Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (4)

4.

Брегът на Динозаврите бе получил името си от първата разузнавателна група, която заварила малки влечуги да се разхождат спокойно по пясъчния плаж. Това станало преди шейсет години, само няколко месеца след решението да се осъществи проекта за Прочистване на Времето.

Първата Ера на пътешествия във времето по всичко напомняла разцвета на космическата епоха — най-вече с боклуците, които оставяла след себе си. Що се касае до космическите отпадъци, трябваше да се инсценират няколко фалшиви катастрофи, за да се убеди правителството от необходимостта да се прочисти околоземното пространство от натрупалия се за петдесет години боклук. Това бяха главно парчета от стари ракетни обшивки, развалени телеметрични устройства, безстопанствени ретранслационни спътници. В хода на операцията се разбра, че към тях са се прибавили огромно количество и други отпадъци — парчета от метеоритни скали, хондрити — вероятно от земен, но напълно възможно и от вулканичен произход, мумифицираното тяло на космонавт, загубил се докато се разхождал в космоса, и куп предмети от изкуствен произход над които властите дълго време си блъскали главите, как да ги изпишат и накрая решили да ги опишат като празни бирени бутилки, които невъзпитаните извънземни са изхвърлили.

Това е било много преди да се осъществи Пробива във Времето. Програмата за Прочистване на Времето се оказа близка до тази за прочистване на космическото пространство. Темпоралните експерименти от Древната Ера бяха замърсили пътищата във времето навсякъде, където и с каквото са могли — трупове, ненужни инструменти, оръжие и разнообразно оборудване, включително автоматичен уред за копаене на шахти, намерен под антарктическата ледена шапка. Това причинило главоболие на не един изследовател по време на Голямото топене.

Следващите триста години на Стабилен мир сложили край на това и когато в началото на Новата Ера отново открили темпоралните прехвърляния, урокът не бил забравен. В началото на Втората Ера били въведени строги правила, изключващи всички грешки, допуснати от пионерите на Първата Програма. И, разбира се, Втората Програма започнала да прави нови грешки. Появили се каргите.

Карг — това е извратено понятие, изразяващо официалното решение за статута на човекоподобните роботи в прословутия договор за Охрана на Транспортните Превози в средата на двайсетото столетие. Те били бездушни машини, изпратени от Третата Ера в процеса на Втората Велика Програма за Прочистване на Времето. Били предназначени да прекратят кланетата, безотговорно извършвани в различните векове от темпоралните изследователи от Старата Ера, а така също и да предотвратят още по-катастрофалните последствия от Втората Програма.

Третата ера признала, че е невъзможно да се оправят последствията от човешката намеса чрез нова човешка намеса. Машините, които се считали за неутрални по скалата на жизнения баланс, били способни да направят това, което се оказало непосилно за човека. Те можели да действат без да нарушават крехката и зле разбирана съгласуваност на жизненото равновесие, а също и да възстановят целостта на Темпоралното Ядро.

Във всеки случай, поне така са мислели. След Великата Катастрофа и последвалият продължителен упадък, от руините възникнал Пекс-Центърът. С него започнала Четвъртата Ера. Координаторите на Центъра ясно осъзнавали, че тромавите усилия на предишните епохи само обърквали нещата и прекрасно разбирали, че всеки опит за въздействие върху действителността, въпреки темпоралната администрация, неизбежно води до отслабване на времевата структура.

За да се оправи времето, се налагало да се пробиват дупки, а закърпването им подготвяло почвата за появата на нови, още по-големи. Процесът се развивал в геометрична прогресия и скоро станал неуправляем. Всяка следваща възстановителна операция разпространявала вълни на ентропийно изместване, които се наслагвали върху предишните.

Единственият изход за Пекс-Центъра бил да отстрани първопричината. В началото грешките, направени от пътешествениците във времето от Старата ера, били случайни нарушения в структурата на времето, оставени нехайно, като следи в джунгла. По-късно, когато разбрали, че дори и движението на песъчинките води до някакви последствия, а ехото им се разнася до следващите епохи, те станали много по-внимателни. Въвели правила и с времето те ставали все по-жестоки. Но въпреки това, когато най-накрая забранили категорично вмешателството във времето, вече било прекалено късно. През следващите епохи се убедили, че макар излетите в палеозоя да са невероятно забавни, за тях после се заплаща много скъпо. От само себе си се разбира, че Пекс-Центърът възникнал на основата на миналото и на него дължал своето съществуване. Поради това се провеждали старателни изчисления на въздействията, за да се отстрани изкривяването на линиите и да не се засегнат факторите, обуславящи неговата поява. За решаването на тези задачи били необходими хора, подготвени по съответен начин.

