Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (8)

8.

Няколко секунди лежах напълно неподвижен. Мислено опипвах тялото си. Ръцете и краката ми бяха цели. Шумът не утихваше, а наоколо продължаваше да бъде тъмно. Положението беше неопределено — изглежда бях напуснал Брега на Динозаврите, но още никъде не бях пристигнал.

Според инструкциите, при всяка неизправност в темпополето трябваше да се стои неподвижно и да се чака коригиращ импулс. В дадения случай това би могло да продължи доста дълго време. Засега никой не беше докладвал за подобни провали, затова инструкциите можеха и да грешат. Въздъхнах — нищо не стана. Тогава окончателно се реших…

Станах и тръгнах в тъмнината, в странната тъмнина, пронизвана от малки ослепителни точки, каквито виждаш при загуба на съзнание, и сякаш някой разтвори пред мен завеса.

Ослепителните светкавици се разсеяха и аз се оказах в стандартна кабина за темпорален преход на етапна Пекс-станция. Дишаше се напълно свободно.

Постоях известно време в недоумение, после се обърнах към завесата, през която бях минал. Това беше обикновена бетонна стена, дебела около два метра.

Може би бяха бръмчали молекулите на плътното вещество, проникващо през шейсет метра замърсена вода.

Отложих изследването си за неопределено време. Трябваше да открия началника на станцията и да доложа за внезапната атака и за разрушаването на темпостанция 99.

За десет минути обиколих всички стаи. Жилищните помещения бяха пусти, а така също и помещенията с оборудването и енергийните съоръжения. Датчикът показваше обичайната картина, пластините на излъчвателя светеха, по целия пулт мигаха зелени лампички, но индикаторът на блока стоеше на нула — в станцията не постъпваше никаква енергия. Това беше невъзможно.

Всяка етапна станция първо осъществява насочването на персонала, после държи връзка с Пекс-Центъра. По веригата винаги постъпва енергия. Докато съществува системата, такова състояние е невъзможно.

Оттук, с убийствена закономерност, следваше само един извод.

Или системата за Прочистване на Времето вече не съществува, или аз се намирам извън нейните предели. И понеже нейната сфера на влияние се разпростира по целия пространствено-времеви континуум, трудно можех да си представя каква част бе останала за мен.

Всички станции си приличаха като близнаци — и по външен вид, и по оборудване, и по електронни характеристики. Масовото им производство ставаше по пътя на накъсващ процес при разпределението им по темпоралния релеф. Част от теоретиците смятаха отделните станции за временен дубликат на една физическа матрица. Но едно нещо е хипотезата, а съвсем друго фактът, който можеш да пипнеш. Затова веднага се заех да разбера къде се намирам.

Минах по коридора към шлюза (някои станции се намираха на места, където външните условия бяха невероятно сурови), почаках да се отвори люка и тръгнах да излизам навън.

Всъщност понечих да тръгна.

На два-три метра от входното крило повърхността свършваше. По-нататък се кълбеше бисерносива мъгла, която се завихряше около невидима преграда. Минах по издатината, легнах по корем и погледнах от ръба. Дъното на станцията се извиваше в далечината и изчезваше в мъглявината. Тази част от нея, която се виждаше, блестеше като зелено огледало или по-точно, като стъкловидната повърхност на кратера от Брега на Динозаврите.

Изпълзях от ръба на пропастта, върнах се в станцията, влязох в архива и измъкнах напосоки една касета. На екрана се появи информация — ежедневните данни за изразходвана енергия, флуктуациите на темпоралния релеф, записи за пристигане и изпращане на оперативни агенти — въобще обичайните формуляри, като на всеки се повтаряше номера на станцията.

Темпостанция 99. Точно от това се страхувах. Извитото дъно на островчето, на което бях изхвърлен, съвпадаше по вид и размери със стъкловидния чашообразен кратер на Брега на Динозаврите, така както отливката съвпада с формата за леене. Станцията не е била разрушена от вражески обстрел, а просто е била издърпана от почвата като огромно фъстъчено дърво и поставена тук.

Бях се върнал в своята станция. Ето какво се бе опитал да ми каже Нил Джард! Изчакал бе да се отдалеча на безопасно разстояние и е натиснал копчето. Тогава сработила програмата за аварийно спасяване, за която никой не знаеше, особено пък обикновен оперативен агент.

