Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (99)

Глава 99

— Дай ми пет черпака, три патета, шест клатушковци, два мустака и девет ръски!

Превил съм се над горещата печка и целият се къпя в пот.

Дъвча чушка след чушка и вече започват да ми се появяват киселини.

Но може болката да е от заздравяващата ми гръдна кост и три ребра, които още ме измъчват, след като бронежилетката спря куршума от пистолета на Били Нийдъм.

Бъркам царевична каша, пека наденички, препичам багети, запържвам патешки гърди, задушавам скариди, жаря филета от сом и пържа ленти тесто като маниак, работя на пълна скорост, за да смогна с поръчките, които бившата ми жена не спира да сипе към мен.

Никога в живота си не съм бил по-щастлив.

Минаха две седмици от Марди Гра и всичко в най-прекрасния град на света отново е нормално, или поне толкова нормално, колкото е възможно в този великолепен, откачен метрополис. Новинарският поток за атаките е отслабнал, Били Нийдъм вече не се споменава на първа страница, а развълнуваните разкази за „чудото на Ню Орлиънс“ — верижната катастрофа на смъртоносните самолети-дронове в имението на Емили Бодет — са заменени от разговори за жребия в Националната футболна лига и какво значи той за нашите „Сейнтс“.

Има и още няколко чудеса — като това, към което не спирам да хвърлям погледи, докато бързам да изпълня поръчките, изстреляни към мен с резкия, лаещ глас на Марлийн.

От отсрещната страна на улицата, седнали на ниска бетонна стена, са се наредили около дузина бели момчета, облечени в жълти тениски, панталони или суитшърти.

Членове на „Войниците от Франклин Авеню“.

Днес обаче не са дошли да ме заплашват.

Днес ядат от моята храна. Предполагам, че след като спасих града, бандата е била толкова благодарна, че е решила да не ме убива.

Да, случват се чудеса.

Разпитваха ме, после пак ме разпитваха и накрая ми казаха, че в бъдеще мога да очаквам и допълнителни разпити от всякакви правителствени агенции и парламентарни комисии. „Таймс Пикаюн“ захапа историята от мига, в който в имението на Емили пристигнаха първите полицейски коли и линейки, и към днешна дата репортажите включват новината за повишението на Кънингам, няколко неочаквани пенсионирания сред висшия ешелон на нюорлиънската полиция и малка дописка за високопоставен агент на ФБР на име Морган, който е назначен на нова, много важна длъжност.

Началник на офиса на ФБР в Бъти, Монтана.

Опашката е дълга и знам, че скоро ще ни свършат продуктите, но не ми пука. Живи сме, здрави сме, а Марлийн, бидейки себе си, е открила начин да припечелим допълнително от цялата работа: шарени тениски с рисунка на „Готвачът убиец“, от чиито задни врати излиза огнена диря, моя карикатура как бягам от караваната и текст: ГОТВАЧЪТ УБИЕЦ Е БОМБА!

После чувам глас, който вика отвън:

— Ей, това е пълно безобразие! Дискриминирате инвалидите! Ще ви съдя, така да знаете!

Отдалечавам се от печката и фритюрника, поглеждам през прозореца за сервиране и се ухилвам.

— Гордън, ей сега идвам!

Марлийн казва:

— И побързай, дявол го взел, опашката не намалява!

Излизам през задната част на караваната — където има нова табела с надпис НЕ ЧУКАЙ, АКО НЯМА ДА СИ ПЛАТИШ, опит да спре наплива на търсачите на автографи и репортерите — и заобикалям с бърза крачка, за да се видя с приятеля си Гордън Андрюс, опитния частен детектив, помогнал на мен и на Ню Орлиънс в разследването, което ни спаси. По цялата ламарина на караваната чак до менютата са залепени десетки картички, ръкописни бележки и дори детски рисунки, всички с едно послание:

Благодаря, че спаси Ню Орлиънс.

Не исках да ги слагаме отвън, но както винаги, Марлийн тропна с крак.

Помисли за рекламния ефект и колко хора ще привлече, глупчо — заяви ми тя.

Гордън е на средна възраст, с посивяла брада, мъж с класа и стил, с бледосин костюм на райе и червена папийонка. Докато вървя към него, той умело завърта електрическата си количка, за да застане срещу мен.

От дванайсет години е в инвалидна количка, след като един тип, когото следеше по време на някакъв случай, се ядоса и го простреля, с което прекъсна гръбначния му стълб и го парализира. Само че чувството му за хумор, острият ум и връзките му из цял Ню Орлиънс си останаха все така силни.

Стисвам му ръката и казвам:

— Гордън, още веднъж ти благодаря, че ми помогна. Без теб нямаше да се справя.

Той също стиска ръката ми и отговаря с благия си глас:

— Е, стари приятелю, щом така мислиш, ще оттегля заплахите си… ако получа двойна порция от прочутите ти клатушковци.

— Разбира се — отвръщам, — и то за сметка на заведението.

Усмивката му е неизменно весела.

— Не се и съмнявам… но, Кейлъб?