Моята работа, като оперативен агент на Пекс-Центъра, се състоеше именно в това — да спра всички намеси на предшестващите програми — добри и лоши, съзидателни и разрушителни. Да дам възможност раните на времето да заздравеят и дървото на живота отново да се изпълни с живителни сокове.

Тази професия си струваше трудностите, които понасях. Поне така твърдяха инструкторите.

Разхождах се по брега, стъпвайки по мокрия пясък, където по-лесно се ходеше, внимателно заобикалях водораслите и морската пяна, останала след отлива.

Прозрачносиньото море на плейстоцена — горе-долу шейсет и пет милиона години преди нашата ера — се простираше чак до хоризонта. Не се виждаха никакви платна, само дългите вълни, идващи от Източния океан, който след време щяха да нарекат Атлантически, се нахвърляха върху белия пясък със същия еднообразен шум, характерен за всяка епоха. Техният монотонен ритъм успокояваше и нашепваше колко нищожни са човешките същества, суетящи се около брега му.

Станцията се намираше на половин километър от крайбрежната ивица. Беше ниска светлосива сграда, построена на пясъка до линията на прилива, обвита от дървовиден папрат и мъх — както за красота, така и за прикритие. Съгласно теорията, ако дивият живот привлече или изплаши елемент, чужд на естествената си среда, то във вероятностната матрица могат да се появят незабелязано у-линии, които да провалят темпоралната карта, за създаването на която бяха отишли хилядолетия мъчителен, къртовски труд.

След няколко минути имах среща с Нил Джард — Главен Координатор на станцията. Той ще ме изслуша, ще ми зададе няколко въпроса, после ще прибере записите в сейфа и ще ме покани да пийнем. След това ще последва бърз и делови разговор под мислефона, който ще изтрие от паметта ми всички отвличащи вниманието спомени, останали от пътуването ми в Двайсетото столетие, и особено Лайза. Ще остана в станцията няколко години заедно с други агенти, докато не се появи нова задача, нямаща нищо общо с предишната. Никога нямаше да разбера защо бяха изпратили карга в 1936 година, каква сделка е сключил с изпълнителя на Третата Ера, човекът в черно, и как тази история се вписва в мозайката на великата стратегия на Пекс-Центъра.

А може би беше за добро. Програмата на времето е пространна, преплитанията на структурите й са доста сложни, за да бъдат обхванати всички наведнъж от човешкия разум. По-добре е да помисля за някои конкретни неща, които да отвлекат вниманието ми от всички мисли, затормозяващи съзнанието ми. А в живота на един оперативен агент те са хиляди. Но Лайза, Лайза…

Изхвърлих спомена за нея (поне се опитах да го направя) и се съсредоточих върху чисто физическите си усещания — горещо и задушно, насекомите жужаха, под краката ми скърцаше пясъкът, струйки пот се стичаха по гърба ми. Не можех да кажа, че това ми доставяше удоволствие, но знаех, че след няколко минути ме очакваше свеж, прохладен въздух и нежна музика, стимулираща вана, топло ядене и истинско въздушно легло…

Спуснах се по полегатия склон на дюните, минах през отворената врата под сянката на палмите, където весело разговаряха и се смееха двама отпускари. Те се приближиха към мен и ме поздравиха с онази вежлива доброжелателност, която придобиваш, прекарвайки живота си в кратки запознанства. Както обикновено те се заинтересуваха дали задачата ми е била трудна, а аз им отговорих с обичайните, нищо неозначаващи фрази.

