Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (70)

Глава 70

С крайчеца на окото си зървам Лукас зад гърба си.

Всъщност зървам отражението му — в правоъгълното, стигащо до пода огледало, вградено в стената на коридора.

Такива огледала се срещат често в старите, богаташки къщи в Ню Орлиънс. Някога дамите от висшето общество ги използвали, за да се уверят, че глезените и обръчите на кринолините им не се виждат, преди да излязат.

Тази вечер това огледало, предназначено за модни проверки, играе и тактическа, и защитна роля.

Зървам Лукас с лице, изкривено от гняв, да държи синьо-бялата ваза, която стоеше на масичката до вратата. Сякаш го гледам на забавен кадър как ме приближава. Как вдига вазата. Как замахва към мен.

Изчаквам най-подходящия момент, снишавам се и се завъртам. Дръпвам се като боксьор, за да избегна удара. После го хващам за китките и го блъсвам силно в стената. Вазата пада на пода и се строшава. Той изгрухтява. Хленчи. Строполява се на земята.

— Ах, ти, жалък нещастник — казвам, като поклащам глава.

— Аз? — опитва се да протестира той. — Ти… ти си този, който… се натиска с жена ми!

Пристъпвам напред и се надвесвам над него.

Достатъчно съм търпял глупостите му.

— Жена ти ли? Тя е твой затворник! От години я контролираш. И всички тук го знаем.

— Какви ги говориш, по дяволите? — сопва се той и се дръпва назад, без да става от пода.

Прави се на ударен. Благодарение на слуховете, които ми е споделил Гордън, и всичко, което съм научил от Ванеса — белезите, нежеланието да пие алкохол, напрежението, — съм подредил мозайката на историята.

Време е истината да излезе наяве.

— Ванеса е била сервитьорка в един от ресторантите ти, когато сте се запознали — започвам. — Тъкмо е била завършила гимназия. Съвсем млада. Ти си я ухажвал месеци наред. Тя ти отказвала. Отново и отново. Ти обаче не си искал да приемеш поражението. Започнал си да се ядосваш. Да се отчайваш. Проучил си нещата. И така си разбрал за болестта й… и си видял в нея възможност.

Каменното му изражение постепенно се пропуква.

И отдолу се показва лицето на виновен заподозрян, притиснат в ъгъла.

Изглежда смешен, победен, лишен от елегантните си дрехи, лишен от сиянието на изкуствения си тен. Изглежда застарял, отпуснат, жалък.

— Разбрал си, че красивата ти сервитьорка страда от хронична цироза на черния дроб — продължавам. — От детството си. Нужна й е била трансплантация и скъпи лекарства до края на живота й. Всичко това е щяло да струва на горкото момиче цяло състояние, с което ти си знаел, че не разполага. Ето защо си предложил да помогнеш и да покриеш пълните й разходи. Да платиш за всичко. Дори за университетско образование за съпругата си. Но истинската цена е била дори по-висока.

Зад гърба си чувам как Ванеса сподавя хлип. Лукас се наежва.

— Видях жена, която имаше нужда от помощ — почти крещи той. — И й я дадох!

— Дал си й предбрачен договор, боклук такъв — отвръщам. — В него пише, че ако те напусне, няма да получи нищо. Ще й останат само сметки, които не може да плати, и нужда от лечение, което не може да си позволи. Тя не те обича, Лукас. Тя е вързана за теб. Разводът ще й струва живота.

Очите му започват да се наливат със сълзи от прекомерното напрежение и унижението. За пръв път не ми отвръща с хаплива забележка. Просто свежда глава.

— Много съжалявам — промълвява, подсмърчайки и бършейки сълзи. — Ще оправя нещата. Аз… Толкова ме е срам.

Обръщам се към Ванеса, която също си бърше очите.

— Е? — питам я нежно. — Да или не? Ще си тръгнеш ли?

— От града? Или…?

— И двете — казвам.

Протягам ръка към нея.

И се моля тя да я хване.