— Да?

— Преди да се върнеш пред печката и да започнеш да готвиш и да пропускаш обидите на Марлийн покрай ушите си, трябва да те попитам: какво следва сега?

— Какво имаш предвид?

Той завърта количката, оглежда опашката от гладни клиенти, проточила се надалеч, и чакащите, които си правят селфита с караваната, и казва:

— Ами виждам, че тук въртиш добър бизнес, приятелю. Но я си представи, че на Марлийн й омръзне? Или пък краката и ставите започнат да те болят? Или дробовете ти се запушат от всичкия този дим и мазнина, които вдишваш?

Марлийн се надвесва през прозореца и ми хвърля остър поглед, който призовава: Довлечи си задника обратно тук и се захващай за работа!

— Ами тогава сигурно ще му мисля — отвръщам. — Не вярвам, че ме очаква бъдеще в полицията… През годините си затворих много врати и обидих доста шефове.

— Но пък спаси стотици животи, ако не и хиляди — отбелязва Гордън. — Вземи.

Той вади кафяв плик от един джоб на количката и ми го подава.

— Какво е това? — питам.

— Бъдещето ти, ако го искаш — отговаря той. — Молба за лицензиране като частен детектив във великия щат Луизиана. Не е лесна работа, Кейлъб. Има интензивен четиресетчасов подготвителен курс, следван от тежък изпит. Ако го издържиш — поздравления, ще трябва да прекараш шест месеца в агенция-спонсор, преди да започнеш да приемаш самостоятелно случаи.

Вземам колебливо плика. Би трябвало да тежи от документи, но го усещам лек като перце.

— Смяташ ли, че от мен ще стане частен детектив? — питам.

— След събитията от последните няколко седмици, да, така смятам — отвръща той. — Както и много други хора. Обаждат ми се, за да питат дали си на разположение за някои… сложни случаи. И, Кейлъб, за мен ще бъде чест да ти стана спонсор, когато му дойде времето.

Кимам.

— Ще си помисля.

— Знам, че ще си помислиш — усмихва се той. — Междувременно, колко дълго ще караш инвалид като мен да чака за храната си?

— Ей сега идва, обещавам — казвам аз, обръщам се и веднага разбирам, че без да искам, съм излъгал стария си приятел.

Защото зад „Готвачът убиец“ стои Ванеса.

Отивам при нея и тя почти скача в обятията ми, прегръща ме и ме целува, а аз я прегръщам и целувам в отговор.

— Чакай малко — смея се. — Сигурно воня на пот и мазнина.

Тя отново ме целува.

— Мислиш ли, че ме интересува?

Разделяме се, но не се отдалечаваме особено един от друг. Гърдите ме болят след прегръдката, ала не ми пука.

— Надявам се, че не — отговарям.

Облечена в джинси и бяла блуза, тя изглежда като ангел. Русата й коса блести като злато, простите дрехи не могат да скрият извивките на тялото й, а на лицето й сияе искрената усмивка на някого, който е поел по нов, изпълнен с любов път в живота си.

— За ваш късмет сте прав, господин Руни — казва тя. — Знам, че сте зает, но имате ли време за една от прочутите ни разходки?

— Ще намеря време — отвръщам и свалям престилката. Отварям задната врата и се провиквам:

— Мар, излизам за две минути! Дай на Гордън каквото поиска, за сметка на заведението!

Пускам престилката и плика на пода на караваната, а Марлийн се провиква в отговор:

— Побързай, иначе ще те намеря и ще нося пушка. Този път няма да пропусна!

Поемаме по тихото Еспланейд Авеню — широк булевард, по който се редят величествени стари къщи. Не след дълго ръцете ни се намират и пръстите ни се преплитат.

— Така и не ти благодарих — обажда се тя. — За всичко.

— Защото няма нужда да ми благодариш — отвръщам.

— Ако не беше ти, още щях да съм в капан — продължава тя. — Да работя нещо, което мразя. Омъжена за човек, когото ненавиждам.

— Не го вярвам дори и за секунда.

— Вярно е, Кейлъб. Ти не спаси само града. Спаси и… мен.

Спираме под сянката на дъб, чиито листа нежно шумолят. Извръщам се към нея и обгръщам кръста й с ръка.

— Ти си много по-силна, отколкото осъзнаваш, Ванеса. Заслужаваш всичко най-хубаво на света. Рано или късно щеше да намериш начин да стигнеш до него.

Тя ми се усмихва и се притиска към мен.

— Мисля, че вече съм стигнала до него. Не, поправка: сигурна съм.

Целуваме се отново и отново под разперените клони на дъба и не след дълго чувам клаксона на „Готвачът убиец“.

Тя се смее.

— Марлийн те призовава.

— На хубавата храна и добрите клиенти никога не се отказва — заявявам аз.

Тя ме хваща за ръката, стисва я любвеобилно и ме повежда обратно към мястото, което обичам повече от всяко друго.

— Хайде — казва, — ще ти помогна… ако искаш.

Аз също стисвам ръката й.

— Искам — отвръщам. — Много искам.