Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (45)

Глава 45

— Извинявай, че те накарах да ме чакаш — казвам на Ванеса, когато стигам при нея пред ресторанта.

Тя стои с гръб към мен. Виждам обаче, че дъхът й образува пара.

Странно. Февруари е, но това е Ню Орлиънс. Температурата тази вечер е приятна, около седемнайсет градуса.

После виждам откъде е парата: тя хвърля угарка от цигара на тротоара.

Ако слухът, който Гордън е споделил с мен, е верен, определено трябва да откаже пушенето. Очевидно е обаче, че не е редно да го споменавам.

Ето защо се усмихвам и добавям:

— Ти май си пълна с противоречия. Изкуствовед в хранителната индустрия. Нюйоркчанка в Голямото спокойствие. Не пиеш, но пушиш.

Тя прави гримаса.

— Пропуших през последната година в университета. Какво да ти кажа? Плътта е слаба. Всичките ми лекари ме умоляват да ги откажа.

— Всичките ти лекари ли? — питам. — Какво значи това?

Вижте сега, това не е въпрос, с който я хващам на тясно. Просто проверявам колко е склонна да разкрие за себе си. Класическа техника от стаите за разпити, пригодена за романтична ситуация.

— Исках да кажа… ами, всеки път, когато отида на лекар, те… Не че ходя често, просто…

— Няма нужда да ми обясняваш — уверявам я.

Пристъпвам по-близо и слагам ръка на рамото й.

— Освен това — продължавам, — където има дим… вероятно има и нещо загарящо на професионалната печка от неръждаема стомана с шест котлона.

Тя извърта очи заради жалкия ми опит за шега. После се усмихва.

— Благодаря ти за тази вечер, Кейлъб. Прекарах чудесно.

— Минало време? Да не искаш да кажеш, че вечерта е свършила?

Тя ме поглежда многозначително.

— А ти да не искаш да кажеш, че не е свършила?

Честно казано, планирах да се сбогувам с нея пред ресторанта. Да приключа срещата, докато ни е приятно. След сблъсъка с Дейвид нямам търпение да се потопя отново в разследването си. Да открия какво, по дяволите, крие и защо.

Но когато съм застанал толкова близо до нея и попивам красотата й под мъждивата оранжева светлина на уличните лампи, не мога да се сдържа. Моята плът е много слаба.

— Мислех си да се поразходя из Френския квартал, за да посмеля храната — казвам. — Много ще се радвам, ако се присъединиш към мен.

Тя се усмихва.

— Смятай ме за присъединена.

Поемаме на изток по Сейнт Чарлс Авеню, по един от последните маршрути на тазвечерния парад. Процесията е свършила преди часове, но тясната улица все още е пълна със зрители. Почти всички са накичени с мънистени гердани и държат чаши с алкохол.

Докато вървим през тълпата, групичка пияни колежани минава между нас. Налага се да ги заобиколим и за няколко секунди се оказваме разделени.

Когато отново се събираме, аз възкликвам:

— Олеле, ето къде си била! Липсвах ли ти?

Тя се смее.

— Страшно, Кейлъб. И за да не се повтори…

Ванеса плъзва малката си мека ръка в моята и я стисва леко.

Простичък жест, който ме сварва неподготвен… и ме изпълва с радост.

Ръка за ръка свиваме надясно по Канал стрийт и навлизаме във Френския квартал.

Забелязвам, че по тротоарите са наслагани метални полицейски барикади. Контрол на тълпата. Виждам и няколко униформени. Неколцина от щатската полиция на Луизиана на обход. Двама конни полицаи от нюорлиънското управление, които държат района под око. Сигурен съм, че в тълпата има и ченгета под прикритие и след срещата с конвоя на Националната гвардия съм сигурен, че са се установили някъде наблизо като ОБР — отряд за бързо реагиране, ако нещо се случи.

Фактът, че всички са тук, всъщност е добър. Но ей богу, ако наистина стане нещо лошо…

— Защо сте увесили нос, господине? — пита Ванеса. — Наред ли е всичко?

Отърсвам се от апокалиптичните си страхове и се насилвам да се усмихна.

— Точно тук и сега… всичко е съвършено.

След няколко пресечки стигаме до Бърбън стрийт — улица, чието име се е превърнало в синоним на невъздържаност. Естествено, улицата е пълна с шумни, подивели купонджии. Крещят и подсвиркват. Колежанчета със спортни екипи се блъскат и се провикват към балконите, на които са се натрупали гроздове пияни хора, размахали мънистени гердани. Момичешки групи, празнуващи момински партита — красиви, невинни девойки с ленти през гърдите и тиари, — залитат по улицата на високите си токчета и внимават да не паднат и да не си разлеят напитките. Проблясъци на светкавици, увековечаващи жени, разголили гърди заради привилегията да получат наниз евтини мъниста. Банди и диджеи, вкопчени в музикални дуели, ни заливат с вълни от мелодии през отворените врати и прозорци на баровете.

— Не съм сигурна, че имам сили за това тази вечер — обажда се Ванеса и спира на един ъгъл. — Съжалявам. Става късно. Може ли да си тръгваме?

Стигнали сме кръстопът. В повече от един смисъл. На езика ми трепти покана да дойде с мен у дома. Но не искам да избързвам с Ванеса. Ситуацията е деликатна, тя е омъжена, а моето внимание вече е раздвоено.

— Звучи като добра идея — съгласявам се неохотно.

— Аха. Да. Така е. Освен… — Устните й се извиват в намек за усмивка. — Искаш ли да се отбиеш у нас за едно питие преди лягане? Правя страхотна сода с лайм.

Тази част от Бърбън стрийт е тъпкана с народ, шумна и задушаваща.

По някакво чудо на науката или любовта обаче чувам думите й съвсем ясно.

Хващаме се по-здраво за ръце и си отиваме.