Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (21)

21.

— Като че ли пристигнахме — чух нечий пресипнал глас и в същия момент разбрах, че си говоря сам. Макар и останал без сили, говорех напълно членоразделно. — Кошмар — продължих аз. — Главата ме цепи като след препиване.

— Следскоков шок. Има такъв термин, ако не се лъжа — произнесе някъде до мен Лайза.

Очите ми рязко се отвориха. Е, рязко не е съвсем точната дума. Ресниците ми с мъка се отлепиха и аз с известен труд фокусирах жената до мен. Кръгло лице, огромни тъмни очи и най-милата усмивка на света. Не, това не беше Лайза.

— Добре ли си — попита Мелия.

— Как да ти кажа… Може би месец интензивно лечение в болница ще ми се отрази добре — казах аз, приповдигнах се на лакът и се огледах.

Намирахме се в просторно помещение — дълго и високо като банкетна зала, гладък сив под и бледосиви стени с безброй скали и прибори. В центъра се намираше високо кресло, а пред него бе разположен пулт за управление с няколко реда копчета и монитори. Едната стена беше остъклена и през нея се виждаше небето.

— Къде сме?

— Не знам. Прилича ми на кабинет в научноизследователска лаборатория. Приборите не са ли ти познати?

Поклатих глава. Ако се намирахме в миналото, то в главата ми нищо не е останало.

— Дълго ли бях в безсъзнание?

— Аз самата дойдох на себе си преди около час.

Тръснах глава, но вместо да ми просветне ме прониза адска болка, сякаш някой забиваше нагорещени игли в слепоочието ми.

— Ама че скок — промърморих, докато ставах. Повдигаше ми се, главата ми се въртеше.

— Аз вече поразгледах оборудването — каза Мелия.

— Това са темпорални преобразователи, но такива не съм виждала никога.

Гласът й звучеше напрегнато, като че ли става дума за нещо важно. Опитах да се съсредоточа.

— Аха.

— За предназначението на някои от приборите се досещам, — продължи тя — но останалите са ми непознати.

— Може би са от Третата Ера?

— Едва ли. Щях да разбера.

— Добре. Да поогледаме заедно — аз се отправих към креслото до пулта с походката на напълно здрав човек. Що се отнася до Мелия, то скокът изобщо не бе й се отразил.

Копчетата върху пулта за управление бяха лаконично обозначени с нещо като „А“ и „В“. В нишите бяха разположени екраните с матови стъкла и защитно покритие.

— Това са обикновени изчислителни устройства на аналого-потенциален преобразовател, — каза Мелия — но на пулта има два допълнителни контролни канала, което предполага и един авариен.

— Ами?

— Няма съмнение.

Тя бързо набра кода на разноцветните клавиши. Мониторът затрептя и се освети.

— По принцип полето трябва да бъде в активна фаза — каза тя. — Но не виждам данните за базовия адрес на програмния модул, а и ме е страх да си играя с пулта за темпоралните прехвърляния, от който нищо не разбирам.

— Мен също. Такава техника виждам за първи път в живота си. А какво е онова там? — попитах, като посочих другия край на залата срещу остъклената стена.

— Секциите с оборудването.

— Прилича на стандартна темпорална станция.

Мелия кимна.

— Почти.

— Картината се изяснява — изкоментирах аз. — Хайде да се поразходим.

Минахме през помещения, претъпкани с тайнствена техника. Едно от устройствата се състоеше от три високи огледала, от които жално ни гледаха собствените ни отражения. Никъде не видяхме следи от хора, нито от скорошно обитаване. Мъртва, изпълнена само от ехото на стъпките ни станция.

Пресякохме просторната зала и потърсихме изход, който да ни изведе на широката тераса с познатия изглед към океана. Крайбрежната извивка беше същата, само джунглата се бе разраснала и стигаше почти до брега.

— Добрият стар Бряг на Динозаврите — въздъхнах аз. — Доста се е променил, нали?

— Времето лети — отвърна Мелия. — Не забравяй, че са минали не една и две години.

— Изучил съм проекта на сградата, а тук нищо не ми е познато. Какво ще кажеш?

— Не ми се говори.

— Разбирам те — казах съчувствено и я пуснах да мине пред мен. — Всъщност длъжен съм да ти кажа, че никога не съм чувал за аналого-потенциални преобразователи. Това да не е нов вид кафеварка?

— А-П теорията е основа на цялата програма на Чистката на Времето. — Мелия ме погледна доста изразително. — Това трябва да го знае всеки агент на Пекс-Центъра.

— Възможно е. Но по мое време лекциите в института се основаваха изцяло на детерминизма.

Тя се намръщи.

— Та това е отдавна дискредитирана фаталистична теория!

— Успокойте се, мис Гейл. И не ме гледай като терорист с бомба в ръцете. Още от сутринта съобразявам зле, а какво остава при такова отношение. Но аз не съм човек на Пекс-Центъра като теб, и си имам своето малко подозренийце.

— И какво е то?

— Че нашите Пекс-Центрове са различни.

— Не ставай смешен. Цялата дейност на Пекс-Центъра се гради на непрекъснатостта на неговата единична базова линия.

— Напълно вярно, но теорията ти ще се превърне на прах, ако си направиш експеримент с нея.

