Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (58)

Глава 58

От другата страна цари мълчание. Пълно, смразяващо мълчание.

Ванеса ли ми затвори? Или някой от нападателите й я е накарал да затвори?

Залива ме вълна от паника и ме принуждава да се постарая да запазя спокойствие, самообладание и да не реагирам твърде бурно. Макар че пулсът ми е ускорен до небесата, времето сякаш забавя ход.

Не ме интересува дали е капан. Жената, в която се влюбвам, е в опасност. И се намира само на няколко километра от мен.

Трябва да стигна до нея. Да открия какво, по дяволите, става.

И ако това, което ми е казала, е истина, да й спася живота.

Но първият ми проблем е как да изляза от проклетото задръстване.

Инстинктивно посягам към центъра на таблото, за да включа светлините и сирените… когато осъзнавам, че, мамка му, вече не разполагам с тях.

Затова натискам клаксона. Завъртам рязко волана. И започвам да си проправям път през трите ленти. Газ, спирачка, газ, спирачка. Другите шофьори ми свирят. Ругаят. Показват ми всеки познат неприличен жест. Аз обаче не им обръщам никакво внимание, а си гледам пътя.

В мига, в който стигам до аварийното платно, натискам газта до ламарината. В един момент виждам, че напред по магистралата е станала голяма катастрофа — изглежда, цялата полиция на Луизиана се е събрала тук. Взимам първия изход, Хауърд Авеню, после със свирене на гуми правя десен завой по Джеферсън Дейвис Паркуей. Улицата е кръстена на бившия водач на Конфедерацията — ясно доказателство, че колкото и прогресивен и свободолюбив да е Ню Орлиънс днес, все още има какво да се желае.

Тук движението не е толкова натоварено, затова ускорявам. Трафикът се забавя, когато стигам Уошингтън Авеню (кръстено на, е, знаете на кого). Аз обаче отказвам да намаля. Натискам клаксона и въртя волана, промушвам се между коли и камиони, карам, сякаш гоня заподозрян. Държа ръцете си в долната част на волана за по-добър контрол, както са ме учили в Академията, и гледам право напред.

На кръстовището между Уошингтън и Броуд стрийт светофарът светва в жълто. Аз ускорявам… но няма да успея. Натискам педала още по-силно. Натискам и клаксона като полудял и профучавам през кръстовището на червено. Благодаря, прошепвам, когато се справих без катастрофа. За мой късмет, всички полицаи са заети с друго и не се налага да се гоня и с тях, за да стигна до Ванеса, защото оттук нататък няма да спирам за нищо на света.

Движението отново започва да се сгъстява, затова решавам да се махна от главната улица и да мина по страничните алеи, които водят към сърцето на Сентръл Сити. Недалеч оттук се намира Музеят на Южняшката храна и напитки — кичозна колекция от предмети на тема, близка до сърцето ми. Наблизо е също и фабриката на „Лайдънхаймер Бейкинг Къмпъни“ — пекари на толкова пристрастяващ хляб, че е редно да се забрани със закон.

Но Сентръл Сити е и квартал, известен с бедността си, отчаянието и широко разпространената употреба на наркотици сред местните жители и сред минаващите оттук за една бърза доза. Да не говорим за убийства и други престъпления. Оставете, че се е заключила в тоалетната на бензиностанция. Какво изобщо е правела Ванеса тук?

Продължавам да карам по изпъстрените с дупки улици. Покрай порутени къщи и запустели парцели, картина на бедност и безнадеждност. Свивам по Клеърборн Авеню и започвам да се оглеждам за западнала бензиностанция. Почти съм стигнал.

Виждам една на „Шел“, но тя е прекалено чиста и има доста хора.

Надолу по улицата зървам друга, на „Валеро“, но в нея също е пълно с хора.

Пресичам „Фелисити“ и решавам, че съм открил правилното място: стара, запусната бензиностанция „Газко“.

Изглежда затворена, но дали за деня, или завинаги, не мога да преценя. Пред бензиностанцията са паркирани накриво две коли. Едната е кафяв джип „Чероки“ с вдлъбнатина от удар по предната броня. Може би това е колата, която е изкарала Ванеса от пътя?

После се сещам: видях кафяв джип „Чероки“ да влиза в онази автоморга миналата седмица, на срещата на терористичната клетка, когато следях Фарзат.

Мразя съвпаденията.

И тогава го виждам: лексуса на Ванеса, обърнат на едната си страна на половин пресечка от „Газко“ — явно са я ударили там и тя е избягала насам.

Исусе Христе.

Приближавам и виждам, че на бензиностанцията има четирима души с подозрителен вид. Двама от тях стоят на стража до джипа. Другите двама са пред вратата на тоалетната и гневно блъскат по нея.

Никой не изглежда толкова тъп, че да извади оръжие посред бял ден… но на хълбоците им зървам красноречиви издутини.

Собственият ми деветмилиметров е още у мен, но не е сега моментът и мястото да го използвам. Ако се замеся в престрелка с четирима души, ще ме натъпчат с олово за секунди.

Оглеждам бензиностанцията и започвам да си блъскам главата, за да измисля някакъв начин да изплаша тези задници и да освободя Ванеса.

Какво мога да направя?

И тогава ми хрумва идея. Рискована идея.

Не, направо откачена идея.

Но може да свърши работа. Ако преди това не изгоря жив.