Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (25)

Глава 25

На следващата сутрин пристигам пред „Готвачът убиец“ и откривам Марлийн отвън, наведена над пълен с лед контейнер за бутилки, който пълни с пластмасови бутилки „Биг Шот“.

— Аха — изсумтява тя и слага още една бутилка в контейнера. — Я виж ти какво е довлякла котката.

Ако не сте от Голямото спокойствие, сигурно не сте и чували за „Биг Шот“. Но ако сте тукашни, знаете, че е безалкохолно местно производство, популярно заради шантавите си вкусове, като например червен крем или син ананас. Напитката е газирана и приятна, точно обратното на снобска. Което е и причината да продаваме само нея.

— Мислех, че ще ми се зарадваш повече — казвам и приближавам бившата си жена. Още съм скован и ме боли от снощния бой, на фона на още незарасналите ми рани от случката на паркинга. Ако за по-малко от седмица някой те пребие с бейзболна бухалка и после с лост, ще се движиш по-бавно от обикновено. — Помощна работна ръка и така нататък.

— Помощна? Кейлъб, ние сме партньори — вече не в живота, слава на Бога, но в този малък бизнес, който наричаме „Готвачът убиец“. Или си забравил? Напоследък имам чувството, че точно това е станало.

— Марлийн, аз…

Тя ме поглежда по-внимателно и се стряска. Нежно докосва прясната цицина на главата ми, която косата не успява да скрие напълно.

— Какво, по дяволите, ти се е случило? — пита тя. — Да не си се сблъскал с ядосания мъж на Блонди?

— Не — отричам, отдалечавам се от нея и влизам в караваната, а тя тръгва след мен.

— Ще ми кажеш ли какво е станало с главата ти? Вече изкара едно сътресение тази седмица. Добре ли си? Онези от Франклин Авеню ли бяха?

Де да бяха, мисля си. Това би било приятно разнообразие.

Свивам рамене, вземам нож от плота и се приготвям за рязането на зеленчуци за предстоящата смяна.

— Кейлъб…

Аз казвам:

— Виж, Мар, мога или да говоря, или да започна работа. Предпочитам да започна работа, преди опашката да се извие до края на улицата.

Тя измърморва нещо ядосано и се присъединява към мен в подготовката за деня.

Марлийн има право да се ядосва, а и ако съм честен, наистина смятах да пропусна днешната двойна смяна за закуска и обяд, за да продължа разследването си. Но след като снощи Морган ми наби канчето, реших, че трябва поне да се престоря как съм се отказал. Ако е съобразителен, сигурно е сложил някой агент под прикритие пред къщата ми, за да се увери, че съм удържал на думата си. Поне аз така бих направил.

Глътвам няколко люти чушки и се захващам да кълцам зеленчуци, в готовност за навалицата. Само че умът ми е на милиони километри оттук. Прехвърлям събитията от изминалата нощ отново и отново, търся каквато и да е следа, която може да съм пропуснал, тършувам за нишка, която да хвана и проследя.

Няма начин отново да се приближа толкова до Фарзат, без федералните да ме хванат. А и кои бяха онези тримата, които ме нападнаха? Нямам представа.

Може би обаче в цялата работа има и нещо положително. В края на краищата Фарзат не е някой незабележим вълк единак. Той работи с група. А един от уроците, които съм научил през годините борба с банди, е, че колкото повече хора знаят дадена тайна, толкова по-вероятно е някой от тях да я издаде.

От мислите ми ме изтръгва гърменето на автомобилен двигател и ядното бип-бип-бип на нечий клаксон.

Поклащам глава. Лукас Дод наистина ли отново прави кръгчета около караваната? Какъв жалък, дребнав човек… който определено не заслужава разкошната си жена.

Опитвам се да игнорирам звуковия съпровод и отново се съсредоточавам върху работата си. Само че, когато ръмженето на двигателя продължава трийсет секунди без прекъсване, аз ядно оставям ножа и излизам през задната врата на караваната. Смятам да разменя няколко думи с този идиот. Може би и няколко юмрука.

Когато обаче излизам, не виждам синьо ламборгини. Не, шумът идва от не чак толкова нов модел бял лексус с лъскави джанти, спрян пред улицата. В колата са седнали четирима типове с жълти тениски, суитшърти и шапки.

Я виж ти.

Старите ми приятели са се върнали.

След като са се спотайвали през последните няколко дни, сега отново са дошли. Посред бял ден. И са се отбили да ми отправят съвсем ясно предупреждение: бандите никога не забравят.

Супер. Сякаш вече си нямам достатъчно проблеми.

Стоя на тротоара и се взирам гневно в четиримата кретени. Искам и аз да им изпратя съвсем ясно послание. Че не ме плашат. И никога няма да успеят да ме изплашат.

Накрая състезанието по гледане приключва. Те надават възгласи, показват ми няколко бандитски символа и средни пръсти и отпрашват.

— Виждам, че почитателите ти са се върнали — отбелязва Марлийн, когато се прибирам в караваната. — Защо не отиде да им подариш нещо? Например чаша вряла мазнина?

Пропускам жестокото й, но примамливо предложение покрай ушите си и си поглеждам часовника.

— Хайде да отворим по-рано. Имам да свърша още няколко неща следобед — предлагам.

Марлийн отговаря:

— Ще ми кажеш ли какво става?

Аз отвръщам:

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се, че мога — заявява тя.

— Браво на теб — похвалвам я и тя се опитва да ме ритне, точно като вчера, а аз отскачам назад.

Естествено, гладните ни почитатели скоро се появяват — местни жители, които си пишат съобщения в социалните мрежи, щом забележат караваната, и са във възторг, че вече сме отворили. Работният ритъм се ускорява за секунди и запазва бързото темпо до около двайсет минути преди края на смяната, когато забелязвам, че Марлийн е спряла да ми предава поръчки и да маже с масло царевични хлебчета. В момента си говори с някого, който стои отвън, и аз не мога да го видя.

— Ей, Мар — провиквам се шеговито. — Повече мазане, по-малко приказване!

— О, извинете — заяжда се тя. — Значи ти може да флиртуваш с госпожица Маккиън, но аз не?

Я чакай. Марлийн наистина ли говори с Ванеса? Бившата ми съпруга си бъбри с жената, която е привлякла цялото ми внимание, че и отгоре?

Отдалечавам се от печката, за да погледна.

Да, ето я. Облечена в бледосиня рокля, слънчеви очила с рамки, имитиращи черупка на костенурка, които скриват половината й лице, и лъчезарната усмивка, която е нейна запазена марка.

За един кратък миг всичко на този свят отново е наред.