма значение, важното е, че сте тук. Ще ме изчакате ли няколко минути? Имам някои неща, които бих искала да взема, но мога и да ги оставя — добави бързо, без да сваля поглед от мен.

— Не искам да ви притеснявам, госпожо, но предполагам, че е станало някакво недоразумение.

— Вие ще ме вземете, нали? — сухата й ръка ме сграбчи за лакътя. В гласа й имаше паника. — Моля ви, вземете ме със себе си, не ме оставяйте тук!

— Имате честната ми дума — казах аз и покрих с длан нейната хладна, тънка ръка. — Но има някаква грешка, нищо не разбирам. Вие от обслужващия персонал ли сте?

— Какво говорите? — тя разтърси глава. — Това не е моята станция, избягах тук след катастрофата.

— А къде е персоналът тогава?

Старицата ме погледна учудено.

— Тук няма никой, това е отбелязано в докладите. Заварих станцията пуста. През цялото време бях сама, нямаше нито една жива душа…

— Да, разбирам, само вие. Звучи доста самотно, но сега всичко е наред, ние сме тук.

— Знаех, че ще дойдете някога. Приборите никога не лъжат. Само че не знаех кога…

— Вие определихте нашата поява по приборите?

— Разбира се.

Тя се отпусна в най-близкото кресло и пръстите й пробягаха по клавишите. Мониторът светна и на екрана се появи бял правоъгълник. В десния му край трептеше и се извиваше черна вертикална линия. Вече се готвех да изразя възхищението си от виртуозното й изпълнение, когато жената изохка, опря глава на пулта и загуби съзнание. Аз я прихванах, повдигнах я от креслото и я взех на ръце. Беше лека като перце. В този момент на вратата се появи Мелия. Тя се закова, закри уста с ръка, но бързо се съвзе.

— Рейвъл… коя е тази жена?

— Нямам представа. Събудих се, чух стъпки и я намерих тук. Тя ме помисли за свой спасител, започна нещо да говори и загуби съзнание.

Мелия отстъпи, пусна ме да мина и изведнъж ме хвана за ръката.

— Мама! — прошепна тя.