Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (15)

15.

— Извинявайте, че не ви обърнах никакво внимание миналата вечер — каза Лайза или Мелия. — Не знаех, че сте ранен…

— И освен това съм прекалено тежък. Не можехте да се справите сама, а и миризмата беше такава… — добавих аз. — Но стига за това.

Все пак беше приятно да се събудиш в прохладна палатка с климатична инсталация, грижливо бинтован и с лекарства до теб. Да лежиш и да не чувстваш никаква болка, да си мислиш колко хубаво е всичко, да се наслаждаваш на приятното усещане в крайниците.

Но Лайза настояваше, че не ме познава. Гледах лицето й, докато ме превързваше и ме хранеше с лъжичка. Не се и съмнявах, че това бе тя.

Лайза — или Мелия Гейл, както тя твърдеше — беше бодра, млада, здрава. Лицето й изглеждаше по-зряло и явно бе с няколко години по-възрастна от моята съпруга, която бях напуснал само преди няколко локални дни. Тук имаше нещо, което не можех да разреша. Поне засега.

— Големи майстори на изненадите са тези от Пекс-Центъра — подхвърлих аз. — Като си помисля само, че Лайза, моята нежна млада съпруга, се оказа оперативен агент! Не, не мога да си го представя… А аз съвсем сериозно се увлякох. Мислех си, че срещата е случайна. А всичко е било планирано. Можеха и да ми кажат. Някаква актриса…

— По-добре млъкнете — хладно каза Мелия. — Загубили сте много кръв и трябва да пазите силите си, за да оздравеете.

„Иначе ще кукуваш тук с един безпомощен инвалид, малката!“ — мярна ми се в ума, но лъжичката с бульона ме предпази да го кажа на глас.

— Отначало чух плясъка — разказа ми тя. — А след това нещо започна да се блъска долу. Помислих, че някой гущер е попаднал в капан. Те идват тук, а после не могат да се измъкнат.

Гласът й звучеше младежки уязвим.

— И все пак решихте да погледнете — отбелязах аз. — Навярно обичате животните?

— Когато извикахте, се зарадвах — Лицето й почервеня, сякаш признаваше нещо срамно. — Вече мислех, че…

— Но вие така и не ми разказахте своята история. Как се случи така, че ме чакахте с готов горещ бульон и леден поглед?

Тя сви устните си, които бяха създадени за целувки.

— Изпълних задачата си и скочих назад в станцията — каза момичето с равнодушен глас. — Но нея я нямаше. Само една яма в земята, пълна с кал и кости. В първия момент исках да избягам, да направя нов скок, но после премислих. Невъзможно е да се предвиди къде ще попаднеш. Затова реших да остана и да чакам спасителната група. Ето ме… седя тук…

— Отдавна ли?

— Почти три седмици…

— Почти?

— Двайсет и четири дни, трийсет часа и десет минути — заяде се тя и отново напъха лъжичката в устата ми.

— И каква беше задачата ви? — позаинтересувах се аз и млъкнах.

— Либия, 1200 година от нашата ера.

— Не знаех, че в древна Либия са използвали пистолети.

— Задачата ми не предвиждаше контакти с местното население. Снабдиха ме с всичко необходимо за самоотбрана и самообезпечаване. Няколко седмици живях в една пустиня — по-точно в един оазис. Тогава имаше повече растителност. Трябваше да отстраня намесата на Първата Ера, довела по-късно до възникването на исляма. Задачата ми бе да подменя някои от ключовите предмети, откраднати от Втората Ера. Справих се отлично. След това скочих назад…

Тя се сепна и ми заприлича на изплашено момиченце, което с всички сили иска да изглежда като опитен и безстрашен оперативен работник.

— Направили сте всичко както трябва, Мелия — подкрепих я аз. — На ваше място и аз навярно бих се паникьосал и щях да се опитам да скоча назад.

Още щом го казах, усетих, че е по-добре да не продължавам.

— Така или иначе, вие ме чакахте и ето, аз съм тук. Както се казва две глави…

— Какво ще правим сега? — прекъсна ме тя, а гласът й трепереше.

Няма що, умееш да утешаваш, Рейвъл. Тя чудесно се е справяла досега и без теб.

