Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (97)

Глава 97

Четирите едномоторни самолета — изглеждат като „Чесна“ 172 — се подреждат един зад друг като на някакъв кошмарен парад, готови да обсипят земята със смърт и разруха в мига, в който се издигнат в небето.

Всеки самолет има по два метални цилиндъра под крилата и съм сигурен, че пилотските кабини и багажните отделения също са заредени с експлозиви, шрапнели и кой знае какви химически оръжия… Боже, може да са пълни с какви ли не средства за убийството и осакатяването на възможно най-много хора.

В ума ми отекват думите на Кънингам:

… работата е там, че онези копелета, терористите, винаги са на една крачка пред нас и могат да превърнат в оръжие и най-невинното нещо.

Като например частните самолети.

Едномоторни чесни и пайпър къбове.

Кой би си го помислил?

На кого изобщо би му минало през ума?

Кой би сътворил подобен план?

Били Нийдъм, ето кой.

Ускорявам напред, карам паралелно на четирите самолета и усещам искрица надежда. Те се движат бавно, за да заемат позиция за излитане, и засега успявам да поддържам прилична скорост, без да изоставам.

Гледам напред и виждам, че тревата е с различен цвят на едно място, което изглежда… правоъгълно. Точно натам са се насочили. Това е самоделната писта. От нея ще излетят. В ума ми всичко се подрежда: чесните ще излетят една след друга, ще поддържат ниска височина, за да не ги засекат, и ще се насочат към „Феър Граундс“ откъм север, юг, изток и запад, и…

Ще се врежат в пищящите, тичащи тълпи хора.

Остри метални крила.

Въртящи се перки, които ще превърнат церемонията в кланица.

Експлозии, разкъсващи на парчета някога приятния хиподрум.

Шрапнел, полетял към хората, врязващ се в тълпите, осакатяващ, режещ, късащ плът, а после взривове от пламъци и дим…

Иде ми да повърна от болката в гърдите и от непоклатимата увереност какво ще се случи след малко.

Усещам промяна в терена, когато навлизам в пистата и се откъсвам напред, по-далече от най-близкия самолет.

Ще заложа на една-едничка карта.

Ей богу, ще заложа на една карта и своя живот, и този на Ню Орлиънс.

Ще заложа, че един град е способен да съществува и да расте между блатата и мангровите гори, че в него могат да живеят и процъфтяват хора от всички класи и съсловия.

Ванеса, мисля си.

Ванеса.

Най-сетне откъснала се от съпруга си, измъчвал я с години, най-сетне открила нов живот, нова любов, щастие след толкова време…

И да умре след няколко минути?

Не!

Завъртам АТВ-то и заставам с лице към самолетите.

Един след друг, после третият…

Водещият самолет ускорява.

Движи се към мен.

Аз натискам газта с всички сили и се понасям напред по затревената писта.

Прицелил съм се в перката.

Ускорявам.

Разстоянието помежду ни се скъсява.

Перката му е размазано петно. Месната подскача на трите си колесника.

Подскача.

Започва да набира височина.

Започва да се отделя от земята.

А след нея идват още три самолета.

Навеждам се рязко напред с надеждата, че ако опра главата и торса си върху АТВ-то, ще намаля съпротивлението на въздуха и ще си спечеля още малко скорост — само това ми трябва, малко по-висока скорост…

Скачам от АТВ-то и надавам вик от болка, щом се стоварвам на земята, но се насилвам да видя какво ще стане след това, сякаш гледам филм на забавен кадър и…

АТВ-то продължава с ръмжене напред, право към въртящата се перка и…

Пропуска.

Минава под крилото, без да удари самолета и…

— Не! — изкрещявам, а АТВ-то, останало без шофьор, брулено от въздушната струя на перката, се преобръща веднъж, втори път и се блъсва в хоризонталните стабилизатори на опашката на самолета.

Първата „Месна“ прави остър завой и носът й се накланя към земята. Перката заорава в тревата, самолетът се накланя и…

Втората „Месна“ се блъсва в първата.

Третата прави рязък завой, но не успява да отбие навреме и се врязва във втория самолет.

Четвъртият самолет се опитва да избегне верижната катастрофа, плетеницата от крила, колесници, фюзелажи и чупещи се перки и се издига над земята, но в следващия момент една оглушителна, адска експлозия го пръсва на парчета.