Мелия леко пребледня.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Разбира се, малката ми. Ние с теб забъркахме такава каша, че дълго ще има да я сърбаме. Стоим си тук един до друг — представители на два взаимно изключващи се базово времеви потоци — а положението ни е лошо. Толкова лошо, че дори не мога да си го представя.

Тя не откъсваше поглед от мен. В широко отворените й очи съзрях страх. Няма що, бива ме да успокоявам хората.

— Но с нас още не е свършено — добавих ободрително. — Ние сме силни, млади и заредени с енергия. Ще оправдаем званието оперативен агент.

— Не там е проблемът!

— Така ли? А къде?

— Както сам каза, трябва отново да се включим в темпоралната линия и да унищожим безсмислено предизвиканите хроноаномалии.

— Съгласен съм.

— Много добре. И по коя линия ще се придвижваме, Рейвъл, по твоята или моята? С какво разполагаме, за да възстановим аналого-потенциалния континуум?

Отворих уста да кажа още нещо ободряващо, но думите заседнаха в гърлото ми.

— Дай да го решим по-късно, а? — предложих аз.

— Не! Още сега трябва да обмислим всяка наша стъпка. Цялата тази техника по сложност превъзхожда всичко, което съм виждала досега и ние сме длъжни да се възползваме от нея, доколкото можем.

— Разбира се, Мелия, но първо трябва да разберем за какво служат тези малки копчета. Дай да се съсредоточим върху техническата страна на въпроса, а в процеса на работа може да разрешим и философския.

— Преди това трябва да се споразумеем за едно нещо.

— Да?

— Обещай ми, че… няма да предприемаш нищо по отношение на концепцията А-П.

— Заклевам се, че няма да правя нищо, без да се консултирам предварително с теб. Но преди това нека да разучим техниката за възстановяване на Вселената.

Мелия ме гледа дълго и накрая кимна с глава.

— Дадено.

— Много добре. Започвай тогава.

Следващият един час тя ми обясняваше схематично, но доста ясно основите на аналого-потенциалната интерпретация. Аз я слушах съсредоточено. А-П теорията беше нова за мен, но не ми се случваше за първи път да работя със сложни хронодвигатели и постепенно получих някаква представа за оборудването.

— Имам чувството, че твоят Пекс-Център е навлязъл доста навътре в дебрите на теорията — казах в заключение — и е създал доста сложна електроника.

— Нашата техника е доста по-проста — призна Мелия. — Повечето от тези прибори са загадка за мен.

— А ти сигурна ли си, че това са преобразователи от типа А-П?

— Разбира се. Само до това би могло да доведе развитието на детерминизма.

— Присъединявам се към последната ти забележка. За моя Пекс-Център тази техника е толкова непонятна, както парния двигател за платноходката.

— Съгласен ли си да се придвижиш към А-П матрицата?

— Не бързай, скъпа. Не виждаш ли, че работим на тъмно? Не знаем къде се намираме, къде сме попаднали. Трябва да се опитаме да разберем всичко едно по едно, като започнем с концепцията на аналого-потенциалите. Имам предчувствието, че теоретичната им основа се отнася до математическите резултати от второ поколение.

— Би ли пояснил? — студено попита тя. Аз махнах с ръка.

— Твоят Пекс-Център не се намира в главния времеви поток. Той е като звезда с повишено съдържание на тежки елементи — не може да възникне от първичния прашен облак, а използва останките на звездите от минали поколения.

— Това ли е най-доброто, което можа да измислиш?

— Като се вземе предвид времето, да. Или е по-добре да си мълча, за да не поставя, пази боже, под съмнение твоята А-П вселена?

— Не е честно.

— Така ли? Аз също съм заинтересован за своето минало, мис Гейл. И не се стремя да попадна в царството на нереализираните възможности.

— Аз… аз нямах предвид точно това. Защо мислиш така? Няма никакви основания да се счита, че…

— Много забавно, но в твоя свят няма място за мен. По-точно в първоначалния вид на твоя свят. Но моята станция на Брега на Динозаврите щеше да продължава да съществува още не по-малко от хиляда години.

Тя понечи да възрази, но аз я изпреварих.

— Но това не стана. Изпълних задачата си и с леко сърце се отправих към станцията в бъдещето или някъде там.

— Не се измъчвай. Ти си следвал инструкциите. И не е твоя вината, че в резултат… и след това…

— Ако някое от моите действия е предизвикало случайна поредица от събития, то ти не е трябвало да се родиш. Но теб те има, Л… Мелия. Аз те срещнах, изпълнявайки задачата си през 1936 година. В тази точка пътищата ни се пресякоха. Или… — на това място се запънах, но тя беше разбрала всичко.

— Или твоето задание в Бъфало се намира в изтръгната брънка от веригата. Не в основния поток. Не реално.

— Реално, миличка! Можеш да ми вярваш! — изревах като смилаща павета каменотрошачка.

— Разбира се — промърмори тя. — Цялата работа е в Лайза, нали? Тя е трябвало да бъде истинска. Друга алтернатива няма. И ако това доведе до изменение на пространствено-времевия континуум, изтръгване на хилядолетната история на времевия ствол и крахът на Чистката на Времето — то това би било малка цена за съществуването на твоята любима. Забележи, това са твои думи!

Тя ме погледна студено и подхвърли с безразличие:

— Време е да се захващаме за работа.