— Има няколко варианта да се измъкнем — бодро казах аз, усещайки, че по брадичката ми се стича супа. — Само малко… — Не ми достигна въздух и въздъхнах. — Само малко да поспя, и после…

— Простете — извини се тя. — Съвсем забравих, че трябва да си почивате. Поспете. Ще поговорим по-късно.

Три дни се търкалях в леглото, за да заздравее кожата на гърба ми и да се затворят драскотините и раните ми. Целебните средства от полевата аптечка оказаха благотворното си влияние. На два пъти чух изстрели — явно Мелия прогонваше огромните животни, когато се приближаваха прекалено близо.

На четвъртия ден, олюлявайки се, предприех разходка до ямата, от която ме бе измъкнала.

Без съмнение, кладенецът отбелязваше мястото на станцията. Приливите, дъждовете, носения от вятъра пясък и бродещите животни бяха запълнили дупката почти до върха. Стъкленият ръб, който се подаваше над повърхността, беше на дупки. За всичко това беше необходимо време — много време.

— Колко? — попита Мелия.

— Не по-малко от сто години. А може хиляда или две хиляди.

— Следователно станцията не е била построена — въздъхна тя.

— Поне последният сегмент. Естествено, ако местонахождението й е известно, е безсмислено да се използва вторично.

— Знаете ли, аз съм тук вече цял месец. За това време непременно щяха да ме открият.

— Не е задължително. Търсенията толкова далеч в миналото отнемат много време.

— Не ме утешавайте. Много добре разбирам колко сериозно е положението ни. Случило се е нещо по-страшно от темпорално недоразумение. Всичко се руши.

Тя използва същите думи, които минаха през ума ми, докато гледах трупа на двойника си.

— Най-добрите умове на Пекс-Центъра вече работят над това — възразих аз. — Помощ непременно ще дойде.

Но думите ми прозвучаха неубедително дори и на самия мен.

— Какво време течеше по станционен отчет, когато за последен път бяхте там? — попита тя.

— Шейсет и пет години. Защо?

Тя измъчено се усмихна.

Почаках, докато в съзнанието ми се уталожи пламъкът от вътрешния взрив, но не почувствах очакваното спокойствие.

— Не е лошо… Значи… — започнах аз и млъкнах.

Тя разбираше това не по-зле от мен — цялата атака, която бях преживял, и катастрофата, с чиито последствия се бяхме сблъскали — представляваха феномен, известен на специалистите като изтръгната реалност, която или никога не е съществувала, или е била изтрита от някоя акция на Чистката на Времето. В миналото на Мелия темпостанцията „Бряг на Динозаврите“ е функционирала повече от единайсет столетия, след като аз съм я видял под обстрел. Тя е скочила в нея от Либия, след като е изпълнила задачата си, и е заварила света изменен.

Изменен в резултат на някакво действие от моя страна.

Нямах доказателства за подобно предположение, но го знаех със сигурност. Бях изпълних задачата си в 1936 година съгласно инструкцията и удържах пълна победа над карга. Но някъде беше станал срив. Нещо, което бях направил, или не бях направил, бе нарушило равновесието и в резултат — задънена улица.

— Не е логично — отбелязах аз. — Вие сте скочили назад в своята база и сте открили, че е пропаднала вследствие на катастрофа, която не се е случила в течение на вашето лично преживяно време. Добре. Но какво е захвърлило в същото това време и мен? Схемата, която използвах за скока, беше настроена на точка, отстояща на дванайсет столетия.

— Защо още не могат да ме намерят? — тихо попита тя.

— Не го взимайте толкова навътре! — опитах се да я успокоя, като леко я потупах по рамото. Докосването ми отново я ядоса.

— Дръжте си ръцете по-далеч от мен — сряза ме тя. — Ако си мислите да разигравате сценки от живота на необитаем остров, дълбоко грешите.

— Не прибързвайте с изводите. Винаги, когато сметнете, че започвам да ставам прекалено досаден, можете да ме ударите. А сега престанете с шегичките — нямаме никакво време да се занимаваме с глупости.

Тя се усмихна презрително, но преглътна обидната забележка, която беше на устните й. Браво, девойче! Аз просто исках да те прегърна и да ти кажа, че всичко ще бъде добре. Добре, добре, ама никак не беше добре.