Въздухът в станцията беше както винаги свеж, прохладен и стерилен. Стимулиращата вана ме ободри, но аз продължавах да мисля за една друга — чугунена, останала в нашата къща. Последва вечеря, която можеше да хвърли във възторг всеки чревоугодник — език от рептилии, задушени в сос от гигантски гъби и с гарнитура от скариди, салата от корени на мъх, студен десерт, приготвен по някаква специална готварска рецепта, запазила се и през следващите шейсет и пет милиона години. Но нищо не можеше да се сравни с ледената лимонова торта, която правеше Лайза. Дори и любимото ми въздушно легло не ми се стори толкова удобно, колкото твърдият креват със старинна медна рамка в малката и задушна стаичка с дъбов под, където Лайза се притискаше към мен…

Джард ми позволи за малко да си отпочина, преди да се заемем с отчета. Той беше нисък, уморен човек на четирийсет и пет години. Изразът на лицето му сякаш казваше, че е видял всичко в този живот и нищо вече не може да го впечатли. Посрещна ме с обичайната снизходителна усмивка, изслуша доклада ми, гледайки през прозореца същия пейзаж, на който се любуваше всеки божи ден вече пет години. Похвали ме за лентата с програмата. Обикновено каргите се самоунищожаваха, когато ги притиснеха в ъгъла, но този път бях предотвратил това с изстрела в изчислителния блок. Успехът ми се дължеше на тънко обмислената игра, с която бях успял да приспя подозренията на противника и да го хвана в капана. Целият ми план беше точно разчетен и сега се чувствах дяволски уморен от изиграната роля и от целия този проклет живот.

Разбира се, това беше временен срив, нервна реакция след изпълнението на задачата. Веднага след като ми изчистят паметта, ще се избавя от досадните мисли и разяждащата носталгия. След това ще си почина няколко дни и отново ще съм готов за работа.

В края на краищата, надеждата крепи човека. И защо не? Така е било, така и ще бъде.

Джард обаче ме помоли да забавим изчистването на паметта, докато не се запознае със записите. Понечих да протестирам, но след това се съгласих, защото не исках да изглеждам като мърморко.

Обичаен случай на нервно разстройство. Поне знаех термина. Но всеки път мислите ми ме отнасяха при нея. Докато ядях плодовете дака, изчезнали след юрския период, аз си мислех, че Лайза би ги харесала. Спомних си лицето й и как то би се преобразило, ако й занеса няколко от тях в кафяв книжен плик, в който слагат продуктите в магазина на ъгъла. Представях си я как обелва плодовете и прави плодова салата с настърган кокосов орех и запечени бадеми…

Тази вечер на плажа имаше вечеринка. Събрахме се край морето на безкрайния бял пясък, който обгръщаше като дъга плитката лагуна. В края на поляната, близо до пясъчната дига, растяха палми. Те приличаха на бирени бъчви с цветя по страните им и клонки, устремени към върха. Беше много спокойно. Нямаше досадни насекоми — няколко непохватни, носещи се стремително във въздуха рептилии, наподобяващи мишки, ги държаха под контрол.

Седях на пясъка и наблюдавах колегите си — здрави, силни, красиви мъже и жени се плъзгаха по вълните на прибоя под защитата на звуков екран, отблъскващ ихтиозаврите. Смееха се и се забавляваха, докато часовите, седящи в окопите от двете страни на плажа, следяха за скитащи хищници. Запалихме огън с дърветата, доставени от годографа на станцията преди милиони години надолу по течението. Пяхме песни от различни епохи, ядохме печено месо от стегозавър, пихме бяло вино, докарано от Франция от осемнайсети век, и се чувствахме като творци на света. А аз си мислех за Лайза.

Не можах да заспя. Посещението при психолога и изтриването на паметта бяха определени за девет часа сутринта. Станах преди шест. Закусих леко и излязох да се поразходя — за последен път да потъгувам за Лайза и да размисля дали не жертваме нещо важно, тръгнали към мъдростта. На този въпрос нямаше отговор, но той ми помогна да отвлека мислите си, докато крачех по брега. Седнах да отдъхна и гледайки морето се чудех какво ще правя, ако ме нападне някое голямо, гладно животно. Така и не измислих, но не се развълнувах много.

„Не мислиш както трябва, Рейвъл — казах сам на себе си. — Време е да се връщаш и да прочистиш мозъка си. В противен случай можеш да решиш да скочиш в транспортната машина, да се върнеш назад в 1936 година и да се прибереш вкъщи десет минути след като си излязъл“.

Бях се унесъл в мислите си, когато неочаквано се чу взрив.

Интересно, че в момент на стрес човек разсъждава ужасно непоследователно. Тичах по брега, вдигах пръски от прииждащите вълни и си мислех: „Няма да усетя повече свежия въздух, няма да има музика, топло ядене, стимулиращи вани и въздушни легла…“ Няма да видя Лайза, никога вече няма да я видя.