Джард беше постъпил правилно. Врагът идваше към самите подстъпи на станцията. След няколко минути защитните екрани щяха да рухнат от претоварването. Всички секретни данни на Пекс-Центъра за придвижване във времето щяха да попаднат във вражески ръце. Той е бил длъжен да направи нещо за спасяването на съоръжението и е трябвало на всяка цена да избегне разрушаването му. И е действал според инструкциите.

Фактът, че при изпълнението на програмата е използвана много по-сложна технология, отколкото подозирах, че притежава Пекс-Центърът, не беше толкова важен. За заблудите си щях да мисля по-късно. Сега трябваше да реша много по-важни проблеми.

В последната минута Джард викаше нещо, което аз трябваше да съобщя на някого. Но бях толкова възбуден, че не чух нито дума. Той ме караше да бързам, после преброи до десет и натисна копчето. Станцията изчезна. А аз се намирах в безопасност.

А после провалих неговите усилия, като се възползвах от вградения в мен авариен блок и скочих там, където въобще не трябваше да скачам.

„… да се премести станцията във фаза нула…“ Мина ми през ума част от произнесена фраза. Това теоретично понятие се среща в техническата литература. Този път теорията не беше ни подвела.

Това място се намира просто извън пространството и времето, в точката на нулевата амплитуда по кривата на полето на Айлием, което ние наричаме пространствено-времеви континуум.

Разхождах се из стаята, вслушвах се в ехото на крачките си и бръмченето на апаратурата. Всичко, което виждах, чувах, миришех и докосвах, изглеждаше напълно нормално, с изключение на кълбящата се навън мъгла.

Ако това е станцията от Брега на Динозаврите, то тогава къде е дупката в стената на стаята за почивка, през която бях минал преди няколко локални часа? Къде са отломките и дима, труповете и следите от нападение?

Станцията сияеше от чистота. Извадих кутията с архивите. Папките бяха добре подредени и не се виждаха никакви признаци за бърза евакуация, както става при вражеска атака или паника.

Въобще приличаше на синдрома „Мария Селеста“ на борда на станцията. Надникнах в столовата. На една от масите имаше два подноса с доста свежи остатъци от ядене — единственото нарушение на иначе всеобщия ред. Натиснах копчето за раздаване на храна и получих обяд. От прореза изскочи поднос с гореща синтетична храна — синтето. Спомних си за печената шунка и царевичните питки, за Лайза, която ме чака в малката къщичка…

Дявол да го вземе, нямахме такава уговорка. Човек си е свършил работата, захвърлил е всичко, напуска дома си с пълната увереност, че мъките от спомените му ще се притъпят от мислефона, и какво получава? Договорът нищо не отбелязваше за празни станции, остатъци от храна по масата, за мъките и тъгата по глас, усмивка или докосване…

Дявол да я вземе тази жена, това нежно създание, родено в зората на времето и преживяло кратък като пламъче живот, умряла и превърнала се в прах преди хиляди столетия…

О, Лайза, Лайза!

— Стига! — извиках сам на себе си, стреснах се от звука на собствения си глас и продължих мислено: „За всичко си има някакво просто обяснение. Е, може и да не е съвсем просто, но все пак е обяснение“.

— Спокойно — произнесох отново гласно, като пренебрегнах ехото. — Транспортирането е изместило станцията към ранностояща точка на темпоралната ос. Станцията е същата, но времето е друго. Или въобще няма никакво време. Математиката ще ми подскаже истината, не се съмнявам в това.

И какво значение има дали разбирам нещо, или не? Станцията съществува независимо от всичко, и аз заедно с нея. Въпросът всъщност е какво да правя по-нататък?

Гъстият и неподвижен въздух ме обвиваше като погребален тамян. Всичко наоколо изглеждаше замряло в очакване на промените. Но без моето желание те нямаше да се осъществят.

— Достатъчно, Рейвъл — успокоих се аз, — не се мъчи повече. Знаеш какво трябва да направиш. Единственото… — Станах и отидох до транспортната кабина.

Нямаше никаква разлика. Едва-едва грееха пластините на излъчвателите. По таблото пробягваха контролни цифри. Всичко беше нормално. Не светеше само лъскавото зелено огънче на индикатора за снабдяване с енергия, който потвърждава включването на схемата към външната верига на Пекс-Центъра.

Достатъчно бе да вляза и да се прехвърля някъде във времето… Но къде? Като вихър минаха през главата ми съмнения, но ги отхвърлих и погледнах вътре. Вратата се затвори и аз останах сам с моите мисли. Отпуснах се, протегнах ръка и натиснах копчето.

Беззвучен взрив стремително ме запрати в бездънна пропаст.