— Можем да останем още малко тук — предложих аз в духа на добрите делови традиции. — Или да действаме веднага. Какво предлагате?

— И как ще действаме?

Това си беше явно предизвикателство.

— Според мен, да останем тук не е нецелесъобразно — заявих аз, като се преборих с обхваналото ме изкушение. — Макар това да има известни предимства.

— Така ли мислите?

Каза го доста студено, но красивите й устни потрепнаха и се покриха с дребни капчици пот.

— Местонахождението на станцията е известно. Затова годографа остава най-вероятен за проследяване, независимо от възникналите трудности.

— Глупости. При една проверка биха ни намерили и най-разумното щеше да бъде да прехвърлят аварийната група в момента на нашето пристигане. Това не се случи, следователно няма и да се случи.

— Мис Гейл, предполагам не сте забравила какви са целите на Прочистването на Времето. Ние се опитваме да възстановим целостта на времевата тъкан, а не да правим нови дупки в нея. А ако ни бяха срещнали в началото, нямаше да се насладим на тези прекрасни дни, които съдбата така милостиво ни отпуска, нали? Не, ако ни приберат, то ще бъде само в точката на първоначалния контакт, в никакъв случай по-рано. Обаче…

— Какво?

— Съществува вероятност да се намираме във времева примка, затворена в себе си, а не върху основния времеви ствол.

Тя пребледня и ме погледна в очите.

— В такъв случай сме отрязани завинаги?

Кимнах в знак на съгласие.

— Но още имаме възможност за избор.

— Нима имаме… избор?

— Не много голям, но има. Вашият авариен заряд още не е използван.

— Ама че тъпотия. Импулсът е настроен на базовата станция. Аз се намирам в нея. Къде да се отправя според вас?

— Не знам. Може би за никъде.

— А какво ще стане с вас?

Поклатих глава.

— Аз вече изразходвах резерва. Енергията е на нула. Ще почакам, докато се върнете с аварийната група. Ще се запася с търпение, ще поскучая известно време, ако вие се решите естествено…

— На един нефокусиран скок…

— Не споря. Но моят скок всъщност не завърши чак толкова зле. Ако си спомняте добре, попаднах точно на станцията.

— Станция в нищото, както сам казахте.

— Обаче с кабина за темпорални скокове. Тя ме премести по продължение на собствената ми времева линия. Дали успешно, или не, аз попаднах в годографа на предишната си задача. Но на вас може да ви провърви повече. Можем, разбира се, само да се надяваме.

— Все пак е по-добре, отколкото нищо.

Тя стоеше малко встрани от мен и не ме поглеждаше — милата ми Лайза. Така красива, лесно ранима и едновременно с това ожесточена и изплашена, но опитваща се да скрие своя страх. Нима беше живяла под хипнотично внушение и не подозираше нищо за истинската си работа на темпорален агент?

— Вие сериозно ли искате да опитам?

— Май това е единственият ни шанс — потвърдих аз. Ех, старче, много добре се правиш на айсберг — лицето ти не изразява никакви емоции. — Разбира се, ако не желаете да останете тук с мен завинаги — добавих, предизвиквайки я да вземе по-бързо решение.

— Има още един начин — произнесе Мелия с леден тон.

Аз скромно замълчах.

— Моят импулс може да издържи и двама ни. Е, поне теоретически. При определени… обстоятелства.

— Знам.

— Ако вие…

— По дяволите, момиче, хайде да не си губим времето.

— Нали не възразявате да ви оставя за малко сам преди ние… — тя се запъна — да се възползваме от тези обстоятелства?

Задържах дъха си, за да не издам неволно обхваналото ме напрежение.

— За какво говорите? Нали ще се върнете?

— Или тръгваме заедно, или оставаме тук и двамата — отряза тя.

— Слушайте, мис Гейл, вие не ми дължите нищо.

— Напротив. Ще изпълня дълга си. И не се заблуждавайте относно моите мотиви, господин Рейвъл!

Тя се обърна и тръгна по пясъка — самотна, малка фигура, която се губеше на фона на джунглата.

Обхванат от неочаквано вълнение, аз изчаках няколко минути и я последвах.