Прекосих напряко лагуната, пълзейки и падайки, покатерих се нагоре по склона и през ниските палми на гребена на дюната погледнах надолу към станцията.

Не знам какво очаквах да видя, но оръдейните изстрели ми напомняха за тежката артилерия от Старата Ера. На няколкостотин метра от станцията бяха заели позиция две огромни петдесеттонни машини със защитен цвят. Макар и да не се виждаха димящи дула, разрушената стена на зданието безусловно потвърждаваше наличието на оръдия. Единият танк беше пострадал — една от гъсениците му беше повредена, а от дупката излизаше дим. Земята леко потрепери и от танка изригна пламък. Аз се хвърлих на земята, но закъснях и взривната вълна ме удари в ребрата.

Дойдох на себе си чак на брега. Пясъкът скърцаше под мен, а главата ми бучеше. Но в едно бях абсолютно сигурен — каквото и да се бе случило долу, единствената кабина за Темпорално прехвърляне на другата страна на Плейстоцена е вътре в станцията и аз трябваше да се добера до нея.

Никой не бе обърнал внимание на скока ми. Оцелялата военна машина (Третата Ера, както ме информира мозъчният придатък в тилната част на черепа ми) се придвижваше напред, стреляйки в движение. Навярно Джард е успял частично да издигне защитния екран — при всеки изстрел над станцията проблясваше дъговидна мигаща корона. Но тази защита бе предназначена за прогонване на бродещите наоколо динозаври, а не да се противопоставя на тежка артилерия. Екранът нямаше да издържи дълго.

Аз изхвърлих тази мисъл от главата си и се спуснах към станцията. Отпред избухна огнено кълбо и взривната вълна ме отхвърли като лист хартия. Запълзях, молейки Бог да отклони случайните изстрели от мен, докато успея да стъпя на краката си. Трябваше да измина десет метра, които ми се сториха като десет километра, до дупката, зееща в обвитата от растения източна стена. През нея се виждаха останки от шкафа за съхраняване на документи, части от кресла и няколко усукани и почернели метални листа, с които беше обшита стаята за отдих. Бойните машини бяха спрели. Тичах с всички сили, затъвайки до глезени в пясъка, а наоколо всичко бушуваше, като че ли самият ад се е стоварил върху земята.

Накрая скочих, прелетях известно разстояние във въздуха и падайки, се ударих в нещо така, както чук в наковалня…

От очите ми изскочиха искри, а ушите ми забучаха. Когато изплувах от гъстата мъгла, видях над себе си защитния екран и облятото в пот лице на шефа.

— Свести се! По-бързо! — крещеше Джард заради непрестанния грохот на оръдията. — Вече сме в безопасност. Чаках те, знаех, че ти…

Краят на фразата потъна в такъв рев, в сравнение с който предишните звукови ефекти изглеждаха като загрявка. Всичко наоколо се рушеше. Във въздуха се носеше изгарящ гърлото мирис на озон, дим, кръв, прах от раздробени камъни и разтопено желязо. Ставайки, забелязах как Джард изчезва през вратата, водеща към операторската стая. Последвах го олюлявайки се и се проснах в креслото, в момента когато набираше някакъв код на пулта. Светна червеният сигнал за тревога, сирената зави и рязко прекъсна. Той се обърна.

— Назад! — изрева Джард, махайки с ръце. — Изчезвай! Нали ти казах! Ти трябва… оттук… координати…

— Какво? — извиках в отговор, но не чувах и собствения си глас.

Джард ме хвана за ръката и ме тласна към аварийния люк.

— Длъжен съм да прехвърля станцията във фаза нула, разбираш ли? Не бива да я завладеят…

Повдигна капака и ме спусна долу. Всичко стана много бързо и аз се обърках. Дяволски неучтиво е да се отнасяш така с болен човек… Ударът на главата ми в пода за миг проясни мозъка ми.

— Бягай! — извика след мен Джард. — Иди колкото е възможно по-далеч. Успех. Рейвъл…

Гласът замлъкна и аз, олюлявайки се, се вдигнах и побягнах. Това искаше Нил, а той, засега, все още беше мой шеф.

В следващата секунда светът се взриви и полетях в преддверието на ада. Хиляди тонове нажежен пясък се изсипаха върху мен, погребвайки ме завинаги.