Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (18)

18.

— Този път няма да забравя — шепнеше тя в тъмнината на малкия ни дом.

— Не разчитай на мен.

— Ти много си обичал… обичаш своята Лайза?

— Много.

— Как се запознахте?

— В градската библиотека. И двамата търсехме една и съща книга.

— А се намерихте един друг.

— Късмет. Или чудо… Трябваше да изпълня една задача и пристигнах на мястото няколко дни по-рано, но те бяха напълно достатъчни, за да се вживея в ролята и да разбера що за живот водят в това отдалечено време. Задачата беше дългосрочна и съставителите на легендата се бяха погрижили за пълното ми сливане с тази епоха. Личността на Джим Кели, чертожник, заемаше 99 процента от съзнанието ми. Останалият един процент, който съхраняваше истинската ми същност, се бе стаил в най-отдалечения ъгъл на мозъка ми и неясно напомняше за целите и задачите ми. Смътен намек за моята роля във великите дела. Но нямах никаква представа за това, когато срещнах Лайза. Започнах да я ухажвам, тя ме обикна и навлязох в живота й като случаен пътник в тази варварска епоха. Ожених се с твърдото намерение да прекарам с нея в радост или мъка, бедност или богатство целия си живот, докато смъртта ни раздели. Но ни раздели нещо по-неизбежно от смъртта. Когато наближи развръзката, сведенията за истинската ми същност изплуваха от забравата и пробудиха съзнанието ми. Сблъсъкът с карга сложи край на всичко.

— Но все пак това действително се е случило — вметна Мелия. — Дори ако тя съм аз… се е намирала там по друга причина и не е знаела за вашата работа.

— Няма защо да я защитаваш, Мелия, тя не е виновна.

— И какво стана после…

— Ако се бях върнал, нямаше да я заваря вкъщи — тя щеше да е вече в базата, изпълнила поръчението си.

— Не! Любовта не може да бъде поръчение.

— Лайза просто не е знаела това, както и аз, ръководейки се от най-добри намерения. Белите якички в Пекс-Центъра са знаели всичко.

— Замълчи — прекъсна ме с целувка Мелия и силно притисна към мен своето стройно тяло.

— Ревнувам я — шепнеше тя, — въпреки че Лайза, това съм аз.

— Ти си ми нужна, Мелия. Всяка моя клетка се стреми към теб. Иначе… Просто няма да мога да си спомням.

Смях, подобен на ридание, се отрони от устните й.

— Ти ме прегръщаш, но мислиш за нея. Ти й изневеряваш с мен…

Тя замълча и покри с длан устните ми.

— Недей, не се опитвай да ми обясняваш, Рейвъл. Не е по силите ти да измениш нищо. Ти ме обичаш… Знам…

Още един път се понесохме към върха на страстите. Мелия направи, струва ми се, и невъзможното. Светът се взриви и запрати и двама ни в един безкраен тунел, изпълнен с мъгла и тишина.